Не знам как да пиша за загубите. В главата ми

Не знам по какъв начин да пиша за загубите. В главата ми кънти ”Сън в съня ”, а аз не преставам да си мисля какъв брой нереално е всичко това, до момента в който пиша за поклонението на Димо Стоянов от група ”П.И.Ф ”. Но не знам по какъв начин да пиша за загуби. Такива, които крадат част от сърцето ти, душата ти, част от теб.
Мълчание. Така мина денят ми през вчерашния ден. В безмълвие. Защото нищо не ми се пишеше, нищо не ми се слушаше. Отиде си Димо. Отиде си оня, който разказваше приказки в ушите ми. И те към този момент няма да звучат по същия метод. Никога.

Истината е, че обикнах Димо и група П.И.Ф. в същинския смисъл на думата прекомерно късно. Обикнах ги по този начин, както единствено един меломан може, и от към година съвсем всекидневно в ушите ми звучи тяхната музика.

За мен Димо и П.И.Ф. бяха най-светлите моменти в тази по този начин тежка за всички ни година. Свързвам може би единствените си хубави мемоари за 2020 година с неговия глас. И в този момент годината си отива, а с нея си отиде и той. И музиката им към този момент в никакъв случай няма да е същата.

Утре всички ще почувстваме камбаните, Димо. За теб.

Благодаря ти за музиката.

Джесика Вълчева