Ненавиждам нашата епоха, когато под гнета на всеобщия тоталитаризъм“ човекът

„ Ненавиждам нашата ера, когато под гнета на „ всеобщия тоталитаризъм “ индивидът се трансформира в чинно, ласкаво и добродушно животно. “

Неизпратено писмо на Антоан дьо Сент-Екзюпери до военачалник Х. (Генерал Шамб?)

Драги генерале,

Скоро направих няколко полета с П-38. Чудесна машина. На 20 години щях да се веселя да получа подобен подарък за рождения си ден. С болежка осъзнавам, че през днешния ден, когато съм на 43 години и съм летял 6500 часа по всички земни ширини, тези игри към този момент не ми доставят изключително наслаждение. Самолетът в този момент е единствено средство за напредване – в нашия случай военно – и когато на възраст, честна за тази специалност, се слагам според от скоростта, и височината, към това ме подтиква по-скоро желанието да не изпусна нито една от неприятностите, които се падат на нашето потомство, в сравнение с вярата да преживея още веднъж насладите на предишните години.

…Разказвам ви всичко това, с цел да ви доверя, че в това стадно съществувание на американската база, в обедното ястие, което изяждаме прави за 10 минути, в ходенето обратно – напред сред едноместните самолети с 2600 конски сили и постройката с неустановен тип, където сме струпани по трима в стая, с една дума – в тази страшна човешка пустиня няма нищо, което да сгрява сърцето ми. Това е нещо като полетите през юни 1939 година, от които нямаше нито изгода, нито вяра за завръщане – болест, която би трябвало да се прекара. Аз съм „ болен “ за неопределен срок. Но не считам, че имам право да бъда спасен от тази болест. Това е. И така – аз съм извънредно посърнал и унинието ми е надълбоко. Болно ми е за моето потомство, което е опразнено от всякаква човешка същина. То не знае друга форма на живот, с изключение на питейните заведения, математиката и колите „ Бугати “ и в този момент внезапно се оказва въвлечено в чисто стадна активност, която е напълно безцветна. И никой не умее да забележи това. Вземете явлението война преди 100 години. Погледнете какъв брой старания бяха нужни, с цел да се утоли у индивида жаждата за нематериалност, лирика и просто за човещина. Днес сходни нелепости са смешни за нас – хората, изсушени като кирпич. Мундири, знамена, песни, музика, победи (в наши дни победи към този момент белким, както няма и нищо, което може да се съпостави с поетическата плътност на един Аустерлиц. Има единствено храносмилане – постепенно или бързо). Всякаква лиричност звучи смешно. Хората не желаят да бъдат събудени за какъвто и да било нравствен живот. Те и на война наподобяват на добросъвестни служащи на конвейер. Както споделя американската юноша, „ ние почтено правим тази неблагодарна работа “. А пропагандата в целия свят безпомощно разтваря ръце. Нейният кусур напълно не е в това, че липсват ярки дарования, а в наложената ѝ възбрана да се опира, без да наподобява патетична, на великите легенди, които носят обновяване. Човечеството клони към крах – от гръцката покруса е изпаднало до пиесите на господин Луи Верньой (трудно е да се слезе по-низко). Век на рекламата, на системата на Бедо, на тоталитарните режими и на армиите без тръби и флагове, без литургии за мъртвите. Ненавиждам епохата си с всички сили. В наши дни човек умира от жадност. О, генерале, целият свят е подложен пред един проблем, един – единствен. Да се върне на хората духовната значителност. Духовното безпокойствие. Да се излее върху тях нещо, което да наподобява на грегориански псалм. Ако бях набожен, откакто премине времето на „ нужната, само че неблагодарна работа “, не бих понесъл нищо друго, с изключение на Солем [52]. Не може към този момент да се живее единствено с хладилници, политика, белот и кръстословици, видите ли! Това е отвратително. Не може да се живее без лирика, без багри, без обич. Достатъчно е да послушаме селските песни от XV век, с цел да измерим дълбочината на нашето проваляне. Останал е единствено гласът на робота на пропагандата (простете ми думата). Два милиарда души чуват към този момент единствено робота, нищо друго не схващат, с изключение на робота. И сами се трансформират в роботи. Всички разтърсвания от последните 30 години имат единствено два източника. Безизходицата на икономическата система на XIX век. И духовното обезсърчение.

Съществува един-единствен проблем и той се състои в това да се преоткрие животът на духа, който стои по-високо от всичко, даже и от живота на разсъдъка. И който единствен носи на индивида задоволство. Това излиза отвън рамките на религиозния живот, който е единствено една от формите на духовния (макар че може би духовният живот безусловно води до религиозния). А животът на духа стартира там, където „ забележимото “ съществуване се ражда от нещо, което стои по-високо от съставните му детайли. Любовта към дома – непозната в Съединените щати – е също живот на Духа. Както и селският празник. И култът към умрелите (споменавам това, тъй като, откакто дойдох тук, починаха двама или трима парашутисти. Случаят беше потулен – нали към този момент не можеха да служат. И това е от епохата, а не от Америка: индивидът към този момент е изгубил смисъла си). Затова би трябвало безусловно да се приказва на хората. Трябва да се приказва на хората, тъй като те са подготвени да се причислят към каквото и да било…

Ах, драги генерале, какъв брой странна е днешната вечер! Какъв чудноват климат! От стаята ми се вижда по какъв начин се осветяват прозорците на тези безлични здания. Чувам по какъв начин разните радиоприемници стартират да изригват глупашка музика за тълпата от празни люде, пристигнали тук от моретата и непознати даже на носталгията. Тяхната подготвеност смирено да одобряват нещата елементарно може да се смеси с духа на всеотдайност или с моралното великолепие. Това би било ужасна неточност. Любовта, която свързва индивида с другите същества и с движимостите, не се отличава в наши дни нито със радушност, нито с продължителност, по тази причина индивидът не претърпява раздялата както преди. Това ми припомня една тъжна дума от еврейския роман: „ Значи отиваш там? Колко ще бъдеш надалеч! “ – „ Далеч от къде? “ Това напуснато от тях „ къде “ не беше в действителност нищо друго, с изключение на безформената купчина от привички. В нашата ера на разводи хората по този начин елементарно се „ развеждат “ и с движимостите. Хладилниците са взаимозаменяеми. Къщите също, в случай че са сглобяеми. Жените също. Или религията. Или партията. Дори измяната става невъзможна: кому да измениш? Ако си надалеч, то от къде? Ако има измяна, то към кого? Човешка пустиня. Колко е чинно и добродушно човешкото стадо! Мисля си за бретонските моряци от остарели времена, които слизаха на брега на Магелановия пролив, за задграничният легион, който се нахвърля на един град, за цялото това комплицирано преплитане на чудовищни апетити и на непоносима носталгия, непроменяемо зараждащо там, където мъжете се оказват в прекомерно сурова изолираност от света. За да ги обуздаят, постоянно са били нужни или мощни жандарми, или могъщи правила, или могъща религия. Но никой от тях не би показал пренебрежение към селянката, която пасе патки. В взаимозависимост от средата, на която принадлежи, индивидът в наши дни може да бъде укротен или с белот, или с бридж. Ние всички сме учудващо добре кастрирани. Така най-накрая сме свободни. Отрязали са ни ръцете и краката и след това ни оставят свободни да се движим. Ненавиждам нашата ера, когато под гнета на „ всеобщия тоталитаризъм “ индивидът се трансформира в чинно, ласкаво и добродушно животно.

…Заплахата надвиснала над самия живот. Но когато той бъде избавен, пред нас ще се сложи главният въпрос на нашето време. Въпросът за предназначението на индивида. Отговор не се предлага и на мен ми се коства, че се движим към най-безпросветно черните времена на историята. Безразлично ми е дали ще ме убият във войната или не. Какво ще оцелее от това, което съм обичал? Говоря освен за хората, а и за обичаите, за неповторимите отсенки, за някаква духовна светлина. За обеда под маслиновите дръвчета в провансалската плантация, само че и за Хендел. Не ме интересува кои движимости ще оцелеят. За мен е значим порядъкът на нещата. Цивилизацията е невидимата връзка сред нещата, тъй като тя се отнася не към самите движимости, а към невидимите връзки посред им. Отношения, открити по един метод, а не по различен. В резултат на всеобщото произвеждане ще имаме отлични музикални принадлежности, само че кой ще бъде музикантът? Не желая да знам дали ще ме убият във войната, или ще ме сполети яростта на тези летящи торпеда, които към този момент нямат нищо общо с същинския полет и чиито бутони и циферблати трансформират водача в нещо като основен счетоводител. (А полетът е също своего рода връзка). Но в случай че се върна жив от тази „ неблагодарна, само че нужна работа “, за мен ще се слага единствено един въпрос: какво може, какво би трябвало да се каже на хората?

…Драги генерале, простете ми, в случай че тази неприятна електрическа лампа, която в този момент ще угася, е попречила и на вашия сън. И вярвайте в моето другарство. Сент-Екзюпери

Със съкращения от: „ Военни мемоари 1939-1944 “, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Военно издателство, София 1988 година
Снимка: imdb.com