Сред децата всякога бях главатар и голям побойник и ходех винаги в рани ♥ Сергей ЕСЕНИН за себе си
Не зова, не рева, не тъгувам.
всичко ще отмине в този свят.
Есенното злато щом повее,
знам, че няма към този момент да съм млад.
И сърцето удара свободен
ще смири, допряно от мрак.
И не ще ме мами краят роден
измежду брезите необут да потегли отново.
Скитническият ми дух по-рядко
ще изгаря моите уста.
Младост моя, радостна и къса,
полуда във очите и кръвта.
Скъп ли на стремежи съм станал,
като в сън ли минах през света?
Или с розов кон във заран ранна
съм препускал самичък напролет?
Знам, че всичко в този свят е тленно.
Мед в листата кленови блести…
Но навек да е благословено
цъфналото, с цел да прецъфти.
1921
(превод: Андрей Андреев)
Сергей Есенин (1895 ~ 1925)
За себе си
Роден съм в 1895 година, 21 септември, в Рязанска губерния, Рязански окръг, Кузминска околия, в село Константиново.
От деветгодишен бях даден за образование у прекомерно заможния ми дядо по майка, който имаше трима възрастни неженени синове. С тях мина съвсем цялото ми детство. Моите вуйчовци бяха момчета закачливи и обезверени. На три и половина годишна възраст ме качиха на кон без седло и незабавно го пуснаха в галоп. Помня, че ми се зави свят и доста крепко се държах за гривата. После ме учиха да плавам. Единият вуйчо (вуйчо Сашо) ме взимаше в лодката, отдалечаваше се от брега, сваляше ми бельото и като кученце ме хвърляше във водата. Аз неумело и изплашено цапах с ръце и до момента в който не се задавех, все викаше:
„ Ех! Мърша! За какво ставаш ти?… “ „ Мърша “ у него беше дума ласкателна.
После, осемгодишен, на другия вуйчо постоянно заменях ловджийското куче, плувах из езерата за убитите патици. Сред децата всеки път бях предводител и огромен хулиган и ходех постоянно в рани. За моята шеговитост ме ругаеше единствено баба, а дядо от време на време самичък ме предизвикваше на юмручен пердах и постоянно споделяше на баба: „ Глупава си ми ти, не го закачай, той по този начин по-здрав ще бъде! “ Баба ме обичаше с цялото си създание и нежността й нямаше граници. В събота ме миеха, режеха ноктите ми и с кандилено масло мажеха главата ми, тъй като ни един гребен не влизаше в къдравата ми коса. Но и маслото не помагаше. Аз постоянно подвигах олелия и ругаех и даже и в този момент имам някакво неприятно възприятие към съботите.
Така измина моето детство. А когато поотраснах, доста желаеха да ме създадат селски преподавател и по тази причина ме дадоха в църковно-учителско учебно заведение, след завършването на което трябваше да постъпя в Московския училищен институт… За благополучие това не стана.
Стихове почнах да пиша рано, деветгодишен, само че съзнателното си творчество отнасям към 16-17-те години. Някои стихотворения от тези години са поместени в стихосбирката ми „ Радуница “ („ Помен “).
(Сергей Есенин, 1914)
(Есенин и сестрите му Екатерина Александровна (1905 ~ 1977) и Александра Александровна (1911~ 1981)
Осемнадесетгодишен, аз бях изумен, че разпратил свои стихове по списанията, не ги печатат и отидох в Петербург. Там ме одобриха сърдечно. Първият, който видях, беше Блок, вторият - Городецки. Когато гледах Блок, от мене течеше пот, тъй като за пръв път виждах жив стихотворец. Городецки ме сдружи с Клюев, за който по-рано не бях чувал ни дума. С Клюев, макар цялата наша вътрешна свада, завързахме огромна дружба.
Тъкмо в тези години постъпих в университета на Шинявски, дето бях всичко година и пет месеца, и още веднъж отпътувах за село.
В университета се срещнах с поетите Семеновски, Неседкин. Колоколов и Филипченко.
От поетите съвременници ми харесваха най-вече Блок, Бели и Клюев. Бели ми даде доста в смисъл на форма, а Блок и Клюев ме научиха на лиричност.
В 1919 година аз с редица приятели разгласих манифеста на имажинизма. Имажинизмът беше официална школа, която искахме да утвърдим. Но тази школа нямаше почва и умря от единствено себе си, оставяйки правдата на органическия облик.
От доста мои религиозни стихове и поеми на драго сърце бих се отказал, само че те имат огромно значение като път на поета до революцията.
От осемгодишен баба ми ме мъкнеше по всякакви манастири, тя постоянно приютяваше в къщи всякакви скитници и скитнички. Пееха се всевъзможни духовни стихове. Дядо ми - напротив. Обичаше да си пийне. Той устройваше безконечни невенчални сватби.
После, когато напуснах село, наложи ми се дълго да се оправям в своя метод на живот.
В годините на революцията бях напълно на страната на Октомври, само че го одобрявах по собствен метод, със селски уклон.
В смисъл на официално развиване в този момент ме тегли от ден на ден към Пушкин.
Що се отнася до останалите биографични сведения - те са в моите стихове.
Октомври 1925 година
Снимки: Global Look Press, ser-esenin.ru
