За едната радост в живота живеем!
Не знаете ли какво бълват всеки ден медиите?! Ромите получавали по 1500 лева „ от социала ”, ние сме били отговорни хората, работили по 40 години, да получават минимални пенсии?!
Бях не запомнил за тази наслада. Толкова години е стояла настрана, някъде обратно, и за нея се сещах просто като за отминало събитие, част от едно закотвено в дълбокото богатство, към момента невидяно с очите на своите герои, откриватели, създатели. Щеше ли в миналото да се пробуди, да се откъсне от мрачното дъно и да изплува нагоре, да подсети, че е жива, че я има…
Треската напираше отвред: уговаряха се последни подготовки, оформяха се обособените програмни ядра, шиеха се новите рокли, ризите на танцьорите, за последно се прецизираха текстове на водещите. Не мина и без въодушевление по минали страхове – за какво да припомняме, че има златно ромско време със златни имена на герои на труда, абонирани ударници, лекари с вълшебен ръце, режисьори, художници, поети по-известни от него, както споделил Тато за Усин Керим…
Че е имало време, когато в борбите за Отечеството, в първите редици са воювали и роми, че някои от тях са останали там по бойните полета, че те са същите, за които дажбите за самун, олио, захар, сапун са били на половина от на другите…Защо да подсещаме?!, питаха по-възрастните; Докога да премълчаваме?!, гневяха се младите; Не знаете ли какво бълват всеки ден медиите – ромите получавали по 1500 лева „ от социала ”, ние сме били отговорни хората, работили по 40 години, да получават минимални пенсии?!… Забравихте ли оня смуглия вицепремиер какво говореше за майките ни, а през горещините се чудеше с кой крайник да спре веселбата на котленските роми в гората…?!
Минаха тези „ идейни конфликти ” и режисьорът изгърмя в залата: „ Тишина, апелирам за тишина! ” Той не е работил с роми, с деца, които за първи път влизат в сценичен салон, за първи път чуват за свои родственици, герои от близката отечествена история…То пък другите като знаят, като имат опит, че не изгарят от предпочитание тъкмо в този момент, тук на сцената да разясняват скоро инсталирания орган – по кое време щяло да има подобен концерт в Сливен?!; режисьорът доста вика – майка му, татко му, бяха кротки хора; но то концертът май не е единствено за нашия град, щяло да има и чужденци?!
„ Карандила ” завладяват сцената. Пъстра върволяк от малчугани хвърлят цветя към публиката. Залата, претъпкана до козирката, се заслушва.
Концертът е отдаден на гениалния ромски композитор, диригент, Йордан Русчев-Данко, началник на отбор „ Никола Кочев ” – народен отличник с четиригласовия хор, с повече от 600 концерта в страната. Представянето е от Стела Костова, една от внучките на композитора.
Тя е ръководител на Ромската академия, която се зае с цялата тази „ хавра “ на ромското самочувствие, наречена Дни на ромската просвета, а не, както едно известно издание заяви, „ Ромски дни на културата?! “
Има дребна разлика, само че Теодосий, галактическият Теодосий, ще ги поправи. Точно той, не е не запомнил учителите си по музика Матю Добрев, Младен Малака, същинският крал на ромските песни на Балканите Шабан Байрамович (призори ще ни повери описа на Шабан, че майка му била от Сливен, от Долната махала). През 2009 Теодосий подвигна на крайници сътрудниците си музиканти, студенти, преподаватели с химна на сливенските роми „ Манги ли рацила, манги ли зивизила “ (За мене ли се притъмнява, за мене ли се съмва). Той с кавала, а с него, виртуозите Пейо, Атешхан, младежката филхармония „ София ”.
Тази вечер Теодосий Спасов и неговия оркестър на първо време изсвириха „ Дуй чирикли – Две врабчета “, музика на Данко, а след това и „ Сливенска праскова ”, Теодосиева комбинация по цигански песни. Те свирят, а ромите, пристигнали от всичките махали, от други градове, села, притихнали с децата, с родата, припяват, слушат. Няма го нормалният звук, не си изясняват нищо, не приказват, не питат кой кой е, за какво, какво…нямат въпроси.
На сцената към този момент са „ Романи чълхъя – Ромски звезди ”. Шестнадесет дами в синкавия искра на роклите си и някаква сребристо-жълта линия, която се вие от единия край, където е Стела и свързва другата Стела, Веска, Валя, Пепка, Елена, Маринела, майка й Женя, Радка–Рачито, Мария, дамата на новия началник на хора, Тони, Гита, Веска Мрушановата, тя е пристигнала от Кипър, Галя, Румяна, Ваня. Пред тях е Николай Бондев. Той е диригентът. Нещо като Данко, към който е израсъл с цигулката. И преди му се е възхищавал, чудеше се отде толкоз сила у него и на старини, по какъв начин намира време да бъде безупречен в работата си с хора, със симфоничния оркестър, с Кутьо и Рунко вечерта в заведенията, само че сега…Сякаш в никакъв случай не бе отварял нотите за обособените гласове.
Усещаше по какъв начин с часове доближава всеки тон от тази велика естетика, която машината не успяваше да разгадае. Върна се отново при Галя, по-малката щерка на Данко, при Румяна, Рачето, Стела Папинковата, нещо пропълзя през него, укрепи го, съгласи се с тях – по този начин ще бъде. „ Знаех, че е популярен, само че в този момент разбирам, че е освен това, по този начин ще пеем! ”
Залата е взряна в дамите в синьо: „ толкоз години не съм виждала това знамение ”, „ къде бяха до в този момент ”, „ ами кой ще ги води ” (се сипят мнения във „ Facebook “, единствено минути след концерта). Цигулките стартират, първите думи на ромски „ Шун пхрала, шун ”, взривяват залата.
„ Толкова наслада!, бабите, се просълзяват. „ Милите ни, скъпите ни, свидните ни песни. “ Най-после! „ Шун, пхрала, шун “ (Чуй, братко, чуй), пеят там на сцената. Така ненадейно! Кога са репетирали? Къде? В кое читалище? Нашето го няма… „ Ех че сте хубави, попейте да се нарадваме, да чуят децата ни, всички да чуят, песните да ги пуснат и по радиото някоя заран, преди да тръгнем за работа, по малкия екран, да ни видят хората. “
Данко дали гледа в този момент?! Там има ли „ Facebook “ да му заяви, че не сме не запомнили нито „ Романо ози ”, нито „ Лулузи цикъри бариим “, нито „ Терипи, терипи “…?! Има ли нощ, че най-малко да се наспи и като се разсъни, да направи нови песни, да ги изпрати; има ли кой да се оправя с тях?!
„ Хей, ромале, шунен ли ман? “ – пее Натали, като че ли си приказва на площада в махалата, със същите тези хора от концерта. Не стопира да ни оглежда, да ни стряска, да ни дърпа юздите, че нещо сме се забавили…(„ Ти пък си доста хубава! ”), нали се сещате за този анекдот дето „ обидили ” някакво наше момче, че е „ доста интелигентно ”, а то им дало отговор „ уместно ”…).
„ Хей, ромален! “ – не стопира да подвиква, да ни приканва младото момиче, все едно сме на студентското й зрелище във НАТФИЗ.
Отговаря й Мартин Любенов, единствено да го чуете на акордеона! Сега с него въртят „ Циганските колела ”. Другият Мартин, с чиито акомпанименти започваше този театър, е забягнал, отишъл в Германия да си търси работа, че то с спектакъл и музика можело и гладни да ходят…Заминал, не се е обаждал от другата земя.
„ Натали, ти стресна ромите “, споделям й, а тя поглежда Зина и Вальо: Те ще кажат, те знаят повече от мен за тия работи, но чак пък да са се стреснали ромите?! Колкото оня, от барвалипе-то, дето не ни заплати представлението. Такива какво да ги правиш, а и той е ром, “хал ме жуклеско “…шегичка, аз нямам куче.
На сцената са едни дребосъци, най-вече да са в трети клас – те помолиха родителите си да ги оставят за концерта, да танцуват и в случай че желаят още вечерта може да ги качат на колите и хайде в Испания, там живеят, там учат.
„ Како Стело, нали ще дадеш предложения за концерта на баба и дядо, майка ми и татко ми може да не съумеят да дойдат? “, пита оня ден Димка, а до нея тръпнат в очакване и приятелките й Румяна, Надя, Михаела…
Как играха тези деца! Индийски танц. Кой ще повярва, че хореографията е тяхна! По-големите се оказаха не толкоз настоятелни, само че също толкоз положителни. Наваксаха в последните дни. Сцената ги промени.
В „ Карандила ” четат ли ноти, запитвам Иван Черкезов, който наследи основателя на оркестъра Ангел Тичалиев. Не бърза да ми отговори – т.е., към този момент го е направил, а аз в случай че желая да знам повече, да чувам. „ В Карандила младши всички са нотисти “, подмята ми в придвижване.
И Щилиян излезе с ноти. Известният поп-фолк реализатор си постави нотно столче, само че след това не помни да гледа в нотите – един прелестен шарж, който развесели залата. А с песента му „ Соски лян ман цикъри, на мукян ман рима ти баря “ (Защо ме взе дребна, не ме остави да порасна), една от превъзходните песни на Данко, с изключение на хорът, запяха мнозина от по-възрастните. Щедрият, доблестен уют, топлотата в гласа на огромния артист, плениха публиката.
Бони едвам дочака интродукцията. Тръпката от довечера не й беше позната – още с първите звуци на хора, си спомни за ансамбъла на Данко, за гласовете на солистките Веска Чакмакова и Димитрина, Душка „ Аршинмалаланова ” (песента й беше на душата), които обожаваше, за гласовитите мъже от операта… „ Оф, мерава, кана м`овис мору, пхрала “ (Ох, загивам, по кое време ще бъдеш мой, любими…), полетя над публиката.
Едно безпределно пояснение в обич от Бони. С нея запяха и Щилиян, „ Карандила ”, Теодоси и неговите момчета, танцьорите на Наско, всички: „ Мору пирямлу, мале ча, станджис/Любимият ми, майко, е тъкач… ”, първата ромска ария на Данко (А Ти дремни,опри глава в мушкатото на Дуда, и гледай да сънуваш, че ни има още, Господи!)
Оттук, от залата, право в ресторанта на Лечков. И там ще попеем, ще танцуваме, ще пием, ще се веселим, може и да поплачем. А след това отново – като в живота, какъвто е по ромски.
Бях не запомнил за тази наслада. Толкова години е стояла настрана, някъде обратно, и за нея се сещах просто като за отминало събитие, част от едно закотвено в дълбокото богатство, към момента невидяно с очите на своите герои, откриватели, създатели. Щеше ли в миналото да се пробуди, да се откъсне от мрачното дъно и да изплува нагоре, да подсети, че е жива, че я има…
Треската напираше отвред: уговаряха се последни подготовки, оформяха се обособените програмни ядра, шиеха се новите рокли, ризите на танцьорите, за последно се прецизираха текстове на водещите. Не мина и без въодушевление по минали страхове – за какво да припомняме, че има златно ромско време със златни имена на герои на труда, абонирани ударници, лекари с вълшебен ръце, режисьори, художници, поети по-известни от него, както споделил Тато за Усин Керим…
Че е имало време, когато в борбите за Отечеството, в първите редици са воювали и роми, че някои от тях са останали там по бойните полета, че те са същите, за които дажбите за самун, олио, захар, сапун са били на половина от на другите…Защо да подсещаме?!, питаха по-възрастните; Докога да премълчаваме?!, гневяха се младите; Не знаете ли какво бълват всеки ден медиите – ромите получавали по 1500 лева „ от социала ”, ние сме били отговорни хората, работили по 40 години, да получават минимални пенсии?!… Забравихте ли оня смуглия вицепремиер какво говореше за майките ни, а през горещините се чудеше с кой крайник да спре веселбата на котленските роми в гората…?!
Минаха тези „ идейни конфликти ” и режисьорът изгърмя в залата: „ Тишина, апелирам за тишина! ” Той не е работил с роми, с деца, които за първи път влизат в сценичен салон, за първи път чуват за свои родственици, герои от близката отечествена история…То пък другите като знаят, като имат опит, че не изгарят от предпочитание тъкмо в този момент, тук на сцената да разясняват скоро инсталирания орган – по кое време щяло да има подобен концерт в Сливен?!; режисьорът доста вика – майка му, татко му, бяха кротки хора; но то концертът май не е единствено за нашия град, щяло да има и чужденци?!
„ Карандила ” завладяват сцената. Пъстра върволяк от малчугани хвърлят цветя към публиката. Залата, претъпкана до козирката, се заслушва.
Концертът е отдаден на гениалния ромски композитор, диригент, Йордан Русчев-Данко, началник на отбор „ Никола Кочев ” – народен отличник с четиригласовия хор, с повече от 600 концерта в страната. Представянето е от Стела Костова, една от внучките на композитора.
Тя е ръководител на Ромската академия, която се зае с цялата тази „ хавра “ на ромското самочувствие, наречена Дни на ромската просвета, а не, както едно известно издание заяви, „ Ромски дни на културата?! “
Има дребна разлика, само че Теодосий, галактическият Теодосий, ще ги поправи. Точно той, не е не запомнил учителите си по музика Матю Добрев, Младен Малака, същинският крал на ромските песни на Балканите Шабан Байрамович (призори ще ни повери описа на Шабан, че майка му била от Сливен, от Долната махала). През 2009 Теодосий подвигна на крайници сътрудниците си музиканти, студенти, преподаватели с химна на сливенските роми „ Манги ли рацила, манги ли зивизила “ (За мене ли се притъмнява, за мене ли се съмва). Той с кавала, а с него, виртуозите Пейо, Атешхан, младежката филхармония „ София ”.
Тази вечер Теодосий Спасов и неговия оркестър на първо време изсвириха „ Дуй чирикли – Две врабчета “, музика на Данко, а след това и „ Сливенска праскова ”, Теодосиева комбинация по цигански песни. Те свирят, а ромите, пристигнали от всичките махали, от други градове, села, притихнали с децата, с родата, припяват, слушат. Няма го нормалният звук, не си изясняват нищо, не приказват, не питат кой кой е, за какво, какво…нямат въпроси.
На сцената към този момент са „ Романи чълхъя – Ромски звезди ”. Шестнадесет дами в синкавия искра на роклите си и някаква сребристо-жълта линия, която се вие от единия край, където е Стела и свързва другата Стела, Веска, Валя, Пепка, Елена, Маринела, майка й Женя, Радка–Рачито, Мария, дамата на новия началник на хора, Тони, Гита, Веска Мрушановата, тя е пристигнала от Кипър, Галя, Румяна, Ваня. Пред тях е Николай Бондев. Той е диригентът. Нещо като Данко, към който е израсъл с цигулката. И преди му се е възхищавал, чудеше се отде толкоз сила у него и на старини, по какъв начин намира време да бъде безупречен в работата си с хора, със симфоничния оркестър, с Кутьо и Рунко вечерта в заведенията, само че сега…Сякаш в никакъв случай не бе отварял нотите за обособените гласове.
Усещаше по какъв начин с часове доближава всеки тон от тази велика естетика, която машината не успяваше да разгадае. Върна се отново при Галя, по-малката щерка на Данко, при Румяна, Рачето, Стела Папинковата, нещо пропълзя през него, укрепи го, съгласи се с тях – по този начин ще бъде. „ Знаех, че е популярен, само че в този момент разбирам, че е освен това, по този начин ще пеем! ”
Залата е взряна в дамите в синьо: „ толкоз години не съм виждала това знамение ”, „ къде бяха до в този момент ”, „ ами кой ще ги води ” (се сипят мнения във „ Facebook “, единствено минути след концерта). Цигулките стартират, първите думи на ромски „ Шун пхрала, шун ”, взривяват залата.
„ Толкова наслада!, бабите, се просълзяват. „ Милите ни, скъпите ни, свидните ни песни. “ Най-после! „ Шун, пхрала, шун “ (Чуй, братко, чуй), пеят там на сцената. Така ненадейно! Кога са репетирали? Къде? В кое читалище? Нашето го няма… „ Ех че сте хубави, попейте да се нарадваме, да чуят децата ни, всички да чуят, песните да ги пуснат и по радиото някоя заран, преди да тръгнем за работа, по малкия екран, да ни видят хората. “
Данко дали гледа в този момент?! Там има ли „ Facebook “ да му заяви, че не сме не запомнили нито „ Романо ози ”, нито „ Лулузи цикъри бариим “, нито „ Терипи, терипи “…?! Има ли нощ, че най-малко да се наспи и като се разсъни, да направи нови песни, да ги изпрати; има ли кой да се оправя с тях?!
„ Хей, ромале, шунен ли ман? “ – пее Натали, като че ли си приказва на площада в махалата, със същите тези хора от концерта. Не стопира да ни оглежда, да ни стряска, да ни дърпа юздите, че нещо сме се забавили…(„ Ти пък си доста хубава! ”), нали се сещате за този анекдот дето „ обидили ” някакво наше момче, че е „ доста интелигентно ”, а то им дало отговор „ уместно ”…).
„ Хей, ромален! “ – не стопира да подвиква, да ни приканва младото момиче, все едно сме на студентското й зрелище във НАТФИЗ.
Отговаря й Мартин Любенов, единствено да го чуете на акордеона! Сега с него въртят „ Циганските колела ”. Другият Мартин, с чиито акомпанименти започваше този театър, е забягнал, отишъл в Германия да си търси работа, че то с спектакъл и музика можело и гладни да ходят…Заминал, не се е обаждал от другата земя.
„ Натали, ти стресна ромите “, споделям й, а тя поглежда Зина и Вальо: Те ще кажат, те знаят повече от мен за тия работи, но чак пък да са се стреснали ромите?! Колкото оня, от барвалипе-то, дето не ни заплати представлението. Такива какво да ги правиш, а и той е ром, “хал ме жуклеско “…шегичка, аз нямам куче.
На сцената са едни дребосъци, най-вече да са в трети клас – те помолиха родителите си да ги оставят за концерта, да танцуват и в случай че желаят още вечерта може да ги качат на колите и хайде в Испания, там живеят, там учат.
„ Како Стело, нали ще дадеш предложения за концерта на баба и дядо, майка ми и татко ми може да не съумеят да дойдат? “, пита оня ден Димка, а до нея тръпнат в очакване и приятелките й Румяна, Надя, Михаела…
Как играха тези деца! Индийски танц. Кой ще повярва, че хореографията е тяхна! По-големите се оказаха не толкоз настоятелни, само че също толкоз положителни. Наваксаха в последните дни. Сцената ги промени.
В „ Карандила ” четат ли ноти, запитвам Иван Черкезов, който наследи основателя на оркестъра Ангел Тичалиев. Не бърза да ми отговори – т.е., към този момент го е направил, а аз в случай че желая да знам повече, да чувам. „ В Карандила младши всички са нотисти “, подмята ми в придвижване.
И Щилиян излезе с ноти. Известният поп-фолк реализатор си постави нотно столче, само че след това не помни да гледа в нотите – един прелестен шарж, който развесели залата. А с песента му „ Соски лян ман цикъри, на мукян ман рима ти баря “ (Защо ме взе дребна, не ме остави да порасна), една от превъзходните песни на Данко, с изключение на хорът, запяха мнозина от по-възрастните. Щедрият, доблестен уют, топлотата в гласа на огромния артист, плениха публиката.
Бони едвам дочака интродукцията. Тръпката от довечера не й беше позната – още с първите звуци на хора, си спомни за ансамбъла на Данко, за гласовете на солистките Веска Чакмакова и Димитрина, Душка „ Аршинмалаланова ” (песента й беше на душата), които обожаваше, за гласовитите мъже от операта… „ Оф, мерава, кана м`овис мору, пхрала “ (Ох, загивам, по кое време ще бъдеш мой, любими…), полетя над публиката.
Едно безпределно пояснение в обич от Бони. С нея запяха и Щилиян, „ Карандила ”, Теодоси и неговите момчета, танцьорите на Наско, всички: „ Мору пирямлу, мале ча, станджис/Любимият ми, майко, е тъкач… ”, първата ромска ария на Данко (А Ти дремни,опри глава в мушкатото на Дуда, и гледай да сънуваш, че ни има още, Господи!)
Оттук, от залата, право в ресторанта на Лечков. И там ще попеем, ще танцуваме, ще пием, ще се веселим, може и да поплачем. А след това отново – като в живота, какъвто е по ромски.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ