Николета Атанасова, Самолет прелита ниско в небето над София. 10-годишното

Николета Атанасова,

Самолет прелита ниско в небето над София. 10-годишното момче се хваща за главата, запушва ушите си и се превива на две. " Не се опасявай, в София сме ", успокоява го майка му.

" Пред очите ми шрапнели убиха дете "

Седим с няколко украински дами в център за катерене покрай летището в София. Пристигнали са в България преди три дни с рейс. Тяхна другарка украинка, която живее в София от години, е довела Алла, Лена, Таня и децата им в центъра за образование на катерачи - с вярата, че по този начин децата най-малко за момент ще не помнят ужаса и страха. " Децата ни са толкоз уплашени, че даже в сладкарница не желаят да отидат. Не желаят да излязат от жилището, в което сме се настанили. Започват да плачат единствено като им предложим да се разходим някъде из София. В последна сметка въпреки всичко ги доведохме тук. Сега ги виждам засмени за първи път, откогато стартира войната ", споделя Лена.

Докато с децата се занимават треньорите по катерене, трите дами стартират да описват: " Беше извънредно. Виждахме по какъв начин ракетите падат върху блоковете, в които живеем. Тътенът те раздрусва от вътрешната страна. Не разбирам по какъв начин е допустимо съветските медии да настояват, че в Украйна няма война. Да дойдат и да видят разрушеното учебно заведение в Киев, взривената детска градина и болничното заведение за деца. Стреляха по децата ни ", споделя Таня, а Алла прибавя: " Преди да тръгнем, пред очите ми, от другата страна на улицата, шрапнели убиха дете. Загина там, на място. Баща му го държеше в ръцете си и не знаеше какво да направи. Не разбирам за какво руснаците лъжат, че желали да ни освободят. От какво? Украинците сме свободни хора. Ако искахме да ни освобождават, в този момент нямаше да се бием с тях. Нямаше мъжете ни да са там и да умират, а ние тук да се чудим накъде да поемем. "
И трите дами държат телефоните си в ръце и непрекъснато гледат в тях. Благодарни са, че в залата има безвъзмезден интернет. " Пишем си с мъжете ни непрекъснато. Също и с околните ни, които останаха там. Чакаме известия от тях всяка минута. По хиляди пъти дневно ги питаме дали са живи. Родителите ми са се скрили в едно село покрай Киев, тъй като в града не може да се оцелее ", изяснява Таня.

Лена демонстрира на телефона си фотография на коте, увито в одеяло: " Това е нашето коте, успяхме и него да спасим, вози се с нас в рейса. Спасихме го, само че, знаете ли, с общи средства и старания бяхме построили огромен подслон за бездомни животни. Руснаците обаче го изпепелиха, нито едно животно в приюта не оцеля. Стреляха особено по тази постройка. Пламна цялата в огън с животните вътре. Може да ви се коства необичайно, че приказвам за това тъкмо в този миг, само че е значимо. Защо убиха животните? Сигурно са мислели, че там се крият цивилни хора. Толкова е грубо. "

Очите и на трите дами са тревожни, тъжни, изтощени. Докато приказват, ръцете им не стопират да треперят. Питаме ги дали желаят да останат в България. Не, споделят и трите. " Тук е доста скъпо. Дойдохме с малко пари и скоро ще свършат. В момента сме настанени в апартамент с огромен за нашите стандарти наем - 50 евро дневно. С дребното пари, които ми останаха, си купих самолетен билет за Словакия, където живее моя другарка от университета. Тя ще ни приюти с двете ми деца гратис ", споделя Таня. Питаме я за какво не се е възползвала от групите за помощ в обществените мрежи, където хора оферират безвъзмездни жилища. Казва, че е писала, само че за три дни никой не ѝ предложил жилище или работа.

Лена също е решила да пътува с Таня - тъй като съгласно нея в България организацията не е добра. " Не знаем дали децата ни ще могат да тръгнат на учебно заведение. Не знаем и по какъв начин ще бъде организиран нашият статут, с цел да можем да стартираме някаква работа. А би трябвало да изкарваме пари - мъжете ни водят война. Никъде няма информация по какъв начин да уредим живота си тук, до момента в който ужасът завърши. Мислехме, че тръгваме за седмица-две, само че това няма да свърши толкоз скоро. Тази война ще продължи дълго. Руснаците няма да се спрат, до момента в който не разрушат цялата ни страна. "

В бързината Лена не е взела паспортите на децата си. Посолството на Украйна ги е дописало в нейния паспорт, само че дамата се тревожи дали без документи ще могат да преминат границата към друга страна в Европейски Съюз. Въпреки това е твърдо решена да тръгне с Таня към Словакия.

" Това доста ме разочарова в България "

Алла прибавя още една причина, поради която и тя е решила да не остане в България: " Не сме допускали, че в България, макар топлия банкет до момента и безпроблемното влизане, ще има толкоз доста хора, които са за Путин. Не сме вярвали, че ще има хора, които ще гледат на нас с неприятно и ще споделят, че ние сме някакви нарушители, които сами взривяват домовете си и убиват децата си. Как може българите да имат вяра на тези гнусни неистини? Това доста ме разочарова. Искам да кажа на всички тези хора, че в Украйна има война, същинска война. Че руснаците ни убиват, че изпепеляват страната ни, че са безпощадни. Не се стопират пред нищо, не жалят никого. Разстрелват цивилни хора, бомбардират цивилни обекти. Градовете ни са изравнени със земята. И няма да се задоволят единствено с Украйна. Ще желаят още. Европа ще желаят ", споделя Алла и прибавя: " Не вярвайте на съветската агитация. Ние сме мирни хора, а Украйна е богата на запаси - в никакъв случай не бихме разрушили страната си. Прочетох в някаква обществена мрежа по какъв начин българин споделя, че като дойдели мъжете ни, щяло да стане ужасно. Хора, по какъв начин може да вярвате на това? Ние желаеме да се приберем в домовете си, в родните си градове. И когато тази отвратителна война завърши, желаеме да възстановим Украйна и да живеем в родината си. Дано успеем. "