“Никога не срещай героите си, гласи народната мъдрост. Алекс Уот

“Никога не срещай героите си ”, гласи националната мъдрост. Алекс Уот написа за “Ню Йоркър ”, че е срещнал всичките си идоли и е бил отчаян от всеки един от тях. Уви, през днешния ден обществените мрежи лишават възможностите ни да оставим идолите на личните ни пиедестали и непроменяемо сме обречени да се разочароваме. С сходно чувство съм тези дни, когато чета последните изяви на космонавта Георги Иванов и се възнамерявам какво би следвало да е нашето отношение към хора с огромни достижения в живота. Какво им изискуем ние като общество? А какво те ни дължат?

Рисковано е да пиша за Георги Иванов – и ви давам обещание, че това няма да е публикация за Георги Иванов, а за едно общо събитие, тъй като Иванов е единствено един от многото, които могат да ни разочароват. Рискът да пиша за Иванов е обвързван с това, че неизбежно ще се сблъскам със ядосани негови фенове, за които той е непоклатима икона и всеки опит да не одобрявам някоя негова изява ще е посягане върху облика му. Съответно съм жертван да се срещам със следното отношение: “Иванов е летял в космоса, а ти какво си направил? ”. Да, аз не съм летял в космоса – и нямам желание, моята буря са роботизираните галактически полети. Тук аз имам си имам своите триумфи и бих добавил нескромно – да, удивлявам се, че Георги Иванов може да остане със спокоен пулс в авариращ галактически транспортен съд и да не се паникьоса, само че допускам, че съм виждал повече планетарни повърхности от него. При състояние, че съм картографирал повърхността на метеорита Бену и съм спомогнал за сполучливото кацане на галактическа задача, че съм изучавал облаците на Марс в границите на цивилен теоретичен план, аз имам напълно непретенциозен принос за галактическото дело. Малък, само че действителен – и допускам, че в тази област от космонавтиката (а тя е необятно поле за изява) аз разбирам малко повече от летците-изпитатели.

Затова наблягам – аз напълно откровено се удивлявам от космонавтите, само че значи ли това, че те би трябвало да се възприемат като експерти по всичко и тяхното мнение да е издигнато на фундамент дружно с облиците им? В пасажа нагоре дадох образец, че евентуално и в космонавтиката не могат да са повсеместен престиж за всяка една област от нея. Когато обаче господин Иванов излиза с изявление в жанр “През соца създавахме, в този момент нищо не сътворяваме “, аз към този момент не мога да си мълча. Не мога да се съглася с насаждането, че галактическото дело в България стартира и приключва с двамата ни космонавти и по-късно – край. Това би означавало да се отхвърли съвремието – че в България има спътникостроене (напр. компании като EnduroSat) или че някои от нас се мъчат да създадат нещо за напредъка на науката.

И по този начин, спирам да пиша за господин Иванов и просто ще кажа, че той разочарова част от нас с избрани негови изяви като гореспоменатото изявление, или с поддръжката му за така наречен “всенароден поход за мир и неутралитет ” в негов пост (вече заличен от Фейсбук), само че Иванов е единствено един от многото. Кариерите на жените-космонавти в Русия след задачите им са също разочароващи – до момента всяка една космонавтка е финиширала като народен представител в Държавната дума. Валентина Терешкова стана известна с това, че е гласувала в поддръжка за незаконното анексиране на Крим от Руската Федерация.

В Щатите галактическият анализатор Дуейн Дей повдигна въпроса с една публикация за държанието на Бъз Олдрин, втория човек, стъпил на Луната. Дей е неудовлетворен от това, че когато Олдрин бъде поканен да приказва на галактическа конференция, той в никакъв случай не се вписва във времето си – постоянно го пресрочва, постоянно навлиза в плануваните почивки, постоянно лишава от времето, заделено за други участници. Но никой не го прекъсва. На никого не му пука по тази причина. И на Олдрин не му пука. Той е Бъз Олдрин. Преди години Олдрин взел участие на съвещание на лунни учени и им споделил: “Не ми пука за Луната, аз съм тук, с цел да приказвам за Марс ”. Така обидил всеки един от участниците, в това число откривателите, занимаващи се с проучването на скалите, донесени от самия Олдрин.

И по този начин, какво изискуем на героите ни? Какво те ни дължат? Дей ни оповестява, че в ранните дни от галактическата конкуренция НАСА е влезнала в противоречиво съглашение със списание “Лайф ” – че астронавтите ѝ би трябвало да са въплъщение на американските полезности – положителни съпрузи, татковци, хора на фамилията си, патриоти, експерти. Но евентуално, счита анализаторът, би било наивно да се чака всички те са изваяни от един шаблон. Този шаблон е законен единствено в едно-единствено измерение – астронавтите са способени, дори изключителни водачи.

Но към момента е изненадващо за хората, написа Дей, за това какъв брой разнообразни се оказват астронавтите в останалите области от техните животи. Някои астронавти имат вяра в откачени теории за НЛО. Някои влизат в бизнеса, а резултатите от това са съмнителни. Алан Бийн става художник и рисува за своето премеждие. Пийт Конрад е бил описван от сътрудниците си като брилянтен водач и пълководец, бил е моряк и е псувал брилянтно като моряк, само че въпреки всичко през последните си години е работил с цел да основава възвръщаеми ракети (както като инженер, по този начин и като предприемач). Вероятно най-трудно се възприема обликът на Нийл Армстронг, който след полета си на “Аполо 11 ” се пробва да се върне към “нормалния ” си живот (каквото и да значи това). Той става професор, отхвърля изявленията, заради което бива окачествяван като “отшелник ”. Дей не се съгласява с тази социална оценка, тъй като, когато се е свързал с него през 2010 година, с цел да оказва помощ за изследователската въздушна стратегия на НАСА, Армстронг с подготвеност приел. Бил е другарски надъхан, спокоен, скучноват, само че към момента с хъс и с готовност да приказва за приключенията му по времето на “Аполо 11 ”.

Самият аз съм се срещал с няколко астронавти и космонавти във времена, когато съм бил към момента в младежка възраст – и дръзвам да кажа, че постоянно съм оставал отчаян. Това евентуално бе повратният миг, който ме отблъсна от вероятността да работя професионално в галактически институт, а по-късно, когато бавничко се върнах към космонавтиката, взех решение да се занимавам само с чиста изследователска активност с дребен досег с нея, а в самата космонавтика се включвам единствено към безпилотни галактически планове. Роботите не разочароват.

Не единствено роботите не разочароват, само че не съм склонен със мненията, че единствено хората могат да ни въодушевяват, а роботите – не. Бих споделил, че през миналите години роботите въодушевяваха мнозина от нас. Антропоморфизирахме ги. Илюстрирахме марсоходите “Спирит ” и “Опортюнити ” като човешки фигури. Спомням си и за сложното странствуване на астероидната задача “Хаябуса ” (първата “Хаябуса ”) до метеорита “Итокава ” – странствуване, обвързвано с голям брой проблеми. “Хаябуса ” значи “сокол ” на японски. И локалните дейци рисуваха развалената “Хаябуса ” като ранен сокол. Японските дечица стискаха палци “Хаябуса ” да успее – и се радваха, когато задачата най-после в действителност съумя.

Роботите в някои връзки са по-добри от нас – известни професори по физика като Робърт Парк и Нобеловия лауреат Стивън Уайнбърг дори отхвърляха потребността от пилотирана космонавтика. Уайнбърг наричаше Международната галактическа станция с думите “пуйка в орбита ” и посочваше, че от нея съвсем не излизат изявления в влиятелни научни списания. Да – открития на МКС от астронавтите доста рядко се появяват на предните страници на “Сайънс ” и “Нейчър ”. Планетите биват изучавани от роботи. Парк твърдеше, че един астронавт на Марс постоянно би бил стеснен от скафандъра си, до момента в който роботът може да учи планетата по-добре непосредствено с приборите си. Нещо повече – останалите планети, които са прекомерно горещи, студени, които са газови колоси или прекомерно надалеч, евентуално няма да бъдат изследавни от астронавти в околните епохи. Може би в никакъв случай.

Но това значи ли, че съвремието няма потребност от астронавти и космонавти? Не мисля. Учени като Парк и Уайнбърг изрекоха мненията си във времената на совалките, когато полетите бяха извънредно скъпи. Но Илон Мъск сътвори възвръщаемите галактически ракети и в този момент се откриват хоризонти за туристически странствуване в космоса и дори за колонизацията на Слънчевата система по метод, по който фантастите постоянно са мечтали.

Ще имаме и потребност от галактически пътешественици, които да ни дават образци за храброст – нещо, което роботът не може да направи. Вероятно нужда от герои към момента има.

Само че интернет трансформира света в едно световно село. Нищо, което бива написано, не изчезва вечно. Мнението на всеки остава – с цел да въодушевява или с цел да разочарова. Съвременният свят няма потребност от идоли – или даже да има, няма да допусне те да просъществуват като такива. Дори и героите не могат да са ни идоли.

Затова и нашето отношение към космонавтите би трябвало да престане да е като към помазани персони, които, като летели в космоса, надали не са откъснали късче от шлифера на Бога. Тъй като космосът става все по-достъпен за всеки един от нас, евентуално отношението ще се промени по натурален път. Космонавтите няма да са изключителни хора. Ще са просто експерти като всички останали.

Защото те са тъкмо такива – експерти, и то в доста тясна област – ръководство на галактически транспортен съд. Един космонавт не знае повече за Марс от планетолог. В този ред на мисли ние не изискуем на космонавтите нищо повече от признанието за професионализма им. Нито пък те ни дължат да се преценяват с нашите показа за тях.

И не очаквайте, апелирам, да космонавтите да имат обосновано политическо мнение. И от политика евентуално не схващат.