Не те боли от мен, боли те утрото, в което с някой друг ще разделя кафето си
.
Не те боли от мен.
Боли те хубостта
на мъничките хубави неща,
които не направихме,
когато имаше за какво.
Боли те тишината,
в която дишахме неравноделно
до намиране на скришен смисъл.
Боли те споменът за моя сън,
във който някой се отдалечава
измежду облаци
от хиляди светулки
и ме вика.
Боли те мястото на лявото ти рамо,
тъй като то е мое владеене.
Боли те слънцето,
тъй като ме допира
по друг метод, във непознати светове.
Боли те синьото зелено
на зимното море,
когато не е споделено,
а за самичък е доста.
Болят те всички идни
залези
и всички минали луни
със радостните пълнолуния.
Болят те ирисите на очите
до кафявото им дъно,
помръкнали в мъглата на елементарни
дни и празни нощи.
Боли те утрото,
в което с някой различен
ще разделя кафето си
след нощ на откровения.
Болят те думите,
които не съумя да подредиш
в изящни стихове
и да им подариш величие,
а мене да разплачеш с тях.
Болят те песните,
които така красиво не допях
за теб.
Болят те мислите,
научени да стават наши,
откакто ги каже другият.
Боли те тялото,
тъй като помни повече от паметта,
но умее да мълчи.
Болят те тъжните направления на сърцето,
непосмяло да извика –
не за довиждане,
а вечно.
И всичките замлъкнали камбани
под това отчайващо небе.
Не те боли от мен.
