Ние сички, цялото село, с кучетата и котките сме от

„ Ние сички, цялото село, с кучетата и котките сме от сегашната партия. Чешмите ги вършиха някогашните. Сакаха с вода да ни подкупят, та да ни извърнат. Ама ние дадохме клетва от тая вода да не пием. И не даваме никой да пие, Я съм на работа да вардим. “

♥ Мила родна картинка 

Летен ден. Пътуваш с каручка.

Ширине, ниви, ливади. Пак ниви, отново ливади, отново поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре прикрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията берекет.

До параклисчето кладенец. В бунара студена вода, извряла от сърцето на майката земя. Над бунара кобилица виси. Кофата от кобилицата открадната.

Отбиеш се да утолиш жаждата си и не можеш.

Тръгваш отново. Каручката тропа. Летен ден. Ширине, ниви, ливади, поле. Пак ниви, отново ливади, отново поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре прикрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията берекет.

И по този начин нататък, и по този начин нататък.

Мила родна картинка! Един път ли си радвала душата ми, веднъж ли си замъглявала очите ми със сълзи, с цел да не мога да видя всички дреболии на твоята хубост.

Вечният шоп, който ме кара с каручката, е безразличен като кобилите си, безразличен към близките хубости, както и към неналичието на кофата.

– Украднали са я – каже. – Беше нова, та някой може да я е взел за приложимост.

В тона на гласа му и в думите му нямаше ни отвращение, ни митинг. Напротив, в тях звучеше някакво опрощение на стореното и малко злоба към тоя, дето я е взел за приложимост.

Малката плодородна котловинка, през която мързеливо тече на огромни кривули река, се нежи под хубавото юлско слънце и мълчи, мълчи. Празник е. Никъде се не виждат служащи. Буйната ръж към този момент е почнала да се злати. Гъста зелена трева, изпъстрена с цветя, покрива ливадите. Мирише упоително на детелина. По кичестите дървета крилат на чифтове гургулици, влюбени смъртно една в друга. Неизбежните врабчета кацат на орляци по прашния път и търсят нещо.

Пред нас се изпречват невисоки планински разклонения, едни голи, други гористи, разхвърлени картинно, над тях малко облаче, а зад тях синя отдалеченост, дълбока, лазурна, зовеща бляновете ти.

– Хубави места, нане Митре – казвам аз на коларя.

– Е, що ли им е хубавото – отговаря безучастно нане Митре, на който четинестата глава така добре би станала четка за комини.

Той шиба с камшика си напълно излишно старите кобилки, които и по този начин, и по този начин не вървят, и отново потъва в своята безмълвна философия. А по кобилките се събрали всичките мухи от покрайнината. Набъкали се под хълбоците им, под опашките им, налепили се зад ушите им, по коремите им. Безпокойно се дърпат бедните хайванчета и вършат жалки старания с опашка, с крайници, с уши да разгонят тая гадина, да почешат сърбела си, но юздите им са крепко в ръцете на нане Митре и той им не дава много-много да шават.

– Де, де, де, нече да те изедат – кори ги той, когато доста примърдат, и удря с камшика.

– Какво нече да ги изедат бре, нане Митре, виж каква гадина, като с туткал са налепени.

– Па оно и кожата им е яка, не е като моята и твоята – оправдава метафизичен природата нане Митре и отново потъва в небитието. Мене ме мъчи жадност.

– Спри, нане Митре, да пия от реката.

– Мръсна е, мръсна. Она е цялостна с гъски.

– Па нема да изпием гъските – викам аз в унисон с неговия светоглед за нещата.

– Оно гъските нема, но некой цвъцок ще глътнеш.

Изразителността на нане Митре ме възпря. Той ме успокои, че селото е близо и там има хубава и студена вода.

И в действителност, пътят ни се оправи се около реката. Полето се стесни, навлязохме в дребна зелена лъка, сред ниски гористи върхове, и отсреща, в дъното на тая лъка, нависоко се провидя дребното селце, съвсем изгубено в зеленина от дървета.

Красива панорама! Мила родна картинка! Покачихме се по гърба на една могилка, скривихме, спуснахме се в друга долчинка и ето ни в селото.

Ситни като врабчета дечурлига, полуголи, мръсни, немити, непрани, невчесани, се върдаляха из прахуляка. Те се разбягаха от тропота на каручката, застанаха отстрана на пътя и почнаха да хвърлят камъни по нас.

– Такъв им е обичаят по селата – обясни нане Митре. – Еднаж ми спукаха главата.

– Па нямат ли учебно заведение, преподавател да ги научи…

– Па и на това ли он ще ги учи. Чунким някой се е сетил. Оно си е по този начин. Нали са деца… – оправда и това нещо нане Митре и го подреди в елементарните естествени феномени.

Ето чешма. Хубава циментова чешма с два чучура. Изобилна вода тече от тях и цялостни каменно корито, което прелива.

Митре спря конете. Бързо скочих от каручката и се упътих към чешмата.

– Стой! – извика някой насреща.

Един млад селяндур с извехтели дрешки, с изгоряло и гладно лице като на плебей, дотича при мене.

– Тая вода се не пие, бае приятелю – рече той.

– Защо? – учудих се аз.

– Отровна е.

– Как отровна? Ами за какво я не спрете? Защо сте я оставили да тече?

– Ние у село знаем и я не пием, но ваша благосклонност сте чужденец, може да се отровите.

– Ти какъв си? – питам.

– Пазач… Пазим да се не пие от водата.

– Друга чешма имате ли?

– Пет, но и они са неразрешени.

– Отровни?

– Оно, речи го, отровни.

– Ами от кое място пиете вода?

– Имаме си бунари. От дедите още ни са останали.

Пазачът извика на една жена, която минаваше с цялостни стомни в ръка.

– Стойне, я донеси водица да пие господина.

Стойна донесе стомните и аз се напих хубаво със студена и прясна вода. Напи се и нане Митре.

– Е, каква е тая отровна вода бе, приятелю? – полюбопитствувах отново.

– Оно, по какъв начин да ви кажа, не че е отровна, но отново е отровна. Не пием от нея и това си е. Заклели сме се и децата сме заклели да не пият. Нека течат на вятъра, пущините.

– Не разбирам, брате, каква е тая работа. Защо е прохлетисана хубавата вода?

– Па оно не е за криене баш. Ако искаш, че ти кажем истината. Ние сички, цялото село, с кучетата и котките сме от сегашната партия. Чешмите ги вършиха някогашните. Сакаха с вода да ни подкупят, та да ни извърнат. Ама ние дадохме клетва от тая вода да не пием. И не даваме никой да пие, Я съм на работа да вардим.

– А-хааа… в този момент чак разбрах. Карай да вървим, нане Митре.

Излязохме зад село, на височината. Обърнах се, та погледнах още веднаж живописното селце. То тънеше в зеленина от овошки и огромни орехи. Около него разхвърлени преди малко почнали да се позлатяват ниви. Гургулички прехвърчат. Врабченца чуруликат. Слънцето свети с наслада и небето разстила безконечен и небесносин небосвод.

Мила родна картинка!

1936 година

Из: „ Събрани съчинения “, Том трети, Елин Пелин, изд. „ Български публицист “
Снимки: dictionarylit-bg.eu/, greatbulgarian.alle.bg