Тъмната страна на Пинк Флойд
Неизбежният огромен скандал и раздор в групата се случват през 1979, до момента в който записват албума «Стената» в студиото Супер Беър в Южна Франция.
Малко преди този момент групата е изгубила цели 3 млн. $ от капиталовото сдружение Нортън Уорбърг; Пинк Флойд вкарват голяма част от облагата си в този акционерен фонд (праотец на днешните хедж-фондове, т.е. крупни измамници, които дават обещание големи дивиденти, само че като класическия вид «пирамида» потапят живите пари и изплащат отчасти дивиденти на старите инвеститори единствено посредством свежи приходи от новите, без действително покритие на сумите).
Нортън Уорбърг банкрутира и суперуспешните музиканти внезапно се оказват крупни длъжници на кралицата – комплицирана обстановка, от която заобикалят, емигрирайки в Калифорния.
Финансовите неволи прецакват в допълнение така и така прецаканите връзки в групата, изключително сред Уотърс (автор на съвсем всичко в „ Стената “, от концепцията до придиханията сред песните) и Гилмор, за който остават главно китарните сола. Последният дава изявление пред Ню Йорк Таймс във връзка «Стената», в което споделя, че «музиката на Уотърс е все по-самовлюбена и глупава».
Рик Райт е на страната на Гилмор – двамата даже сядат да творят за да трансфорат «бълнуванията на Уотърс в комерсиален рок». Райт обаче не е доста на себе си поради опиатите. «Събирахме се нощем», спомня си Гилмор, «и аз му споделях, ето какво ни сервира Роджър, намерения, напиши нещо, изсвири соло на клавишните, каквото искаш. Но той просто не беше в положение, като че ли всички музикални хрумвания се бяха изпарили от главата му».
Райт, на собствен ред, хвърля виновността върху тираничното държание на Уотърс – «той просто не ми разреши да допринеса с каквото и да е към албума «Стената “». Крайният период изправя групата в действителност до стената – Уотърс вика Райт в Лос Анджелис (където се е преместила цялата «операция Пинк Флойд») и му дава три дни да дозапише клавирните партии.
Райт отхвърля, тъй като не желае да си прекъсва лятната отмора на яхта в Егейско море; Уотърс, към този момент иззел цялата власт, привиква «събрание» на групата и упорства Рик Райт да бъде уволнен мигновено. Първоначално Райт отхвърля да си тръгне, само че откакто Уотърс заплашва, че в случай че не стане неговото, ще си тръгне той, клавиристът скланя.
«Изплаших се», споделя по-късно Рик. «Роджър Уотърс беше към този момент съвсем 100% Пинк Флойд – и в случай че си тръгнеше той, това означаваше всички ние да изискуем милиони. Все отново трябваше към този момент да устоявам две деца и се съгласих да напусна против % от продажбите на бъдещия албум.» По-късно Райт твърди, че всичко това е било елементарен блъф от страна на Уотърс, с цел да го изгони.
Напускането на Райт е краят на Флойд като група – през идващите 5 години те на процедура са «дъ Роджър Уотърс бенд». Малко по-късно се развихря и правосъдната борба за името – само че през днешния ден, години по-късно, към този момент всички някогашни членове би трябвало да са наясно, че в името «Пинк Флойд» има креативна и комерсиална магия.
Никой независимо не съумява да завоюва кой знае какъв брой пари или популярност. След разпада, нито Уотърс соло, нито Гилмор соло, а още по-малко Пинк Флойд без Уотърс осъществиха съществени триумфи (разходите по фамозните мегатурнета на Флойд в края на 80-те и началото на 90-те надалеч надвишават приходите).
Днес като че всеки един от тях си дава сметка, че не е трябвало да се разделят. Ник Мейсън, индивидът с може би най-хубавото възприятие за комизъм в групата, споделя за уволнението на Райт през 1979: «Вместо аз и Дейв да застанем като мъже и да се опълчим на Роджър, се предадохме пред агресивността му. Това е като в учебно заведение – да склониш глава пред по-едрото и нападателно момче и да му даваш стотинките си.»
Мейсън и Гилмор, сред нас казано, няма какво толкоз да мрънкат – през 1985 печелят делото за името, вършат 4-годишно международно турне с големи облаги, и изобщо показват Пинк Флойд чак до последния си концерт през 1995 година – до момента в който Уотърс се мъчи соло и от ден на ден се отдава на фамилията си.
Дъщеря му Индия Уотърс, през днешния ден към този момент на 19, минава за най-сексапилната щерка на рокмузикант, по-секси даже от Лизи Джагър и Александра Ричърдс. Накратко, Ник и Дейв обират облагите от името, изключително от последния към този момент албум на Пинк Флойд – The Division Bell и едноименното турне, завършило през 1995.
Между двамата също с годините се появява цепнатина – неотдавна, преди последния си към този момент солоалбум On An Island, Гилмор разгласи, че Мейсън ще свири барабаните, само че това не се случи. Поредният случай, в който тази като че ли прокълната група се доразпадна. Официалното пояснение за обидата на Гилмор беше откровената биографична книга на Мейсън.
Дали Пинк Флойд ще се съберат в миналото, откакто нито Лайв Ейт, нито гибелта на Райт съумя да затопли връзките? Малко евентуално. Забавното е, че всички оживели, отпред с Уотърс и Гилмор, в старостта си очевидно към този момент са необратимо твърдоглави и непоносими характери.
Проблемите, които не могат да решат толкоз години, са безчет, само че като че Мейсън най-добре го сподели във въпросната книга – «напрежението постоянно се е пораждало от това, че Роджър искаше да прави освен музика, само че и велико концертно шоу, до момента в който Дейв искаше да бъде запомнен единствено като талантлив музикант и нищо повече».
Е, можем да поразсъждаваме – и да се върнем в корените им, общото студенство в Кеймбридж. Младите Уотърс и Гилмор са бегли познати там – сплотява ги общата им «страст» и другарство с неповторимата персона Роджър «Сид» Барет.
В първите албуми на Флойд от края на 60-те някак си проличава, че Уотърс обожествява Барет, който тогава е водач на групата и главен създател.
Според някогашния управител на групата Питър Дженър, «Сид беше единственият човек, който Роджър е харесвал и уважавал в живота си». На концерта в памет на Барет през 2006 Уотърс сподели: «Ако не беше Сид, в този момент несъмнено щях да съм елементарен сътрудник по недвижими парцели или нещо подобно».
Ролята на Гилмор е особена – Уотърс би трябвало да го обожава поради това, че замества сполучливо Сид, само че поради разликата във възрастта или друго, постоянно се е отнасял снизходително към него.
Въпреки че посредством най-много на Гилмор Пинк Флойд се трансфораха в международна група (дотогава бяха уважавани по-скоро като «ъндърграунд»). Според други източници фактът, че Гилмор е другар със Сид още от прогимназията, карал Роджър в прочут смисъл да ревнува.
Най-смешното е, че всички тези хлапашки връзки и сръдни не престават и до през днешния ден. Мейсън, като че ли най-зрелият от всички,пише в автобиографията си: «Ако децата ни се държаха един към различен по този начин, както се държим ние, от дълго време да сме ги ошамарили».
Най-неприятното за същинските им почитатели е, че нито един от Пинк Флойд няма за какво да се връща на сцената. Според последния лист на «Сънди Таймс» за най-богатите в Англия, положението на Уотърс е 95 млн. паунда; Гилмор – 85, Мейсън – 55. Покойният Райт не попадна в листата, само че с яхтата си на Бахамите и къщите в скъпия лондонски квартал Кенсингтън и Южна Франция явно си е живял добре с чековете от авторски права на Флойд.
Начинът на живот при всеки от тях е някак високобуржоазен и въздържан – само че пък и те постоянно са били «интелектуалната» рокгрупа. Всички се радват на огромни имения в Англия (това на Мейсън в Уилтшър е бивше на новата брачна половинка на принц Чарлз, Камила Паркър-Боулз). Гилмор пък се шири в западен Съсекс, току до Редландс – парцела на Кийт Ричардс. Уотърс живее на няколко хектара на едно от най-скъпите места в Съединени американски щати – Хамптънс на Лонг Айлънд край Ню Йорк.
Райт беше фанатик на тематика скъпи яхти, Мейсън към момента е – на тематика остарели спортни коли (притежава десетки, измежду които необичаен модел Ferrari GTO; една от компаниите му се занимава с това да ги отдава чартърен за фотоси в скъпи холивудски продукции). Уотърс е разпален ловец – харчи нереални суми за лов на необичаен тип фазан в Уелс и елени в Шотландия.
Гилмор наподобява «най-културен» – постоянно върви по министър председатели на книги, тъй като жена му, Поли Самсън, е някогашна журналистка от културния отдел на Сънди Таймс.
Да обобщим: шансът тези мегабогати музиканти да се съберат е незабележим по три аргументи. Първо, съгласно Мейсън, няма по какъв начин да ги изкушат с пари – съгласно него на Лайв Ейт ги е събрала идеята на Гелдоф, а не хонорарът; по същата причина по-късно отклонили и предлагането за турне от най-голямата промоутърска компания Лайв Нейшън на стойност 250 млн. $.
Второ, музикалните им разлики, които се показали даже по време на подготовките за Лайв Ейт. Просто Рождър и Дейвид от десетилетия не могат да напишат и една нота дружно.
Трето, и най-важно (пак съгласно Мейсън), Дейвид Гилмор безусловно не може да понася Роджър Уотърс – поради годините, в които Уотърс беше де факто началник, и поради обстоятелството, че той, Гилмор, счита себе си за надалеч по-голям музикант от Уотърс. Слуховете досега бяха в смисъл, че Уотърс е непоносимият темперамент, само че Мейсън твърди, че е противоположното – и Гилмор е толкоз комплексиран на тематика «Роджър», че безусловно не желае даже да се здрависа с него. Уотърс, несъмнено, също е бил нетърпим, само че сега, 2009-а, пречката пред събирането на Флойд се споделя Гилмор. «Дейвид просто не си спомня какъв брой беше значима симбиозата сред нас», съобщи Уотърс пред «Дейли Мейл».
Но каквито и да са аргументите, губим ние с теб – или пък имаме шанс, тъй като никой не желае уродлива, тъжна, старческа «нова» версия на Пинк Флойд.
Може би е по-добре да ги помним като групата, която сграбчи пост-хипи блус-рока и му инжектира дълбочина и просветеност, ненадминати и до през днешния ден./inspiro-bg.com
Малко преди този момент групата е изгубила цели 3 млн. $ от капиталовото сдружение Нортън Уорбърг; Пинк Флойд вкарват голяма част от облагата си в този акционерен фонд (праотец на днешните хедж-фондове, т.е. крупни измамници, които дават обещание големи дивиденти, само че като класическия вид «пирамида» потапят живите пари и изплащат отчасти дивиденти на старите инвеститори единствено посредством свежи приходи от новите, без действително покритие на сумите).
Нортън Уорбърг банкрутира и суперуспешните музиканти внезапно се оказват крупни длъжници на кралицата – комплицирана обстановка, от която заобикалят, емигрирайки в Калифорния.
Финансовите неволи прецакват в допълнение така и така прецаканите връзки в групата, изключително сред Уотърс (автор на съвсем всичко в „ Стената “, от концепцията до придиханията сред песните) и Гилмор, за който остават главно китарните сола. Последният дава изявление пред Ню Йорк Таймс във връзка «Стената», в което споделя, че «музиката на Уотърс е все по-самовлюбена и глупава».
Рик Райт е на страната на Гилмор – двамата даже сядат да творят за да трансфорат «бълнуванията на Уотърс в комерсиален рок». Райт обаче не е доста на себе си поради опиатите. «Събирахме се нощем», спомня си Гилмор, «и аз му споделях, ето какво ни сервира Роджър, намерения, напиши нещо, изсвири соло на клавишните, каквото искаш. Но той просто не беше в положение, като че ли всички музикални хрумвания се бяха изпарили от главата му».
Райт, на собствен ред, хвърля виновността върху тираничното държание на Уотърс – «той просто не ми разреши да допринеса с каквото и да е към албума «Стената “». Крайният период изправя групата в действителност до стената – Уотърс вика Райт в Лос Анджелис (където се е преместила цялата «операция Пинк Флойд») и му дава три дни да дозапише клавирните партии.
Райт отхвърля, тъй като не желае да си прекъсва лятната отмора на яхта в Егейско море; Уотърс, към този момент иззел цялата власт, привиква «събрание» на групата и упорства Рик Райт да бъде уволнен мигновено. Първоначално Райт отхвърля да си тръгне, само че откакто Уотърс заплашва, че в случай че не стане неговото, ще си тръгне той, клавиристът скланя.
«Изплаших се», споделя по-късно Рик. «Роджър Уотърс беше към този момент съвсем 100% Пинк Флойд – и в случай че си тръгнеше той, това означаваше всички ние да изискуем милиони. Все отново трябваше към този момент да устоявам две деца и се съгласих да напусна против % от продажбите на бъдещия албум.» По-късно Райт твърди, че всичко това е било елементарен блъф от страна на Уотърс, с цел да го изгони.
Напускането на Райт е краят на Флойд като група – през идващите 5 години те на процедура са «дъ Роджър Уотърс бенд». Малко по-късно се развихря и правосъдната борба за името – само че през днешния ден, години по-късно, към този момент всички някогашни членове би трябвало да са наясно, че в името «Пинк Флойд» има креативна и комерсиална магия.
Никой независимо не съумява да завоюва кой знае какъв брой пари или популярност. След разпада, нито Уотърс соло, нито Гилмор соло, а още по-малко Пинк Флойд без Уотърс осъществиха съществени триумфи (разходите по фамозните мегатурнета на Флойд в края на 80-те и началото на 90-те надалеч надвишават приходите).
Днес като че всеки един от тях си дава сметка, че не е трябвало да се разделят. Ник Мейсън, индивидът с може би най-хубавото възприятие за комизъм в групата, споделя за уволнението на Райт през 1979: «Вместо аз и Дейв да застанем като мъже и да се опълчим на Роджър, се предадохме пред агресивността му. Това е като в учебно заведение – да склониш глава пред по-едрото и нападателно момче и да му даваш стотинките си.»
Мейсън и Гилмор, сред нас казано, няма какво толкоз да мрънкат – през 1985 печелят делото за името, вършат 4-годишно международно турне с големи облаги, и изобщо показват Пинк Флойд чак до последния си концерт през 1995 година – до момента в който Уотърс се мъчи соло и от ден на ден се отдава на фамилията си.
Дъщеря му Индия Уотърс, през днешния ден към този момент на 19, минава за най-сексапилната щерка на рокмузикант, по-секси даже от Лизи Джагър и Александра Ричърдс. Накратко, Ник и Дейв обират облагите от името, изключително от последния към този момент албум на Пинк Флойд – The Division Bell и едноименното турне, завършило през 1995.
Между двамата също с годините се появява цепнатина – неотдавна, преди последния си към този момент солоалбум On An Island, Гилмор разгласи, че Мейсън ще свири барабаните, само че това не се случи. Поредният случай, в който тази като че ли прокълната група се доразпадна. Официалното пояснение за обидата на Гилмор беше откровената биографична книга на Мейсън.
Дали Пинк Флойд ще се съберат в миналото, откакто нито Лайв Ейт, нито гибелта на Райт съумя да затопли връзките? Малко евентуално. Забавното е, че всички оживели, отпред с Уотърс и Гилмор, в старостта си очевидно към този момент са необратимо твърдоглави и непоносими характери.
Проблемите, които не могат да решат толкоз години, са безчет, само че като че Мейсън най-добре го сподели във въпросната книга – «напрежението постоянно се е пораждало от това, че Роджър искаше да прави освен музика, само че и велико концертно шоу, до момента в който Дейв искаше да бъде запомнен единствено като талантлив музикант и нищо повече».
Е, можем да поразсъждаваме – и да се върнем в корените им, общото студенство в Кеймбридж. Младите Уотърс и Гилмор са бегли познати там – сплотява ги общата им «страст» и другарство с неповторимата персона Роджър «Сид» Барет.
В първите албуми на Флойд от края на 60-те някак си проличава, че Уотърс обожествява Барет, който тогава е водач на групата и главен създател.
Според някогашния управител на групата Питър Дженър, «Сид беше единственият човек, който Роджър е харесвал и уважавал в живота си». На концерта в памет на Барет през 2006 Уотърс сподели: «Ако не беше Сид, в този момент несъмнено щях да съм елементарен сътрудник по недвижими парцели или нещо подобно».
Ролята на Гилмор е особена – Уотърс би трябвало да го обожава поради това, че замества сполучливо Сид, само че поради разликата във възрастта или друго, постоянно се е отнасял снизходително към него.
Въпреки че посредством най-много на Гилмор Пинк Флойд се трансфораха в международна група (дотогава бяха уважавани по-скоро като «ъндърграунд»). Според други източници фактът, че Гилмор е другар със Сид още от прогимназията, карал Роджър в прочут смисъл да ревнува.
Най-смешното е, че всички тези хлапашки връзки и сръдни не престават и до през днешния ден. Мейсън, като че ли най-зрелият от всички,пише в автобиографията си: «Ако децата ни се държаха един към различен по този начин, както се държим ние, от дълго време да сме ги ошамарили».
Най-неприятното за същинските им почитатели е, че нито един от Пинк Флойд няма за какво да се връща на сцената. Според последния лист на «Сънди Таймс» за най-богатите в Англия, положението на Уотърс е 95 млн. паунда; Гилмор – 85, Мейсън – 55. Покойният Райт не попадна в листата, само че с яхтата си на Бахамите и къщите в скъпия лондонски квартал Кенсингтън и Южна Франция явно си е живял добре с чековете от авторски права на Флойд.
Начинът на живот при всеки от тях е някак високобуржоазен и въздържан – само че пък и те постоянно са били «интелектуалната» рокгрупа. Всички се радват на огромни имения в Англия (това на Мейсън в Уилтшър е бивше на новата брачна половинка на принц Чарлз, Камила Паркър-Боулз). Гилмор пък се шири в западен Съсекс, току до Редландс – парцела на Кийт Ричардс. Уотърс живее на няколко хектара на едно от най-скъпите места в Съединени американски щати – Хамптънс на Лонг Айлънд край Ню Йорк.
Райт беше фанатик на тематика скъпи яхти, Мейсън към момента е – на тематика остарели спортни коли (притежава десетки, измежду които необичаен модел Ferrari GTO; една от компаниите му се занимава с това да ги отдава чартърен за фотоси в скъпи холивудски продукции). Уотърс е разпален ловец – харчи нереални суми за лов на необичаен тип фазан в Уелс и елени в Шотландия.
Гилмор наподобява «най-културен» – постоянно върви по министър председатели на книги, тъй като жена му, Поли Самсън, е някогашна журналистка от културния отдел на Сънди Таймс.
Да обобщим: шансът тези мегабогати музиканти да се съберат е незабележим по три аргументи. Първо, съгласно Мейсън, няма по какъв начин да ги изкушат с пари – съгласно него на Лайв Ейт ги е събрала идеята на Гелдоф, а не хонорарът; по същата причина по-късно отклонили и предлагането за турне от най-голямата промоутърска компания Лайв Нейшън на стойност 250 млн. $.
Второ, музикалните им разлики, които се показали даже по време на подготовките за Лайв Ейт. Просто Рождър и Дейвид от десетилетия не могат да напишат и една нота дружно.
Трето, и най-важно (пак съгласно Мейсън), Дейвид Гилмор безусловно не може да понася Роджър Уотърс – поради годините, в които Уотърс беше де факто началник, и поради обстоятелството, че той, Гилмор, счита себе си за надалеч по-голям музикант от Уотърс. Слуховете досега бяха в смисъл, че Уотърс е непоносимият темперамент, само че Мейсън твърди, че е противоположното – и Гилмор е толкоз комплексиран на тематика «Роджър», че безусловно не желае даже да се здрависа с него. Уотърс, несъмнено, също е бил нетърпим, само че сега, 2009-а, пречката пред събирането на Флойд се споделя Гилмор. «Дейвид просто не си спомня какъв брой беше значима симбиозата сред нас», съобщи Уотърс пред «Дейли Мейл».
Но каквито и да са аргументите, губим ние с теб – или пък имаме шанс, тъй като никой не желае уродлива, тъжна, старческа «нова» версия на Пинк Флойд.
Може би е по-добре да ги помним като групата, която сграбчи пост-хипи блус-рока и му инжектира дълбочина и просветеност, ненадминати и до през днешния ден./inspiro-bg.com
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ