Нейният лайтмотив е страхът да не се окаже “заклещена” в

Нейният лайтмотив е страхът да не се окаже “заклещена” в един жанр, една среда, един дом, в фамилния живот на лелка. Това безспорно е повода по този начин възхитително да извършва ролята на седемдесетгодишната Шона, влюбена в четиридесетгодишен мъж (Мелвил Пупо) във кино лентата на Карин Тардийо “Младите любовници”.
 
- От четири десетилетия въплъщавате посредством своя артистичен избор и позиции форма на безкомпромисна независимост. Вписва ли се тази роля в желанието за катурване на кодовете на обществото?
 
- Не. Не виждам какво е революционното в една по-възрастна жена, която се влюбва в по-млад мъж. Това съществува от древноста. Едип се дами за майка си, Йокаста, с която има щерка, Антигона! Той я е харесвал. Не одобрих ролята на Шона, 70-годишната Шона, която се влюбва в 45-годишния Пиер, с цел да скандализирам.
 
- Какво тогава ви заинтригува в този филм?
 
- Това е любовна история. Просто е. Аз съм захласната от любовта. Получената обич, предстоящата обич, дадената обич. Сценарият на кино лентата скланя любовта във всичките ѝ форми, любовта, която изпитвам към щерка си, и любовта, която тя ми дава. Тази, която Пиер ми подарява и която обилно раздава и на своите заболели. Тази на дамата на Пиер към нейния брачен партньор, който не схваща. Когато той ѝ оповестява, че има връзка с Шона, тя избухва в смях. “Но тя е остаряла ”, споделя смаяно тя. Да, тя е остаряла, само че му харесва отвън всевъзможни разумни, естетически, морални съображения. Винаги съм мислела, че диктатът пречи на великите пристрастености.
 
- Какво е пристрастеността за вас?
 
- Това е мълния, неотложност, безспорна нужда. Това е порив, като мистичния живот, от който никой и най-много разсъдъкът не може да ви отклони. Но в случай че срещна двойка, която се обича от първия ден, без спогодба, тогава падам на колене пред тях.
 
- А когато сте излъгана?
 
- Искам да умра.
 
- Случвало ли ви се е?
 
- Да. Завесата на Храма се раздира. Сякаш сте с тежко изгаряне. Но опитът е ненужен. Започваш изначало. Има една фраза в “С любовта смешка не трябва ”: “Страдах, само че обичах. Аз живях… ”. Затова сюжетът на Карин ми хареса. И тази фраза на Пазолини, която доста обичам: “Трябва да гориш, с цел да изгориш от последния огън ”.
 
- Остава въпреки всичко въпросът за телата и кожата?
 
- Начинът, по който са снимани телата, е просто висш. Режисьорката не се опасяваше да снима с натурализъм плътта. Карин не искаше светлината да ме прикрива. Оставих я да развие свето виждане за историята, както тя откри за добре, и да снима тази архитектка, отдръпнала се частично на село. Харесва ми, че тя избра бруталността, а не естетизма. Нищо не е инцидентно. Старите нощници, които нося, безформените пуловери, прекомерно дългите поли. Рядко се снима старостта, изключително на една влюбена жена, с толкоз натурализъм. Обикновено телата са прелестни. Шона, несъмнено, се опасява да покаже повехналото си тяло.
 
 

 
- А вие страхувахте ли се?
 
- Изпитвах наслаждение да бъде този обект на отбиване. Това съм аз, добра остаряла жена със остаряла нощница. Всъщност това хвърля още повече светлина върху благородството на моя ухажор, който е същински мъж, който обича една жена, която не дава отговор на клишетата за хубостта и младостта, жена, която не е илюстрация от списание и това ми харесва още повече.
 
- А в живота това плаши ли ви?
 
- Винаги си мислим, че любовта и любовното замайване са вероятни единствено на 20 години. И че след това нищо не е допустимо. Но любовните истории не всеки път са полови. Най-важното е привличането сред двама души. Когато в края на кино лентата споделям на моя обичан: “Знаеш ли, че скоро ще бъда в малко столче? ”, той ми дава отговор: ”Да, знам, само че в това време дишаме еднакъв въздух ”. Той има последната дума.
 
- Какво ви харесва в тези любовни истории без бъдеще?
 
- Точно това, че са без бъдеще. Това е безспорната обич. Обичам тези любовни истории, които не градят нищо. Голямата двоякост е вярата, че бракът е любовта.
 
- Не намирате ли, че сме очевидци на връщане към двойката?
 
- Да, несъмнено. Хората се опасяват. Искат да пуснат корени. Искат своята дребна къща в прерията. Което е изцяло естествено, ние живеем в ерата на празнотата. Няма политици, откогато Че Гевара умря. Няма идеали, нито идеализъм. Няма вяра. Какво остава? Двойката и фамилията, които защищават от този блян към празнотата.
 
Превод от френски: Галя Дачкова