Николай Хайтов (1919-2002) Кой може да затрие България и българщината?

Николай Хайтов (1919-2002)

Кой може да затрие България и българщината?

Има в историята на човечеството образци на страни, които се самопогубват. Такъв е казусът с разпадането на Съветския съюз, а в исторически проект – с покоряването на антична Гърция от Филип Македонски. Филип Македонски подкупва изначало популярния оратор Демостен, а по-късно и съвсем цялото Народно заседание на могъщата по туй време Атинска страна. Така благодарение на най-масовия в историята рушвет се реализира поглъщането й от Филиповата Македония. Това е и краят на прославената с успеха си над персите Атинска държавица.

От десетки сходни образци излиза наяве, че институцията, която най-леко може да погуби една страна – това е преди всичко Народното събрание. Той би могъл да ни увлече да вземем за пример в една авансово изгубена война, каквато е Първата международна. Най-големият рушвет е бил даден тогава на министър-председателя Васил Радославов. Може и едно държавно управление да подрони устоите на страната, в случай че остави армията си невъоръжена, гладна и деморализирана (свидетели сме на сполучлив опит в това отношение, за благополучие без България да е стигнала към момента до съдбовни последици). Затриването на една страна може да се реализира, в случай че се опразни хазната и тя не може да поддържа притеснителните механизми, за които стана към този момент дума…

Деморализацията в страната доближава своя най-опасен връх, когато на родолюбието стартира да се гледа като на анахронизъм и цивилен срам.

Том е най-опасната фаза, когато бацилът на националния нихилизъм доизгризва белите дробове на обществото и то може да рухне при всяко, даже минимум бутане от вътрешната страна или извън.

Институция, която би могла да предреши ориста на страната и на народа, който живее в нея, е Министерството на образованието, като избие от главите на подрастващите генерации двете избавителни понятия – „ родно място “ и „ отечествен дълг “, или в случай че успее да ги излъже, че те са жители на света, което значи, че те ще се усещат като „ вкъщи си във всяка точка на света “.

Тогава личната страна няма за какво да се брани. Ако по-голяма част от популацията мисли по този начин, тази страна е обречена. Независимо че космополитизмът (старият интернационализъм) е най-върлата химера, до неотдавна това бе главната идеологическа линия на родното Министерство на образованието, в не по-малка степен и на родната „ Българска национална телевизия “.

Всъщност най-сигурно може да се затрие една страна посредством малкия екран и нейната посестрима – националното радио. При ловко дирижиране на процеса те могат да се трансфорат в съвършени претопителни машини, на които никой до момента не е могъл до дъно да се опълчи. Те са в положение сами да предрешат националната ни орис. Като загатвам за „ национална орис “, имам поради изтриване на българската идентичност и съзнание, Инструментът за този тип самоизтребление е епидермалната вносна „ просвета “, която заглажда като с ютия мозъчните гънки на така наречен телезрители (може да се каже и телепопивателни). Би могло още да се каже, че най-голямата борба, която се води сега, не е в Босна, нито в Чечня. Не е необявената вътрешна война в Алжир или кръвопролитията в Сомалия. Най-голямата международна борба сега сред суперсилите е за телевизионно време.

Нека да прибавя, че когато приказваме за институции и „ персони “, да не се лъжем, че става дума да разнообразни неща. Всяка институция се господства от персони, така че в края на краищата личностите са, които могат да закрепят страната ни или да я продават, предават, присвояват или най-накрая – ликвидират. Особено в случай че въпросната персона е лидер на партия, ръководител на комисия към Народното събрание, да не приказваме за министър-председател или „ председател-президент “, каквато бе първичното наименование на президента.

Възможно е да ми се възрази: Какво може един президент без Народното събрание, без изпълнителната и правосъдната власт? Моят отговор е: какво ли не може. Може по този начин да подреди външната ни политика, че да обърнем всичките съседи против нас, а това е единствено едно от многото неща, които един президент (за неприятно или за добро) може да стъкми, в случай че се опре на задоволителен брои свои хора в апарата на трите управляващи.

Пред очите ни от три години насам текат напъните за препотурчването на българите мохамедани в Родопите, за изтриване на българското им съзнание. Държавната магистратура с нищо не реагира на това „ събитие “.

Тя остана безмълвна, с едничко май изключение – усилията на основния прокурор Татарчев да вкара в пандиза един от многото фалшификатори на „ помашката “ национална идентичност. Когато тези старания бяха увенчани с триумф, появи се подписка на сякаш български „ интелектуалци “, които гордо се завайкаха за освобождението на нарушителя. Те си фантазираха, че никой няма да се досети за връзката на тези дежурни подпискари с отродителната акция за прокламиране на българите мохамедани за малцинство, в която мнозина от тях взеха най-активно присъединяване. Активно и недотам умело. Някои безскрупулни техни дейности възпламениха приглушеното до неотдавна национално съзнание на българите мохамедани и стана ясно, че народът, въпреки отпаднал, към момента не е мъртвец.

В злина за страната могат да се трансфорат обеднели „ интелектуалци “, които стават наемници на задгранични враждебни сили и спомагат под една или друга форма на отродителните процеси.

Нацията ни физически може да бъде изличена от лицето на земята вследствие и на неподходящо протичащите демографски процеси, понижена раждаемост и нараснала смъртност.

Изобщо всичко е в ръцете на ръководещите персони. За страдание техният асортимент незабавно след изборите излиза вън от контрола на гласоподавателя, тъй като нашата конституция не го планува. Това е главен и нека не се окаже съдбовен минус на конституцията ни. Да се надяваме, че може би той в миналото ще бъде отхвърлен и нека тази смяна изпревари бурно протичащите в страната отродителни вихри.

Промяната би трябвало да е радикална: гласоподавателите по самодейност на избран брой от тях да могат да изискват отзоваването на депутата, в случай че наруши законите, безпричинно се обогати или промени на изборната платформа, в името на която е изпратен в Народното събрание.

В противоположен случай, както е в този момент, все едно какви качества ще прояви един народен представител, четирите години са му вързани в забрадка дружно с публичната щета, която ще нанесе.

Не е неприятно да се прегледат конституциите на страните – Швейцария и други, които са заложили в своите конституции нужните предпазни от такива депутатски „ неточности “ механизми.

1995 година

От „ Троянските коне в България “, Николай Хайтов, изд. „ Христо Ботев “, 2002
Снимка: Николай Хайтов (1919-2002), bg.wikipedia.org