Недялко Йорданов: Несъвършен и грешен съм, но останах верен на себе си
Несъвършен и неверен съм, само че останах правилен на себе си
Всеки ден, в 4 сутринта, се разсънвам и пиша стихове
Разговаряме с Недялко Йорданов за най-новите му произведения – мемоарните книги „ Някога, в миналото... Дневници. I част “, която излезе преди дни, и „ Моят Радой “, за стихосбирката „ Мрън-мрън “ и кино лентата „ Не си отивай, мой живот “. Премиерата им бе в Централния боен клуб в София в събота вечер. Книгите са на пазара с логото на издателство „ Милениум “. Филмът е сниман за телевизия СКАТ.
Анелия Узунова
- Господин Йорданов, може да се каже, че най-новата ви, последната ви, книга „ Някога, в миналото... Дневници. I част “ в действителност е и първата във вашата креативна биография. Това са вашите училищен и студентски дневници. Защо решихте да ги издадете?
- На пръв взор това е като че ли чисто персонален въпрос. Но в действителност от ден на ден се отдалечаваме от това време – 50-те и 60-те години на предишния век – време към момента на догматизъм, на първите лястовички на някаква смяна... Тогава бях възпитаник в 11 клас, а по-късно студент първи курс и напълно откровено и директно съм си водил дневник за моята първа огромна обич и за това, което се случва в близост. Всъщност тези дневници са в немалка степен документ на времето.
- Те ще са цяла трилогия, обхващаща от 1956 до 1961 година. Защо по-късно преставате да си водите дневник?
- Защото се оказа, както нормално, че тази безкрайна обич, в действителност имала край.
- Имаше ли миг на съмнение дали да споделите с читателите си съкровените секрети за първите любовни безредици на момчето Недялко Йорданов, което толкоз гордо ги таи в сърцето си?
- Не бях ги чел съвсем 60 години. Когато ми ги трансферираха на компютър, се зачетох в тях като в разказ, в който героят е напълно различен човек, а не самият аз. Така и виждам на тях.
- Вие имате и други мемоарни книги, само че останали ли са скътани и други персонални мемоари, които сте си правили през годините, които към момента са несподелени и замисляте и тяхното издаване?
- Вече съм издал четири тома записки, разказал съм в детайли за живота си от раждането ми до 2008 година. Това е необикновен тип мазохизъм, тъй като преживявах всичко изначало. И не бих го направил, в случай че животът ми беше отегчителен и благополучен... Преживял съм драмата на моето потомство, което последователно си отива.
- „ Моят Радой “ се радва на огромен интерес измежду читателите. Това е особена книга – автобиография и биография, събрала парченца от живота на две огромни фигури и едно огромно другарство. Какво ви тласна към написването й?
- Радой живееше в София, а аз в Бургас. Пишехме си постоянно и дълго... Тези негови писма, които показах в книгата, са скъпи. Моите евентуално се намират в неговия списък и някой ден ще желая да ги видя. Той беше за мен и татко, и другар, и съдник, и настойник, а постоянно и брат по орис. Обичах го и той ме обичаше и все по този начин си съществува към мен и в мен.
- Стихосбирката ви „ Мрън-мрън “ първо приковава вниманието с нейното автоиронично и благо звучащо заглавие. В нея споделяте, че сте имал интервал, в който музата ви не ви е навестявала и че сте страдали от това. Промениха ли се нещата?
- Трябваше да се случи едно приключение, с цел да проумея най-сетне, че няма време, че би трябвало да се бърза.
- Сега всеки ден пишете ново стихотворение и го споделяте във фейсбук. Събрахте ли към този момент стихове за нова книга? Какво ви въодушевява?
- Това е нещо, което не ми се е случвало в никакъв случай до в този момент. Сам не мога да си обясня за какво към този момент повече от месец всяка заран се разсънвам в 4 часа и пиша по едно стихотворение. Понякога човек самичък не може да планува и изясни какво става с него.
- Стихотворението ви „ Момчето, което... “, отдадено на Григор Димитров, неотдавна провокира огромен възторг във фейсбук. Стана известно за броени часове. Харесаха го и го споделиха десетки хиляди хора. Това като че ли удостовери за повторно, че народът умее да се радва на огромните си персони и успехите, които ни сплотяват като нация. Един път се сплотиха към самата победа и втори – към творбата ви, която по този начин добре изрази всеобщите усеща.
- Право да си кажа не съм очаквал подобен резултат. Написах стихотворението в една от тези мои „ поетични “ сутрини, откакто вечерта до късно преживявах драмата на този страховит заключителен мач. Не познавам персонално Григор, само че ми се коства, че мога да разбирам какво му е на душичката, когато играе. Той заслужава възторга от неговия героизъм и би трябвало да го изразим пълногласно, тъй като може би го чакат тежки и обидни думи, в случай че напълно естествено почне и да губи.
- Благодарение на модерните технологии и обществените медии противоположната връзка стана доста бърза. Вие се чувствате в свои води във фейсбук. Какво ви носи това стремително шерване, това елементарно другарство с публиката?
- По начало интернет и надлежно фейсбук е велико изобретение. За милиони хора той е бягство от самотата, опция да бъдеш част от цялото човечество. За мен с изключение на всичко друго той е една огромна и непосредствена публика, пред която демонстрирам това, което пиша.
- На премиерата на 16 декември ще визиите с изключение на книгите си и новия си филм от поредицата „ Още съм тук, още съм жив “, петия подред. Как се роди тази документална серия? В предходните ви филм има доста персонални фрагменти, които са доста скъпи и като свидетелства за обществената реалност. Разкажете за тази нужда да запечатвате живота, да го отразявате - на хартия и на лента, да запазвате, да предавате претърпяното.
- Идеята беше на телевизия СКАТ и на Валери Симеонов. Предложението прозвуча малко злокобно: „ Хайде да създадем поредност от филми, в които да разкажеш живота си, до момента в който си жив. “ Приех след известно съмнение – сякаш единствено един филм, а се оказаха към този момент пет, тъй като разполагам с голямо количество видеоматериал от моето всекидневие през годините, от моите постановки в театъра, от стотиците рецитали и телевизионни изявленията. Всъщност тези филми също са документи на времето, тъй като касаят всички превратности на нашия живот през тези 77 години, през които съм живял.
- „ Доволен съм, че съм подобен, а не различен. Нали можеше да бъда различен. “, казвате в „ Дневници “, когато сте на 16-17 години. Днес заявявате ли го още веднъж?
- Слава богу останал съм си същият – посредствен, неверен, само че постоянно правилен на себе си.
Всеки ден, в 4 сутринта, се разсънвам и пиша стихове
Разговаряме с Недялко Йорданов за най-новите му произведения – мемоарните книги „ Някога, в миналото... Дневници. I част “, която излезе преди дни, и „ Моят Радой “, за стихосбирката „ Мрън-мрън “ и кино лентата „ Не си отивай, мой живот “. Премиерата им бе в Централния боен клуб в София в събота вечер. Книгите са на пазара с логото на издателство „ Милениум “. Филмът е сниман за телевизия СКАТ.
Анелия Узунова
- Господин Йорданов, може да се каже, че най-новата ви, последната ви, книга „ Някога, в миналото... Дневници. I част “ в действителност е и първата във вашата креативна биография. Това са вашите училищен и студентски дневници. Защо решихте да ги издадете?
- На пръв взор това е като че ли чисто персонален въпрос. Но в действителност от ден на ден се отдалечаваме от това време – 50-те и 60-те години на предишния век – време към момента на догматизъм, на първите лястовички на някаква смяна... Тогава бях възпитаник в 11 клас, а по-късно студент първи курс и напълно откровено и директно съм си водил дневник за моята първа огромна обич и за това, което се случва в близост. Всъщност тези дневници са в немалка степен документ на времето.
- Те ще са цяла трилогия, обхващаща от 1956 до 1961 година. Защо по-късно преставате да си водите дневник?
- Защото се оказа, както нормално, че тази безкрайна обич, в действителност имала край.
- Имаше ли миг на съмнение дали да споделите с читателите си съкровените секрети за първите любовни безредици на момчето Недялко Йорданов, което толкоз гордо ги таи в сърцето си?
- Не бях ги чел съвсем 60 години. Когато ми ги трансферираха на компютър, се зачетох в тях като в разказ, в който героят е напълно различен човек, а не самият аз. Така и виждам на тях.
- Вие имате и други мемоарни книги, само че останали ли са скътани и други персонални мемоари, които сте си правили през годините, които към момента са несподелени и замисляте и тяхното издаване?
- Вече съм издал четири тома записки, разказал съм в детайли за живота си от раждането ми до 2008 година. Това е необикновен тип мазохизъм, тъй като преживявах всичко изначало. И не бих го направил, в случай че животът ми беше отегчителен и благополучен... Преживял съм драмата на моето потомство, което последователно си отива.
- „ Моят Радой “ се радва на огромен интерес измежду читателите. Това е особена книга – автобиография и биография, събрала парченца от живота на две огромни фигури и едно огромно другарство. Какво ви тласна към написването й?
- Радой живееше в София, а аз в Бургас. Пишехме си постоянно и дълго... Тези негови писма, които показах в книгата, са скъпи. Моите евентуално се намират в неговия списък и някой ден ще желая да ги видя. Той беше за мен и татко, и другар, и съдник, и настойник, а постоянно и брат по орис. Обичах го и той ме обичаше и все по този начин си съществува към мен и в мен.
- Стихосбирката ви „ Мрън-мрън “ първо приковава вниманието с нейното автоиронично и благо звучащо заглавие. В нея споделяте, че сте имал интервал, в който музата ви не ви е навестявала и че сте страдали от това. Промениха ли се нещата?
- Трябваше да се случи едно приключение, с цел да проумея най-сетне, че няма време, че би трябвало да се бърза.
- Сега всеки ден пишете ново стихотворение и го споделяте във фейсбук. Събрахте ли към този момент стихове за нова книга? Какво ви въодушевява?
- Това е нещо, което не ми се е случвало в никакъв случай до в този момент. Сам не мога да си обясня за какво към този момент повече от месец всяка заран се разсънвам в 4 часа и пиша по едно стихотворение. Понякога човек самичък не може да планува и изясни какво става с него.
- Стихотворението ви „ Момчето, което... “, отдадено на Григор Димитров, неотдавна провокира огромен възторг във фейсбук. Стана известно за броени часове. Харесаха го и го споделиха десетки хиляди хора. Това като че ли удостовери за повторно, че народът умее да се радва на огромните си персони и успехите, които ни сплотяват като нация. Един път се сплотиха към самата победа и втори – към творбата ви, която по този начин добре изрази всеобщите усеща.
- Право да си кажа не съм очаквал подобен резултат. Написах стихотворението в една от тези мои „ поетични “ сутрини, откакто вечерта до късно преживявах драмата на този страховит заключителен мач. Не познавам персонално Григор, само че ми се коства, че мога да разбирам какво му е на душичката, когато играе. Той заслужава възторга от неговия героизъм и би трябвало да го изразим пълногласно, тъй като може би го чакат тежки и обидни думи, в случай че напълно естествено почне и да губи.
- Благодарение на модерните технологии и обществените медии противоположната връзка стана доста бърза. Вие се чувствате в свои води във фейсбук. Какво ви носи това стремително шерване, това елементарно другарство с публиката?
- По начало интернет и надлежно фейсбук е велико изобретение. За милиони хора той е бягство от самотата, опция да бъдеш част от цялото човечество. За мен с изключение на всичко друго той е една огромна и непосредствена публика, пред която демонстрирам това, което пиша.
- На премиерата на 16 декември ще визиите с изключение на книгите си и новия си филм от поредицата „ Още съм тук, още съм жив “, петия подред. Как се роди тази документална серия? В предходните ви филм има доста персонални фрагменти, които са доста скъпи и като свидетелства за обществената реалност. Разкажете за тази нужда да запечатвате живота, да го отразявате - на хартия и на лента, да запазвате, да предавате претърпяното.
- Идеята беше на телевизия СКАТ и на Валери Симеонов. Предложението прозвуча малко злокобно: „ Хайде да създадем поредност от филми, в които да разкажеш живота си, до момента в който си жив. “ Приех след известно съмнение – сякаш единствено един филм, а се оказаха към този момент пет, тъй като разполагам с голямо количество видеоматериал от моето всекидневие през годините, от моите постановки в театъра, от стотиците рецитали и телевизионни изявленията. Всъщност тези филми също са документи на времето, тъй като касаят всички превратности на нашия живот през тези 77 години, през които съм живял.
- „ Доволен съм, че съм подобен, а не различен. Нали можеше да бъда различен. “, казвате в „ Дневници “, когато сте на 16-17 години. Днес заявявате ли го още веднъж?
- Слава богу останал съм си същият – посредствен, неверен, само че постоянно правилен на себе си.
Източник: slava.bg
КОМЕНТАРИ