Необузданият ламтеж е в основата на човешките престъпления и бъркотии

Необузданият ламтеж е в основата на човешките закононарушения и бъркотии - ламтежът към артикули, пари, имане и наслаждения. Става дума не за желанието на гладния да се нахрани, на жадния да задоволи жаждата си, на индивида без покрив - да откри заслон. Думата е за извънмерния ламтеж, който не познава граници и не сортира средствата. Това са неуловимите оловни инстинкти в индивида, които го вършат жертва на така наречен „ страсти-красти “ - разяждат обществата и сблъскват народите.

Доказано е от хилядолетната процедура и от историята, че има единствено едно относително несъмнено средство за укротяването на оловните инстинкти посредством един също доста мощен инстинкт - страха от наказването, когато човек в своите неконтролирани ламтежи прекрачи границата на открития морал; на писаните и неписани закони.

Прилагани са и други средства за облагородяването на индивида, за просветляването на неговия разум и всаждането в живота му на благородни привички и прочие, само че на процедура тези присъщи за по-цивилизованите общества средства имат дребен дял за обуздаването на оловните инстинкти. Основното средство си остава, за жалост, страхът.

В недългия лист на типовете боязън, предопределени да играят ролята на спирачки в държанието на индивида, първо място заема „ страхът господен “.

Религиозният морал, който запрещава на индивида да бърка, тъй като за всеки грях има и небесно отмъщение посредством плануваните в съвсем всяка вяра адови страдания. По едно религиите си наподобяват: всички съдържат правила за държание и плануват санкции за нарушаването им. Спомнете си известния надпис върху плоча от VIII век на хан Пресияна открит в градчето Филипи:

„ Който и да криви истината - Бог вижда. И който и да лъже - Бог вижда. На християните (разбирай византийците) българите направиха доста добрини, християнин не помниха, само че Бог вижда. “

Облагородяването на човешките нрави се е постигало с доста старания и време от потомство в потомство посредством всаждането на религиозната добродетелност и на вярата, че Бог вижда. Аз написах историята на моето родно село Яврово и с учудване открих, че в продължение на триста години там се случило единствено едно ликвидиране, нито една кражба! По-голяма част от хората бяха необразовани, или както в този момент се показваме, „ елементарни “ и диви, на нито на една външна врата нямаше ключ, нито от един двор не се е ни чуло, ни видяло да се открадне секира, мотика или рало. Никой не бе запомнил подпалени на къра снопи, изгорена за възмездие плевня или къща, да е имало бракоразвод или някой някому да не е върнал взети в заем пари.

При това в никакъв случай в моето село не е имало (нито през петвековното иго, нито след това) полицейска власт да пази реда. Имаше обаче друга, невидима, могъща - това, което в този момент назоваваме „ публично мнение “ боязън от оскверняване и осрамотяване. Това беше втората велика вразумителна мощ след страха божи, която слагаш спирачка на грубата мощ и ламтежа.

Прегрешилия прекарваха през цялото село, възседнал голо магаре - всички да го видят н заплюят. Нищо повече. Но по-късно никой не се е сватосвал с него, не му е давал кравата си или вола за „ спрягане “ по време ма оран или мулето по време на харман. Никой не му е вземал поздрава („ положително утро “). Не можел да сяда при мъжете пред черква. Това е било опозоряваща индивида изолираност, която рано или късно го е принуждавала да се изселва.

Думичките „ срамотия “, и „ грехота “ съдържаха най-големия укор и по едно и също време най-голямата опасност. Нямаше дълги нравоучения - нямаха и време родителите за директиви.

Не единствено нравственият, само че и стопанският ред в обичайното българско общество се крепеше на религиозни правила. Кога да се оре, сее или вършее, докога може да се доят овцете, от кой момент може или не може да се яде мляко или грозде - всичко това бе овързано с обичайните и религиозни празници.

Имаше си несъмнено време за садене да вземем за пример на фасула и тиквите, за гроздобера и даже за деня, когато можеха да бъдат свалени от тавана обвесените, да се ветреят свински крайници и да се сготвят на яхния с лук. Тези битови и икономически правила бяха есенция от горчив многовековен опит, внизан в религията, с цел да придобие задължителност и продължителност. Това бяха изпитани закони, които осигуряваха оцеляването на селцето в продължение на хилядолетния му живот в една студена, мъчнодостъпна планина съвсем без орна земя.

Какво е било смисъла на религията за обичайна добродетелност на българина в този момент към този момент - след нейното раздробяване по време на деспотичния социализъм, знаем с безпощадна изясненост. Религията беше прогонена от живота на хората с едно безподобно и безсмислено озлобление. Традиционните „ спирачки “ бяха унищожени, нравствените задръжки - пречупени. На оловните инстинкти у индивида бе опълчена единствено фиктивната „ социалистическа правда “. „ Фиктивна “, тъй като законите се прилагаха селективно, а за известни категории хора въобще не се прилагаха. Вместо ред и правдивост внасяха разврат и омерзение. За разлика от все виждащия Божи закон те застрашаваха нарушителите единствено в случай че бъдат хванати. А при хилядите способи да се избегнат, заобиколят или подценен, те изгубиха главното си качество - да вдъхват почит, почитание и боязън.

Печалният резултат от всичко това беше сриването на обичайна добродетелност и скокообразното нарастване на престъпността.

С разпадането на българското село изчезнаха и нормалните задръжки - двете основни понятия в речника на българина: „ срамотия “ и „ грехота “. От тези две могъщи в миналото спирачки през днешния ден останаха единствено ръждясали останки у по-възрастните хора. Никой не смее даже да произнесе думата „ срамотия “ и „ грехота “, откакто в продължение на 40 години те бяха зачислени в категорията на буржоазните предубеждения. Една дреболия ще посоча за образец, само че дреболия чудовищна: в продължение на 38 години в българския щемпел думата „ човечност “ не се появи нито един път! И човещината се трансформира в класово разбиране.

Духовната обърканост, породена от сриването на обичайния морал, отприщи ламтежа, непреодолимото предпочитание за повече наслаждения и се развихри консумативната буря, социалистическият хедонизъм, който най-просто може да бъде изразен с думата разживяване. Няма позор и боязън, няма грях пред отприщените като лавина стремежи. Човекът не е виновен пред Бога или обществото, пред изкривената си нежна съвест. Нагонът е отвързан. Злият дух, който до неотдавна бе затъкнат в шишето с девет запушалки, в този момент е освободен. Тапите са отхвърчали и виждаме по какъв начин настъпилата безредица опустошава всички спънки задръжки.

С този морал стартира нашето политическо и стопанското „ възобновление “. С това грозно завещание. Толкова сме заболели, по този начин ни е пречупен гръбнакът, че още не можем да се надигнем, с цел да посочим с пръст тези, които прогониха човещината от живота ни и я заместиха с догмите на политическата измама.

Ще се оправим ли от тази мъка?

Бихме се оправили вероятно, само че цялата работа е в имаме ли задоволително време пред себе си да изцерим гнойните си рани?

Болното, непълноценното в природата става нормално жертва на заобикалящите го хищници, а ние - нека не се залъгваме - живеем в един въпреки и цивилизован, само че още грабителски свят. Кървавите събития към нас приказват сами за себе си, че с разрастването на гърлата върху планетата, което изпреварва разрастването на богатствата - социалното интернационално напрежение ще се изостри. То няма да стихва макар благородните старания на малцината упорити миротворци. Страстите се изострят, фанатизмът се зъби отляво и отдясно, а разединението е пословично. Покварата е проникнала до кокал в омаломощения народен организъм. Ние сме в същото състояние, в каквото сме били по времето на Иван Александър при залеза на Второто българско царство - в плен сме на същата безнравственост, същото разцепление и политическа слепота.

Дано всичко това не свърши със същите политически резултати…

Зная, че не са приятни тези прокоби, само че времето не е за залъгалки.

Наслушахме се на приказки, нагледахме се на нелепости - време е да си отворим очите за огромната, страшната истина.

* Публикувано в сп. „ Българи “, кн.1, 1992 година
Снимка: bg.wikipedia.org