Нека във всяка българска къща да има по някоя българска

„ Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от който и да е. Тя може да бъде една движимост, само че може да стане и една реликва. Защото в нейните страници, в буквите и редовете й, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно, заровен е благотворният кълн на самата любов към книгата, към езика " ~ Йордан Йовков

Йовков има най-лекия жанр в българската литература. В градежа на неговата фраза има нещо толкоз просто и автентично, нещо толкоз своеобразно и родствено с чистия простолюден език, че даже единствено то да беше, Йовков би си останал един от редките разказвачи в българската литература.

Георги КАРАСЛАВОВ

...

Йовков бе на първо място художник и единствено художник. Имаше и огромни упоритости. За да ги реализира, обаче, не стигаше единствено да твори. Какъвто е през днешния ден животът – трябваше още и яростно да се бори. А на такава битка Йовков не беше кадърен. Като оня млад преподавател, за който ми разправи през войната, той бе в същина доста срамежлив, даже нерешителен. А също така, в основата си беше доста добър. Това знаят всички хора, които са видели домашния му живот. Да стори умишлено някому зло, предумишлено да обиди никого - не можеше. Когато избухваше, биваше внезапен. Но сетне се каеше. Каеше се, само че го беше гняв, тъй като съзнаваше, че добрината е уязвимост за оногова, който желае да се наложи, който надълбоко чувствува, че има право на по-голямо самопризнание и на по-голямо ценене. Бих рекъл, че в душата на Йовкова ставаше непрекъсната битка сред условията на мекия, на положителния човек с ония на съзнателния, гордия художник.

Димитър ШИШМАНОВ

...

От прозореца на моята стая на ул. " Гогол " се виждаше къщата, където живееше писателят Йордан Йовков.
Спомням си, вечер, откакто жена му и щерка му отиваха да си лягат, той оставаше в кабинета си до късно наведен над някоя книга или ръкопис. Изглежда, че в тишината на тези часове той най-добре работеше. Понякога пък в осветения отворен прозорец се обрисуваше ясно седналата фигура на писателя, зареял взор в тъмнината, потопен в бездънен размисъл.
Така замислено втренчен на открито през витрината на кафене " Цар Освободител " съм го виждала, когато на път за театъра минавах по едноименния бул.. Той седеше постоянно на една и съща маса, постоянно самичък, пиеше си кафето и гледаше минаващите по булеварда жители. Струваше ми се, че обича да бъде самичък, само че сигурна съм, че в никакъв случай не се е чувствал уединен, тъй като човек с такава поетична и богата душа, която се отразяваше във всеки ред на неговите разкази, не може в никакъв случай да бъде уединен.

Спомен на актрисата Зорка ЙОРДАНОВА, по случай 85 години от рождението на Йовков, 1965 година

...

Той беше затворен, самичък стигащ на себе си човек. Без да страни от другите, той знаеше постоянно да слага разстояние. Трябваше, обаче, да успее човек да разчупи тая лека черупка – и незабавно се откриваше един спокоен, и бездънен разум, една неподозирана просвета, един, сигурен усет. И още – едва ли има различен български публицист, чиято работа на художник да е по този начин надълбоко внедрена в живота и съзнанието му, както бе у него. Дълг – това бе творчеството за Йовкова. Божия заповед, за която никоя жертва не е задоволително огромна. Той имаше спокойната убеденост, че твори същинско изкуство, само че в никакъв случай, ни от една негова дума, не лъхна блаженство. Той помнеше постоянно, че " по-доброто е зложелател на положителното ". И строгата съвестност, на неговата работа, оная вътрешна непоклатимост и изясненост, които му дадоха класиците, и най-сетне въодушевената продуктивност – направиха от неговите книги възходящи стъпала към един връх, дето той стига съвсем до своите учители. Днес още не може да се обгърне всецяло и да се каже всичко за тоя огромен човек и публицист.

Константин КОНСТАНТИНОВ, 1937 година

...

Ако бих имал власт, аз без всякакво съмнение бих провъзгласил Йордан Йовков за най-новия български светец. Като праведния Йов, той понасяше с изумително самообладание до последно издихание всички жестоки болки, които изтезаха през последните години неговото тежко заболяло тяло. И тези ужасни премеждия не помрачиха нито за момент невероятната непорочност на неговата душа. Неговата беззаветна любов към бедния работен българин бликаше доброволно като избухлив планински поток напряко из дълбочините на сърцето му. А какво да кажем за неговата необикновена измежду суровата ни реалност нежна обвързаност към тези, „ които не можеха да приказват "? Нима тя не направи от него един наш прочувствено благ и непосредствен Франциск Азиски?
Сам извънредно безпаричен, Йордан Йовков не завиждаше на никого, нито ламтеше за почести и популярност. Вечно захласнат в своите креативен видения, той блуждаеше сред нас като сянка от различен отдалечен, безпределно хубав свят.
Само скитането като скитник по непознати и неуместни квартири го гнетеше. Често пъти той несъзнателно въздишаше:
– Имам една единствена фантазия. Да мога някъде в окрайнините на града, като „ бездомниците ", да си струпам една колибка от две стаи и кухня. И то не от предпочитание да бъда притежател, а да мога да слага писмената си маса под един покрив, който да знам, че е мой. Искам необезпокояван от никого и на тишина да работя...
Йордан Йовков уверено носеше душата на светец, в най-възвишения смисъл на тази дума.

Спомен от Димо СЯРОВ, „ Най-воният български светец "

...

Йовков обичаше хумора. Хубаво се смееше от време на време. Сам разказваше духовито, увлекателно, с неналожителен комизъм, анекдоти. Но в последните ми срещи с него това ставаше много рядко. Обикновено биваше спокоен, умислен, безмълвен. Трябва да отбележа, че той не обичаше цинизмите. Той даже се отвращаваше от тях, когато от време на време долитаха до неговата маса. Той беше чудно чист, непокварим в душата си човек. Към дамата хранеше респект. Не съм чувал да е унизил или обидил с дума или взор някоя жена.

Спомен от проф. Борис ЙОЦОВ, „ Последните ми срещи с Йовкова "

...

В къщи Йовков мълчал по цели дни и седмици. Жена му го молила да проговори най-малко една дума. Той отново мълчал. При един подобен случай тя го хванала за палтото и го молила да каже нещо. Той, без да я огледа споделил: " Нещо. "

Проф. Асен ВАСИЛЕВ, 1939 година

...

Рядко Йовков говореше за творчеството си. И не обичаше да слуша похвали. Но безмълвният нормално Йовков ставаше изключително приказлив, щом идваше дума за Добруджа. Той обичаше доста своя пленен роден край. Понякога разказваше мемоари за живота си в него. Тогава той се увличаше, забравяше се, и поетът взимаше връх. Разказът му биваше цялостен с болки и наслади, с горчила и обезверения, а от време на време и с непредвиден комизъм. Струваше ми се, че тогава Йовков разтваря сърдцето си пред нас. И ние виждахме оня чародеец на словото, който написа „ Старопланински митове " и „ Вечери в Антимовския хан ", който умее из неизчерпаемите си мемоари да вади нови живи облици, и с плам и неподражаема хубост да рисува Добруджанската степ... Болката по родния край притискаше като страхотни окови гърдите му, задавяше го. В Добруджа – там бе сърцето му.

Спомен на Петър КАРАПЕТРОВ

...

Снимка: bulgarianhistory.org