Писателят Недялко Славов пред Lupa.bg: Винаги е имало пандемии и войни, но никога толкова милиарди послушни хора
Недялко Славов е от тези модерни български писатели, които освен предизвикат мислещия четец, само че и постоянно впечатляват с позициите си. Позиции – почтени, персонални, ексцентрични, които не са плод на конюнктурата или на политкоректността. Може да приемаш или да не приемаш разсъжденията на Недялко Славов, само че сигурно няма по какъв начин да останеш безразличен към неговия безподобен жанр и блестящо и надарено перо, към задълбочените му разсъждения по разнообразни настоящи тематики, към историческите аналогии, които споделя като че ли, с цел да открие днешния ход на времето.
Недялко Славов е създател на романите „ Фаустино “, „ Вертиго “, „ Портрет на поета като млад “, „ 432 херца “, „ Камбаната “, „ Пиафе “, „ И станах река “, „ 2020 “, както и на превъзходните „ Филипополски разкази “, на стихове и на пиеси.
Писателят сякаш носи в себе си мъдростта на родния си Пловдив – град античен, хубав и магнетичен. Неслучайно творбите на Недялко Славов са пропити със буен хуманизъм, стилът му е изразителен и извънредно преносен. И по тази причина за читателя е същинска наслада и предизвикателство да поддържа връзка с книгите му.
Оставяйки вярна на традицията да среща своите читатели с емблематични български създатели с голям престиж, с осведоменост, с достолепие и личен вълнуващ жанр, Lupa.bg беседва с Недялко Славов в Пловдив точно на празника на духа – 24 май. Писателят бе общителен да даде изявление за медията и да разяснява необятен кръг от въпроси, за които размишлява през последните години и които го вълнуват и като интелектуалец, и като човек.
Писателят край моста над река Марица в Пловдив
- Г-н Славов, беседваме с вас на 24 май. Изпитвате ли наслада от този празник, в действителност ли той е най-българският и най-обединяващият за вас?
- Трябва да не съм българин, с цел да не изпитвам сходно възприятие. Няма различен подобен прочувствен връх и общ народен боязън.
- От години се чуват оферти 24 май да стане народен празник, защото точно този празник ни сплотява, а да не бъде 3 март, който съгласно някои прокарва разграничителни линии в обществото. Какво е вашето мнение?
- 24 май е еманация на българския креативен дух. А свободният дух не търпи рамки, даже и тези на държавността. Ние си имаме народен празник, 3 март – датата, след която се конструира Третата българска страна. Празнува се от 1880 година Не може всяка власт да пренаписва историята ни. Ще повторя - това е празник на свободния дух, а ХХ век потвърди, че всяка страна по света е институция, която мачка свободата.
- Казвал сте, че Пловдив е основан от Бог в миг на слънчево въодушевление. Ако възприемем слънцето и като знак на духовността в действителност ли тук слънцето свети по-ярко?
- Важното е какво са мислили тези, които са основали този град и за какво той е основан тъкмо тук и на никое място другаде. Едно антично поверие споделя, че преди безкрайност е минал кортеж, воден от свещени мъдреци. Те са пренощували край Марица, а камилите, които са останали и не са си тръгнали с тях, са се трансформирали в седемте пловдивски хълма. Много антична сила има тук.
- Замисляли ли сте се, в случай че бихте имали опция да се преродите, още веднъж в Пловдив ли бихте желали да живеете и да творите или на друго място?
- Ние не се преместваме и на милиметър от мига и от мястото на първичното ни създание. Божественият ни програмен продукт е подобен. Така че и да желая, и да не желая, моето прераждане ще бъде отново тук и в същата ми екзистенция.
- Споменахте програмен продукт. Смятате ли, че има нещо сбъркано в чипа на българина или пък в противен случай – би трябвало да се гордеем с това, което сме, с нашата история, просвета, географско разположение?
- Сбърканият чип е в главата на западноевропееца, не на българина. И това си има своята предистория. От хилядолетие западният свят, посредством своя разумен код на мислене, редактира Бог. Това е една непрекъсната, изтощителна и жалка битка със Създателя. Имам поради и католицизма, и протестантството, които в последна сметка са безшумно, настойчиво, непрекъснато блъскане с божия промисъл, с божията концепция за нас. А като приказваме за сгрешен чип в родните мозъци най-самоунищожителен е чипът на Кириак Стефчов.
- Смятате ли, че православието е това, към което би трябвало да се върне българският народ, тъй като народът се лута в своята религия, доколкото я има или пък може би към този момент я загуби?
- Вярата не се губи като портмоне.
Вярата на моята баба от Странджанско бе като кандилото, което осветяваше къщата й и нощем правеше дребната й стаичка висока до небето. Но и у нас офанзивата против вярата, против православието е голяма, скъпоплатена, методична. И това не е от през вчерашния ден или от през днешния ден. Например преди 10 ноември, в продължение на 25 години, в Асеновград бяха свалени камбаните на църквата. Бяха трансформирали града в ням и кьорав човек. Но и това знамение мина.
- Глухите камбани в Асеновград ли ви предизвикаха да напишете романа „ Камбаната “?
- Не. Това, което е в книгата, съм го видял другаде, в родното село на моя татко.
- „ Камбаната бие за всеки един от нас “, споделя Джон Дън.
- Да. Рано или късно камбаната бие за нас.
- А дали чуваме камбаната? От думите ви усетих, че като че ли казвате, че в Западна Европа камбаната не се чува.
- Странни, непознати на разсъдъка и на сърцето неща идват оттова.
- Деян Донков направи доста забавен и прочувствен моноспектакъл по вашия разказ „ Камбаната “. Вие като създател на книгата по какъв начин видяхте Деян Донков като вашия воин килъра Вено в „ Камбаната “?
- Както аз видях това, което ме развълнува, с цел да напиша книгата, по този начин и Деян видя в книгата част от себе си. Просто книгата и артистът се срещнаха и се получи разтърсваща интерпретация на романа.
- Развълнувахте ли се, когато за пръв път чухте вашите думи да бъдат произнасяни от сцената?
- Книгата е съкровен разговор с читателя, до момента в който театралното другарство е напълно друго. Там писателският глас става многоброен - в залата седят 1000 индивида и слушат думите ти.
- Вярвате ли, че всяка дума, която ние изричаме носи някаква сила и в действителност би трябвало да внимаваме какво приказваме и пишем?
- Логосът е голям добър паяк, който ежесекундно ни придърпва в мрежата си. Ето да вземем за пример – върви множеството и всеки нещо приказва – майката на детето, детето на майката, дамата на мъжа, мъжа на дамата, всеки от нас излъчва някакво обръщение. Това е нашата избавителна връзка, която ни споделя: „ Не си самичък, не си самичък, тук сме, доста сме “. Нещо като грегорианското гъргорене на делфините, както споделяше великият Фотев. Словото е началото. То е заложено и в концепцията на самата вяра – ligare („ привързвам, свързвам “). А и в един миг всички ние се редуцираме до думите. След като индивидът угасне, откакто изтече плътта през него, финален знак за някогашното му наличие са те. Нищо друго не остава.
Ето моят татко написа книга за селото, в което се развива действието на „ Камбаната “. Днес селото е унищожено, там няма български етнос. И в този момент това бивше село с 2000 някогашни индивида е живо, с помощта на написаното. Така че в последна сметка целият действителен живот на една общественост, един народ и един човек се редуцират в една книга или един стих.
- Имате безподобен писателски жанр - баланс сред прозата и поезията, с неизчерпаема сила. Как го постигате?
- Аз пристигам от поезията и драматургията, а там всяка дума носи отговорност сама за себе си, може, по този начин да се каже, да оцелее даже и в самотност, за разлика от думите на прозата, които постоянно са в някакъв смислов или наративен отбор. Отделно думите в поезията имат една податливост да танцуват, те са силаботонически натоварени с темп. Вероятно от това – от лаконичността и от ритмиката – иде и спецификата на писателския ми жанр. И въпреки всичко мисля, че стилово най-завършени са последните ми притчови романи „ И станах река “ и „ 2020 “.
- Има ли думи, които не употребявате, както и такива, на които изключително държите? Около пандемията се говореше, че тази всеобща опасност може би ще накара хората да бъдат по-човечни, по-състрадателни, някак си ще ги сплоти. Всъщност се случи друго и някои напълно не помниха да споделят простички думи като „ Благодаря “ и сякаш езикът стана по-агресивен. Какво е вашето наблюдаване?
- Точно преди 2 години споделих, че прилепът от Ухан лети най-много в нашите глави. И ето – 2 години след така наречен пандемия никой не излезе и не сподели какво в действителност се случи. А другояче сходни международни беди могат да отприщят у индивида само нагона му да оцелее. А той не е обич. И напълно обикновено е хората да станат зверове в своята самомнителност, тъй като по този начин сме устроени, това е инстинктът ни за самозапазване. И тук към този момент пораждат фундаментални въпроси – какво се случва със света, кой и накъде го води, къде сме ние в своята безропотност. Така, в тази съдбовна обстановка, аз персонално като публицист не мога да възпявам, както е споделил Поетът, на баба си хурката. Вече става въпрос за нашето ментално и физическо оцеляване.
Така че въпросите за думите „ благодаря “ и „ апелирам “ са третостепенни въпроси. Въпросът е да си зададем въпросите като: „ Защо е по този начин? “, „ Докога “ и „ Трябва ли да поносим ние, които сме основани по божия промисъл, идеологическите малоумия на някой международен функционер на нищото, който е решил, че светът е негов? “ Това е огромният въпрос. Със сигурност мога да напиша някаква политкоректна романова боза, или някаква семпла кримка, или да изривам умрялото куче на социализма и да се върша на герой за народна власт със задна дата, или да съчиня някой чиклит и да вълнувам плажните си читателки, само че не, това не е волята на моя креативния развой.
Снимка: Димитър Краев
- Пандемия, война – това са международни закани – напълно обикновено е човек да изпитва боязън, въпросът е, когато политическите елити се възползват от този публичен боязън, с цел да водят обществата в избрана посока.
- Винаги е имало пандемии и войни, само че в никакъв случай толкоз милиарди послушни и оглупени хора.
- Няма и диалог за бъдещето на Европа и на България...
- Бъдещето на тази болна левичарска Европа не ме интересува. Това не е моята Европа на духа, културата и демокрацията. Вълнува ме бъдещето на България.
- Но България въпреки всичко е част от Европа и в този взаимносвързан свят няма по какъв начин да е независим състезател напълно сама да взема решение проблемите си. Не смятате ли, че тя няма по какъв начин да се откъсне от Стария континент и по-скоро въпросът е България да умее да пази своя интерес пред останалите и в Брюксел? Или за вас това е прекомерно утопично?
- Разбира се, че може да защитим националния си интерес. Винаги има метод, само че по тази причина трябват други хора, други лица, друга обстановка. Но даже и това не е най-важното. Най-важното е, че надълбоко в себе си българският народ се държи доста почтено и се съпротивлява по неговия си метод.
- Споделяте, че българският народ се бори, само че има ли почтени водачи, които въпреки всичко да го водят?
- Има, само че на процедура това е невероятно да стане. Ние живеем в манипулиран свят и това е една от концепциите на глобализацията – да се ликвидира идентичността на всеки един народ като се анулират неговите водачи и мислещата му част. Но въпреки това е съпротивата, инстинктът за оцеляване. А аз залягам на инстинктите на народите да оцеляват във времето.
Ще направя стъпка настрана и от друга позиция ще кажа няколко думи за този феномен. Медицински потвърдено е, че в случай че ти се храниш с храни, които са създадени на повече от 500 км от мястото, където си роден, ти към този момент почваш да се храниш с токсини. Както и че когато излезеш от геомагнетизма на мястото, където живееш, организмът ти стартира да изпада в някакъв тип дисонансна осцилация с околния свят.
Същото става и с всеки, който излезе от териториите на своя логос. Навярно това е надълбоко заложено и в тъмната болежка на носталгията, която цялостен живот преследва емигрантите. Затова ние сме детерминирани да опознаем света на място, на своята земя, на териториите на своя език, най-много през мозъка, през въображението, през фантазията ни. Именно това мисловно пътешестване е основало Човечеството. А понятието световен човек е просто политкоректна нереалност.
Недялко Славов по време на представянето на романа си " Камбаната " в " Хеликон " - Русе: Снимка: Ралица Маринова
- Използвате ли обществени мрежи?
- Понякога.
- Предполагам, че предпочитате персоналния контакт с приятелите и читателите.
- Да, в живия диалог не по малко от думите приказват жестовете, погледите, езика на тялото. Но да ви призная – най-предпочитам усамотението.
- Предпочитате да сте самичък, несъмнено обаче не се чувствате уединен.
- Не. Самотен е единствено самотният човек. А аз не съм уединен човек.
- Пишете ли нещо сега?
- Не. Имам концепция за книга, само че ми би трябвало доста сериозна подготовка по тематиката. Винаги го върша. Например, когато пишех „ 432 херца “ (б.ред. Сюжетните ходове в романа са предизвикани от мистиката към указа на министъра на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс. По негово предписание през 1939 година тонът ла е надъхан на 440, вместо на 432 херца) в продължение на 2 години общувах с композитора акад. Николай Стойков. Така влязох по различен път в галактически свят на музиката. Така беше и с романа ми „ Пиафе “. В конната си база в Борисовата градина маестро Пламен Климов ме вкара в тайнството на пиафе – най-изящната любовна стъпка на коня. Изобщо колкото повече вникнеш в детайлите, толкоз повече метафори виждаш в тях.
- Написахте и „ 2020-а “ - разказ за парадоксите в актуалния пандемичен свят. Какво си помислихте в оня 13 март 2020 година, когато за пръв път в България бе натрапен цялостен локдаун?
- Отворих прозореца, видях пустите улици и си споделих: „ Започнаха “. Защото доста неща авансово бях кръстосал в себе си и към този момент знаех – въпрос на време е да стартират.
- Вие смятате, че с локдауните поради пандемията стартира реализирането на концепцията за световен затвор, за който вие говорите от известно време?
- Ние хората сме доста необичайно устроени. Защо въобще би трябвало да разясня? ТЕ ни го споделиха в прав текст една година преди този момент. И то се случи.
- А самият вие изпитахте ли боязън?
- Нито за секунда.
- А какво ви държи и какво ви кара да не се страхувате?
- Ние сме зарчета на ориста, които се стискат в една друга, небесна шепа. А другояче казано – от гибелта ни дели нещо доста простичко – да вземем за пример невъзможността да си вземем въздух в продължение на една-две минути. И това може да се случи в идващия момент. Тоест, в случай че аз застина като мишле, хипнотизирано от змия, и пребивавам единствено с упованието да се случи гибелта, какъв е смисълът да бъда роден?
- Къде за вас е вярата?
- Във Вярата. И в човешката ни воля.
" Там дето е заплахата,
пораства спасението също ",
споделя обичаният ми стихотворец Хьолдерлин. Често си дублирам този стих.
- Какво съгласно вас стимулира желанието на избрани хора да натрупат от ден на ден и повече материално благосъстояние? Любопитно ли ви е като публицист и откривател на човешката логика на психиката да разберете претекстовете за притежанието примерно от един човек на няколко златни дворци, на голям брой яхти и на голям автопарк? А най-после всички си отиваме с една риза.
- Тези, които споменахте – с яхтите и с дворците – те са порода, която изобщо няма да разясня. Не ме интересуват. А другояче реакцията да имаш малко допълнително за на следващия ден е напълно естествена човешка реакция. И в природата е по този начин. Едно животно яде до преситеност, това е един тип запасяване за по-лоши времена, тъй като ние живеем в положение на безспорна неопределеност за бъдещето. Но когато човек се заобиколи с движимости, смятайки, че по този начин ще се барикадира против гибелта, това към този момент е трагикомично.
- Какво споделя обаче детето във вас и в действителност съхранил ли сте детското в себе си?
- " Колумб откриваш през минута континенти “ – по този начин в миналото бях нарекъл детето в себе си. Но аз и през днешния ден умея да се веселя на света. Рутината на годините не ме промени.
- Живеете на една прелестна пловдивска улица, заобиколен сте от християнски катедрали и превъзходни артефакти от римско време.
- Благодаря на ориста. Наистина пребивавам измежду диалога на камбаните и отблясъците на римския мрамор.
- Къде обичате да се разхождате в Пловдив и къде отвън дома обичате да оставате самичък със себе си, с мислите си?
- Тепетата, реката – това е Пловдив. Там са огромните му сили.
- Минавате и около разнообразни религиозни храмове. Пловдив е прочут със своята приемливост от епохи.
- Тази думичка " приемливост " не я обичам. Взета е от политкоректния речник. Има една същинска дума, която мери човешката ни мярка и тя се споделя „ добрина “. Когато човек е добър той не мери хората с ненавист.
Фотографиите на Недялко Славов
са от неговия персонален архив
Недялко Славов е създател на романите „ Фаустино “, „ Вертиго “, „ Портрет на поета като млад “, „ 432 херца “, „ Камбаната “, „ Пиафе “, „ И станах река “, „ 2020 “, както и на превъзходните „ Филипополски разкази “, на стихове и на пиеси.
Писателят сякаш носи в себе си мъдростта на родния си Пловдив – град античен, хубав и магнетичен. Неслучайно творбите на Недялко Славов са пропити със буен хуманизъм, стилът му е изразителен и извънредно преносен. И по тази причина за читателя е същинска наслада и предизвикателство да поддържа връзка с книгите му.
Оставяйки вярна на традицията да среща своите читатели с емблематични български създатели с голям престиж, с осведоменост, с достолепие и личен вълнуващ жанр, Lupa.bg беседва с Недялко Славов в Пловдив точно на празника на духа – 24 май. Писателят бе общителен да даде изявление за медията и да разяснява необятен кръг от въпроси, за които размишлява през последните години и които го вълнуват и като интелектуалец, и като човек.
Писателят край моста над река Марица в Пловдив
- Г-н Славов, беседваме с вас на 24 май. Изпитвате ли наслада от този празник, в действителност ли той е най-българският и най-обединяващият за вас?
- Трябва да не съм българин, с цел да не изпитвам сходно възприятие. Няма различен подобен прочувствен връх и общ народен боязън.
- От години се чуват оферти 24 май да стане народен празник, защото точно този празник ни сплотява, а да не бъде 3 март, който съгласно някои прокарва разграничителни линии в обществото. Какво е вашето мнение?
- 24 май е еманация на българския креативен дух. А свободният дух не търпи рамки, даже и тези на държавността. Ние си имаме народен празник, 3 март – датата, след която се конструира Третата българска страна. Празнува се от 1880 година Не може всяка власт да пренаписва историята ни. Ще повторя - това е празник на свободния дух, а ХХ век потвърди, че всяка страна по света е институция, която мачка свободата.
- Казвал сте, че Пловдив е основан от Бог в миг на слънчево въодушевление. Ако възприемем слънцето и като знак на духовността в действителност ли тук слънцето свети по-ярко?
- Важното е какво са мислили тези, които са основали този град и за какво той е основан тъкмо тук и на никое място другаде. Едно антично поверие споделя, че преди безкрайност е минал кортеж, воден от свещени мъдреци. Те са пренощували край Марица, а камилите, които са останали и не са си тръгнали с тях, са се трансформирали в седемте пловдивски хълма. Много антична сила има тук.
- Замисляли ли сте се, в случай че бихте имали опция да се преродите, още веднъж в Пловдив ли бихте желали да живеете и да творите или на друго място?
- Ние не се преместваме и на милиметър от мига и от мястото на първичното ни създание. Божественият ни програмен продукт е подобен. Така че и да желая, и да не желая, моето прераждане ще бъде отново тук и в същата ми екзистенция.
- Споменахте програмен продукт. Смятате ли, че има нещо сбъркано в чипа на българина или пък в противен случай – би трябвало да се гордеем с това, което сме, с нашата история, просвета, географско разположение?
- Сбърканият чип е в главата на западноевропееца, не на българина. И това си има своята предистория. От хилядолетие западният свят, посредством своя разумен код на мислене, редактира Бог. Това е една непрекъсната, изтощителна и жалка битка със Създателя. Имам поради и католицизма, и протестантството, които в последна сметка са безшумно, настойчиво, непрекъснато блъскане с божия промисъл, с божията концепция за нас. А като приказваме за сгрешен чип в родните мозъци най-самоунищожителен е чипът на Кириак Стефчов.
- Смятате ли, че православието е това, към което би трябвало да се върне българският народ, тъй като народът се лута в своята религия, доколкото я има или пък може би към този момент я загуби?
- Вярата не се губи като портмоне.
Вярата на моята баба от Странджанско бе като кандилото, което осветяваше къщата й и нощем правеше дребната й стаичка висока до небето. Но и у нас офанзивата против вярата, против православието е голяма, скъпоплатена, методична. И това не е от през вчерашния ден или от през днешния ден. Например преди 10 ноември, в продължение на 25 години, в Асеновград бяха свалени камбаните на църквата. Бяха трансформирали града в ням и кьорав човек. Но и това знамение мина.
- Глухите камбани в Асеновград ли ви предизвикаха да напишете романа „ Камбаната “?
- Не. Това, което е в книгата, съм го видял другаде, в родното село на моя татко.
- „ Камбаната бие за всеки един от нас “, споделя Джон Дън.
- Да. Рано или късно камбаната бие за нас.
- А дали чуваме камбаната? От думите ви усетих, че като че ли казвате, че в Западна Европа камбаната не се чува.
- Странни, непознати на разсъдъка и на сърцето неща идват оттова.
- Деян Донков направи доста забавен и прочувствен моноспектакъл по вашия разказ „ Камбаната “. Вие като създател на книгата по какъв начин видяхте Деян Донков като вашия воин килъра Вено в „ Камбаната “?
- Както аз видях това, което ме развълнува, с цел да напиша книгата, по този начин и Деян видя в книгата част от себе си. Просто книгата и артистът се срещнаха и се получи разтърсваща интерпретация на романа.
- Развълнувахте ли се, когато за пръв път чухте вашите думи да бъдат произнасяни от сцената?
- Книгата е съкровен разговор с читателя, до момента в който театралното другарство е напълно друго. Там писателският глас става многоброен - в залата седят 1000 индивида и слушат думите ти.
- Вярвате ли, че всяка дума, която ние изричаме носи някаква сила и в действителност би трябвало да внимаваме какво приказваме и пишем?
- Логосът е голям добър паяк, който ежесекундно ни придърпва в мрежата си. Ето да вземем за пример – върви множеството и всеки нещо приказва – майката на детето, детето на майката, дамата на мъжа, мъжа на дамата, всеки от нас излъчва някакво обръщение. Това е нашата избавителна връзка, която ни споделя: „ Не си самичък, не си самичък, тук сме, доста сме “. Нещо като грегорианското гъргорене на делфините, както споделяше великият Фотев. Словото е началото. То е заложено и в концепцията на самата вяра – ligare („ привързвам, свързвам “). А и в един миг всички ние се редуцираме до думите. След като индивидът угасне, откакто изтече плътта през него, финален знак за някогашното му наличие са те. Нищо друго не остава.
Ето моят татко написа книга за селото, в което се развива действието на „ Камбаната “. Днес селото е унищожено, там няма български етнос. И в този момент това бивше село с 2000 някогашни индивида е живо, с помощта на написаното. Така че в последна сметка целият действителен живот на една общественост, един народ и един човек се редуцират в една книга или един стих.
- Имате безподобен писателски жанр - баланс сред прозата и поезията, с неизчерпаема сила. Как го постигате?
- Аз пристигам от поезията и драматургията, а там всяка дума носи отговорност сама за себе си, може, по този начин да се каже, да оцелее даже и в самотност, за разлика от думите на прозата, които постоянно са в някакъв смислов или наративен отбор. Отделно думите в поезията имат една податливост да танцуват, те са силаботонически натоварени с темп. Вероятно от това – от лаконичността и от ритмиката – иде и спецификата на писателския ми жанр. И въпреки всичко мисля, че стилово най-завършени са последните ми притчови романи „ И станах река “ и „ 2020 “.
- Има ли думи, които не употребявате, както и такива, на които изключително държите? Около пандемията се говореше, че тази всеобща опасност може би ще накара хората да бъдат по-човечни, по-състрадателни, някак си ще ги сплоти. Всъщност се случи друго и някои напълно не помниха да споделят простички думи като „ Благодаря “ и сякаш езикът стана по-агресивен. Какво е вашето наблюдаване?
- Точно преди 2 години споделих, че прилепът от Ухан лети най-много в нашите глави. И ето – 2 години след така наречен пандемия никой не излезе и не сподели какво в действителност се случи. А другояче сходни международни беди могат да отприщят у индивида само нагона му да оцелее. А той не е обич. И напълно обикновено е хората да станат зверове в своята самомнителност, тъй като по този начин сме устроени, това е инстинктът ни за самозапазване. И тук към този момент пораждат фундаментални въпроси – какво се случва със света, кой и накъде го води, къде сме ние в своята безропотност. Така, в тази съдбовна обстановка, аз персонално като публицист не мога да възпявам, както е споделил Поетът, на баба си хурката. Вече става въпрос за нашето ментално и физическо оцеляване.
Така че въпросите за думите „ благодаря “ и „ апелирам “ са третостепенни въпроси. Въпросът е да си зададем въпросите като: „ Защо е по този начин? “, „ Докога “ и „ Трябва ли да поносим ние, които сме основани по божия промисъл, идеологическите малоумия на някой международен функционер на нищото, който е решил, че светът е негов? “ Това е огромният въпрос. Със сигурност мога да напиша някаква политкоректна романова боза, или някаква семпла кримка, или да изривам умрялото куче на социализма и да се върша на герой за народна власт със задна дата, или да съчиня някой чиклит и да вълнувам плажните си читателки, само че не, това не е волята на моя креативния развой.
Снимка: Димитър Краев
- Пандемия, война – това са международни закани – напълно обикновено е човек да изпитва боязън, въпросът е, когато политическите елити се възползват от този публичен боязън, с цел да водят обществата в избрана посока.
- Винаги е имало пандемии и войни, само че в никакъв случай толкоз милиарди послушни и оглупени хора.
- Няма и диалог за бъдещето на Европа и на България...
- Бъдещето на тази болна левичарска Европа не ме интересува. Това не е моята Европа на духа, културата и демокрацията. Вълнува ме бъдещето на България.
- Но България въпреки всичко е част от Европа и в този взаимносвързан свят няма по какъв начин да е независим състезател напълно сама да взема решение проблемите си. Не смятате ли, че тя няма по какъв начин да се откъсне от Стария континент и по-скоро въпросът е България да умее да пази своя интерес пред останалите и в Брюксел? Или за вас това е прекомерно утопично?
- Разбира се, че може да защитим националния си интерес. Винаги има метод, само че по тази причина трябват други хора, други лица, друга обстановка. Но даже и това не е най-важното. Най-важното е, че надълбоко в себе си българският народ се държи доста почтено и се съпротивлява по неговия си метод.
- Споделяте, че българският народ се бори, само че има ли почтени водачи, които въпреки всичко да го водят?
- Има, само че на процедура това е невероятно да стане. Ние живеем в манипулиран свят и това е една от концепциите на глобализацията – да се ликвидира идентичността на всеки един народ като се анулират неговите водачи и мислещата му част. Но въпреки това е съпротивата, инстинктът за оцеляване. А аз залягам на инстинктите на народите да оцеляват във времето.
Ще направя стъпка настрана и от друга позиция ще кажа няколко думи за този феномен. Медицински потвърдено е, че в случай че ти се храниш с храни, които са създадени на повече от 500 км от мястото, където си роден, ти към този момент почваш да се храниш с токсини. Както и че когато излезеш от геомагнетизма на мястото, където живееш, организмът ти стартира да изпада в някакъв тип дисонансна осцилация с околния свят.
Същото става и с всеки, който излезе от териториите на своя логос. Навярно това е надълбоко заложено и в тъмната болежка на носталгията, която цялостен живот преследва емигрантите. Затова ние сме детерминирани да опознаем света на място, на своята земя, на териториите на своя език, най-много през мозъка, през въображението, през фантазията ни. Именно това мисловно пътешестване е основало Човечеството. А понятието световен човек е просто политкоректна нереалност.
Недялко Славов по време на представянето на романа си " Камбаната " в " Хеликон " - Русе: Снимка: Ралица Маринова
- Използвате ли обществени мрежи?
- Понякога.
- Предполагам, че предпочитате персоналния контакт с приятелите и читателите.
- Да, в живия диалог не по малко от думите приказват жестовете, погледите, езика на тялото. Но да ви призная – най-предпочитам усамотението.
- Предпочитате да сте самичък, несъмнено обаче не се чувствате уединен.
- Не. Самотен е единствено самотният човек. А аз не съм уединен човек.
- Пишете ли нещо сега?
- Не. Имам концепция за книга, само че ми би трябвало доста сериозна подготовка по тематиката. Винаги го върша. Например, когато пишех „ 432 херца “ (б.ред. Сюжетните ходове в романа са предизвикани от мистиката към указа на министъра на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс. По негово предписание през 1939 година тонът ла е надъхан на 440, вместо на 432 херца) в продължение на 2 години общувах с композитора акад. Николай Стойков. Така влязох по различен път в галактически свят на музиката. Така беше и с романа ми „ Пиафе “. В конната си база в Борисовата градина маестро Пламен Климов ме вкара в тайнството на пиафе – най-изящната любовна стъпка на коня. Изобщо колкото повече вникнеш в детайлите, толкоз повече метафори виждаш в тях.
- Написахте и „ 2020-а “ - разказ за парадоксите в актуалния пандемичен свят. Какво си помислихте в оня 13 март 2020 година, когато за пръв път в България бе натрапен цялостен локдаун?
- Отворих прозореца, видях пустите улици и си споделих: „ Започнаха “. Защото доста неща авансово бях кръстосал в себе си и към този момент знаех – въпрос на време е да стартират.
- Вие смятате, че с локдауните поради пандемията стартира реализирането на концепцията за световен затвор, за който вие говорите от известно време?
- Ние хората сме доста необичайно устроени. Защо въобще би трябвало да разясня? ТЕ ни го споделиха в прав текст една година преди този момент. И то се случи.
- А самият вие изпитахте ли боязън?
- Нито за секунда.
- А какво ви държи и какво ви кара да не се страхувате?
- Ние сме зарчета на ориста, които се стискат в една друга, небесна шепа. А другояче казано – от гибелта ни дели нещо доста простичко – да вземем за пример невъзможността да си вземем въздух в продължение на една-две минути. И това може да се случи в идващия момент. Тоест, в случай че аз застина като мишле, хипнотизирано от змия, и пребивавам единствено с упованието да се случи гибелта, какъв е смисълът да бъда роден?
- Къде за вас е вярата?
- Във Вярата. И в човешката ни воля.
" Там дето е заплахата,
пораства спасението също ",
споделя обичаният ми стихотворец Хьолдерлин. Често си дублирам този стих.
- Какво съгласно вас стимулира желанието на избрани хора да натрупат от ден на ден и повече материално благосъстояние? Любопитно ли ви е като публицист и откривател на човешката логика на психиката да разберете претекстовете за притежанието примерно от един човек на няколко златни дворци, на голям брой яхти и на голям автопарк? А най-после всички си отиваме с една риза.
- Тези, които споменахте – с яхтите и с дворците – те са порода, която изобщо няма да разясня. Не ме интересуват. А другояче реакцията да имаш малко допълнително за на следващия ден е напълно естествена човешка реакция. И в природата е по този начин. Едно животно яде до преситеност, това е един тип запасяване за по-лоши времена, тъй като ние живеем в положение на безспорна неопределеност за бъдещето. Но когато човек се заобиколи с движимости, смятайки, че по този начин ще се барикадира против гибелта, това към този момент е трагикомично.
- Какво споделя обаче детето във вас и в действителност съхранил ли сте детското в себе си?
- " Колумб откриваш през минута континенти “ – по този начин в миналото бях нарекъл детето в себе си. Но аз и през днешния ден умея да се веселя на света. Рутината на годините не ме промени.
- Живеете на една прелестна пловдивска улица, заобиколен сте от християнски катедрали и превъзходни артефакти от римско време.
- Благодаря на ориста. Наистина пребивавам измежду диалога на камбаните и отблясъците на римския мрамор.
- Къде обичате да се разхождате в Пловдив и къде отвън дома обичате да оставате самичък със себе си, с мислите си?
- Тепетата, реката – това е Пловдив. Там са огромните му сили.
- Минавате и около разнообразни религиозни храмове. Пловдив е прочут със своята приемливост от епохи.
- Тази думичка " приемливост " не я обичам. Взета е от политкоректния речник. Има една същинска дума, която мери човешката ни мярка и тя се споделя „ добрина “. Когато човек е добър той не мери хората с ненавист.
Фотографиите на Недялко Славов
са от неговия персонален архив
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ