Ние сме родени разказвачи на истории. Това е нашият начин

Ние сме родени разказвачи на истории. Това е нашият метод да възприемем действителността и да ѝ придадем смисъл.

В началото на живота ни нашите обгрижващи описват историята ни. В началото нашата история се написа през допира на мама - " дали дълго рева в големия свят или съм до сърцето ѝ и слушам равномерното му пердашене, както в миналото в утробата ".

После идват думите и с тях започваме да пишем историята на живота си. " Как се казваш? На какъв брой си годинки? " Нашата първа еднаквост. Нашата първа история.

И с времето историята ни става все по-дълга и взаимосвързана.

Представям си историите ни като кореновата система на дълголетно дърво. Преплетени, докосващи се, търсещи се, някъде мъчително заплетени.

Околните ни споделят - " ти си подобен и подобен ", " обичаш да правиш ", " той е палаво дете ", " той е чинно " или " непослушно дете ". Тези първи наши истории ние възприемаме непосредствено от другите.

Реалността се въздейства и се комуникира посредством езика.

Когато сме дребни, ние се ориентираме от другите за смисъла на това, което ни се случва.

Дали е добре това, че съм своеволен или не е? Дали ме обичат като съм подобен, какъвто съм?

Първите години пишем прочувственото ядро на историята ни. Фокусът на историята е - Дали ме обичат? Дали ме одобряват? Дали съм мечтан в този голям свят? Дали мога да бъда себе си? Дали мога самичък да предпочитам?

И това първо ядро на идентичността ни цялостен живот живее в нас своя личен живот.

С годините към историята ни се закачат още тълкования, според от средата, в която живеем. Как ни етикират? Дали споделят за нас, че сме мързеливи или пък, че сме оправни?

Един ден ние споделяме за себе си това, което в миналото са казвали за нас. Нашата самокритика е интернализираната оценка на другите първоначално.

Историите, които описваме за себе си, ни направляват през живота ни. Те слагат и построяват нашите мисловни тавани.

Всяка персонална история е неповторима - ваяла се е дълго и последователно както сталактитите в антични пещери. Във всеки от нас има една история, която е преобладаваща над всички останали.

Тя дава отговор на екзистенциалните въпроси:

Дали одобрявам живота си като поредност от компликации? Дали все на мен се случват тези сложни събития или нещата в живота ми стават гладко?

Дали постоянно ме изоставят? Дали постоянно другите са неприятни с мен?

Вярвам ли, че мога, че мога да ръководя кораба на живота си по този начин, както желая? Как съумявам да реализирам фантазиите си?

Мисловните ни лещи са въпрос на възприета персонална история. На дълбинно поверие за себе си.

Един от методите да излезем от клопката на мъчителен роман в нас е първо да станем будни за него, да осъзнаем, че до момента в който не разберем смисъла на повтарящите се обстановки, те ще се възпроизвеждат още веднъж и още веднъж.

Не е елементарно да пренапишем историята си. Но е допустимо...

Понякога, когато се осмелим да счупим мисловните си тавани, откриваме, че в действителност постоянно са били картонени.
Мислили сме си дълги години, че тези тавани са истина. Единствената годна истина.

Новият опит написа нови истории.

Понякога доста по- същински и достоверни от старите ни такива. Понякога с пъти по-красиви. Понякога допираме небето там, където в никакъв случай не сме се и осмелявали да мечтаем.

Ние сме родени разказвачи на истории. От самото начало. От утробата на мама.

Дали има действителност, или има история на действителността?

Вярвам, че сред нас и действителността стои нашата визия за действителността. Чупим всичко през разказите ни за света и нас самите. Това са нашите вътрешни очи.

Ние, хората, сме същински археолози на историите си.

Под старите истории, които сме приели за същински, има скрити съкровища - тези на нашето същинско достоверно Аз.

И те нормално са най-истински. Тях ние пишем с извивките на душата си.

Разказването на истории и нашите мисловни лещи. Интернализираната на оценката на другите за нас и нашето самочувствие. Дълбинната археология и откриването на диамантените ни Азове, преди историите.

Представям си заплетените коренища на дърветата. Как същински копнеят за вода, по какъв начин се допират и нежно се обичат.

И като че ли нещо шушукат, докосвайки се: бит се, ти си изцяло задоволителен, изрично заслужаваш всичката благотворителност на света.



Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ".