Късно е, либе, за китка
Не стана ли казусът с Люпчо Георгиевски от Битоля жертва на политическото надхитряне сред София и Скопие?
Росен Желязков да внимава да не се хване в клопката на „ посредничеството “
Започвам напряко. След дълго очакване, повече от допустимото, ръководителят на закрития културен клуб „ Иван Михайлов “ в Битоля Люпчо Георгиевски научи присъдата си. Една година условно и две години изпитателен период за прегрешения, за които в цивилизованите страни единствено ще се изсмеят. Бил писал, бил сеел, бил разнасял и какво ли не правел още в обществените мрежи. Че да отворят фейсбук да видят българите, огорчени, афектирани и възмутени, какви ги пишат. Няма места да останат в съдилищата.
Но думата ми е за друго. Гледам, започваме акция от прояви, с които да окажем поддръжка на Люпчо. Ще протестираме пред посолството на Северна Македония, което доста елементарно ще си измие ръцете с независимостта на правосъдната система у тях. По принцип би трябвало да е по този начин. Но нали таман политиците от Собранието в незабавен порядък и по целенасоченост одобриха специфичен закон с назад деяние, нещо немислимо в практиката, който тикнаха в ръцете на магистратите като показаха и индивида, против който да го приложат. От тази позиция Люпчо може да се гордее, че неговият проблем и неговата скромна личност на българин от Северна Македония „ обогати “ правния мир. Но това ще бъде тъжна и печална горделивост.
Ще пишем постове в обществените мрежи в отбрана и поддръжка на Люпчо и на неговата работа като ръководител на Клуба. Ще потвърждаваме какъв брой подвластно от политиците е тамошното правораздаване, което по времето на водачеството на ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски като министър председател бе превърнато в същинска бухалка за почистване на сметки. И още доста неща ще вършим, с цел да дадем поддръжката си на този самоуверен мъж от Битоля. Ще…
Но ще бъде закъсняло. Всичко това трябваше да вършим във времето преди произнасянето на присъдата. И преди казусът с Клуба и с неговия ръководител да стане част от политическото надхитряне сред София и Скопие. Сега, когато нещата към присъдата са ясни и тя е произнесена, ще задаваме въпроса кой беше този, който направи внушението да се мълчи и да не се подвига звук, с цел да може от българска страна с методите и техниките на „ тихата дипломация “ да се реализира сделка за по-меко наказване. Коя беше родната институция, която си мислеше, че по този метод може с политически ангажименти да повлияе на правораздаването в Северна Македония, доказвайки на процедура, че и ние в България виждаме в съда подвластна от политиците институция. Каква беше тази наша поредна демонстрация на доверчивост, че в случай че ние сме доброжелателни и протягаме ръка, отвъд ще ни отговорят със същото? На нищо ли не ни научиха тези повече от тридесет години общуване с политиците на новата суверенна и самостоятелна страна на югозапад, която първи признахме?
Съдът в Битоля дефинира осем дни, след които да произнесе присъдата. Осем дни. Това означаваше, че тя трябваше да бъде обявена на 29 май. Този ден мина и отпътува и решението на магистратите бе оповестено на 12 юни. Достатъчен дълъг откъслек от време, с цел да стане ясно, че отлагането не е единствено въпрос на желанието над Люпчо да се оказва душевен тормоз. И да се всява боязън над всички българи там. Или пък съдиите са били изправени пред неимоверната компликация по какъв начин да съчетаят претенцията за господство на закона с несъстоятелността на обвиняванията против Люпчо. И по какъв начин да впишат присъдата в настоящия политически подтекст, в който всеки ден по някоя от медиите персонално министър председателят Християн Мицкоски като някакъв антибългарски гуру задава тона на публичните настройки, с които всяка институция в страната би трябвало да се преценява. В това число и правораздаването. Въпреки върховенството на закона.
Всичко това го имаше. Но пък аз си мисля, че паузата за произнасянето на присъдата бе удължена и поради датата 4 юни. Знаете, на нея в Европейския парламент трябваше да се внесе отчетът за напредъка на Северна Македония, направен от австриеца Томас Вайц с тези внушения, направени от Мицкоски за вековните, по какъв начин беше там, еднаквост, език и просвета. Според тези хитреци от Скопие, това трябваше да бъде тест за българската реакция както в Брюксел и Страсбург, по този начин и в София, да се реши готовността на групата от българските евродепутати да улавя тънките нюанси в текста на отчета, зад които се крие същинската и подла рекламация за одобряване на една неистина. На всичко от горната страна се оказа, че след прочитането на материала на Вайц стана ясно, че (ако и това е правилно, схваща се), такива текстове май няма, а всичко е било пропагандна игра на Мицкоски за повишение на персоналния и партиен рейтинг. И когато последва острата българска реакция, когато стана ясно, че всички седемнадесет евродепутати от страната ни са застанали на една позиция, когато разглеждането бе отсрочено за 24 юни с очакване за обективизирането му и че той няма да мине, ориста на Люпчо бе решена. Ще бъде наказан.
Сега слушам, че това било най-малкото допустимо наказване, което съдът би могъл да наложи. Люпчо няма „ да лежи “, както се споделя. Може и по този начин да е. Но оттук насетне в биографията му ще написа, че е осъждан и това клеймо ще му вгорчи още повече живота. Не че до момента му е вървял без спънки. Присъдата е тъкмо такава, че да потвърди още един път несъстоятелността на цялото съдопроизводство против Люпчо, само че с цел да не излезе, че всичко това е била на вятъра, подправено и предумишлено, значи и политически поръчано, да дадем там година условно и две години изпитателен период. Извинявам се, само че това си е присъда за оправдаване на масрафа на правораздаването и на разноските за съда в Битоля по делото. И в случай че това не е цинизъм в най-чиста проба, не знам какво друго ще е. Срещу ориста на един човек, единствено тъй като се е борел за правото да се назовава българин.
Люпчо е твърдо момче, ще издържи. А поддръжката за него, въпреки и закъсняла, ще е знак, че не приема рекомендациите на тези, които несъмнено са му предложили „ да си трае “, тъй като се е отървал с най-малкото. Че иначе…
И до момента в който заслужено се занимаваме със ориста на Люпчо Георгиевски от Битоля, да не вземем да пропуснем тази дандания към идната среща на върха на НАТО в Хага, където много народ се кани да посредничи за среща на Гордана Силяновска-Давкова с Росен Желязков. Госпожата президент се надявала, даже била сигурна, че в Хага ще може да се види със своя сътрудник Румен Радев, но не щеш ли в София, единствено и единствено да провалят това желание, решили да пратят там премиера Желязков.
Логиката сочела друго, само че Силяновска била подготвена да се види и с него. Толкова им знае шапката. Уж са огромни познавачи на политическите секрети у нас, а не си дават сметка за изостреното опълчване в последно време сред изпълнителната власт и президентството. Което пък се показва в решението министър председателят да съставлява България на огромния конгрес. Така хем самият Желязков да притури точка към престижа си измежду своите сътрудници, хем да се даде знак кой в действителност ръководи влака в България.
И тъй като нямам доверие, че няма по какъв начин да не се стигне до някаква среща сред Силяновска и Желязков, най-малкото тъй като ще го натиснат за това, предлагам най-горещо на премиера да пренебрегне за миг своето персонално, партийно, властово и всякакво друго его, и да отскочи насреща до президентството и да се види с Радев. Ако ще му се стори обидно да влиза в онази постройка, да се видят в Народното събрание. И той е на две крачки. Уверявам го, че ще му се стори извънредно забавно и доста потребно да чуе описа на Радев за натиска, който в Словения през октомври 2021 година, на срещата ЕС-Западни Балкани дружно и поотделно му оказаха и Макрон, и Меркел, и Урсула фон дер Лайен. То си беше едно същинско „ тричане “, колкото и цинично това да звучи. Но Радев не се даде. Последва френско председателство, френско предложение, европейски консенсус, зад който в този момент толкоз комфортно се крият нашите политици. Радев е по-напред в материала за Северна Македония от Желязков и би било в действителност държавнически двамата да си поговорят. Пък след това дано се сърдят един на различен.
Впрочем, чух за скептицизма в Скопие, че даже и да има среща в Хага, мъчно може да се стигне до някакъв пробив в връзките ни. Причината била таман присъдата против Люпчо Георгиевски и острата реакция на София.
Всичко се връзва.
Росен Желязков да внимава да не се хване в клопката на „ посредничеството “
Започвам напряко. След дълго очакване, повече от допустимото, ръководителят на закрития културен клуб „ Иван Михайлов “ в Битоля Люпчо Георгиевски научи присъдата си. Една година условно и две години изпитателен период за прегрешения, за които в цивилизованите страни единствено ще се изсмеят. Бил писал, бил сеел, бил разнасял и какво ли не правел още в обществените мрежи. Че да отворят фейсбук да видят българите, огорчени, афектирани и възмутени, какви ги пишат. Няма места да останат в съдилищата.
Но думата ми е за друго. Гледам, започваме акция от прояви, с които да окажем поддръжка на Люпчо. Ще протестираме пред посолството на Северна Македония, което доста елементарно ще си измие ръцете с независимостта на правосъдната система у тях. По принцип би трябвало да е по този начин. Но нали таман политиците от Собранието в незабавен порядък и по целенасоченост одобриха специфичен закон с назад деяние, нещо немислимо в практиката, който тикнаха в ръцете на магистратите като показаха и индивида, против който да го приложат. От тази позиция Люпчо може да се гордее, че неговият проблем и неговата скромна личност на българин от Северна Македония „ обогати “ правния мир. Но това ще бъде тъжна и печална горделивост.
Ще пишем постове в обществените мрежи в отбрана и поддръжка на Люпчо и на неговата работа като ръководител на Клуба. Ще потвърждаваме какъв брой подвластно от политиците е тамошното правораздаване, което по времето на водачеството на ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски като министър председател бе превърнато в същинска бухалка за почистване на сметки. И още доста неща ще вършим, с цел да дадем поддръжката си на този самоуверен мъж от Битоля. Ще…
Но ще бъде закъсняло. Всичко това трябваше да вършим във времето преди произнасянето на присъдата. И преди казусът с Клуба и с неговия ръководител да стане част от политическото надхитряне сред София и Скопие. Сега, когато нещата към присъдата са ясни и тя е произнесена, ще задаваме въпроса кой беше този, който направи внушението да се мълчи и да не се подвига звук, с цел да може от българска страна с методите и техниките на „ тихата дипломация “ да се реализира сделка за по-меко наказване. Коя беше родната институция, която си мислеше, че по този метод може с политически ангажименти да повлияе на правораздаването в Северна Македония, доказвайки на процедура, че и ние в България виждаме в съда подвластна от политиците институция. Каква беше тази наша поредна демонстрация на доверчивост, че в случай че ние сме доброжелателни и протягаме ръка, отвъд ще ни отговорят със същото? На нищо ли не ни научиха тези повече от тридесет години общуване с политиците на новата суверенна и самостоятелна страна на югозапад, която първи признахме?
Съдът в Битоля дефинира осем дни, след които да произнесе присъдата. Осем дни. Това означаваше, че тя трябваше да бъде обявена на 29 май. Този ден мина и отпътува и решението на магистратите бе оповестено на 12 юни. Достатъчен дълъг откъслек от време, с цел да стане ясно, че отлагането не е единствено въпрос на желанието над Люпчо да се оказва душевен тормоз. И да се всява боязън над всички българи там. Или пък съдиите са били изправени пред неимоверната компликация по какъв начин да съчетаят претенцията за господство на закона с несъстоятелността на обвиняванията против Люпчо. И по какъв начин да впишат присъдата в настоящия политически подтекст, в който всеки ден по някоя от медиите персонално министър председателят Християн Мицкоски като някакъв антибългарски гуру задава тона на публичните настройки, с които всяка институция в страната би трябвало да се преценява. В това число и правораздаването. Въпреки върховенството на закона.
Всичко това го имаше. Но пък аз си мисля, че паузата за произнасянето на присъдата бе удължена и поради датата 4 юни. Знаете, на нея в Европейския парламент трябваше да се внесе отчетът за напредъка на Северна Македония, направен от австриеца Томас Вайц с тези внушения, направени от Мицкоски за вековните, по какъв начин беше там, еднаквост, език и просвета. Според тези хитреци от Скопие, това трябваше да бъде тест за българската реакция както в Брюксел и Страсбург, по този начин и в София, да се реши готовността на групата от българските евродепутати да улавя тънките нюанси в текста на отчета, зад които се крие същинската и подла рекламация за одобряване на една неистина. На всичко от горната страна се оказа, че след прочитането на материала на Вайц стана ясно, че (ако и това е правилно, схваща се), такива текстове май няма, а всичко е било пропагандна игра на Мицкоски за повишение на персоналния и партиен рейтинг. И когато последва острата българска реакция, когато стана ясно, че всички седемнадесет евродепутати от страната ни са застанали на една позиция, когато разглеждането бе отсрочено за 24 юни с очакване за обективизирането му и че той няма да мине, ориста на Люпчо бе решена. Ще бъде наказан.
Сега слушам, че това било най-малкото допустимо наказване, което съдът би могъл да наложи. Люпчо няма „ да лежи “, както се споделя. Може и по този начин да е. Но оттук насетне в биографията му ще написа, че е осъждан и това клеймо ще му вгорчи още повече живота. Не че до момента му е вървял без спънки. Присъдата е тъкмо такава, че да потвърди още един път несъстоятелността на цялото съдопроизводство против Люпчо, само че с цел да не излезе, че всичко това е била на вятъра, подправено и предумишлено, значи и политически поръчано, да дадем там година условно и две години изпитателен период. Извинявам се, само че това си е присъда за оправдаване на масрафа на правораздаването и на разноските за съда в Битоля по делото. И в случай че това не е цинизъм в най-чиста проба, не знам какво друго ще е. Срещу ориста на един човек, единствено тъй като се е борел за правото да се назовава българин.
Люпчо е твърдо момче, ще издържи. А поддръжката за него, въпреки и закъсняла, ще е знак, че не приема рекомендациите на тези, които несъмнено са му предложили „ да си трае “, тъй като се е отървал с най-малкото. Че иначе…
И до момента в който заслужено се занимаваме със ориста на Люпчо Георгиевски от Битоля, да не вземем да пропуснем тази дандания към идната среща на върха на НАТО в Хага, където много народ се кани да посредничи за среща на Гордана Силяновска-Давкова с Росен Желязков. Госпожата президент се надявала, даже била сигурна, че в Хага ще може да се види със своя сътрудник Румен Радев, но не щеш ли в София, единствено и единствено да провалят това желание, решили да пратят там премиера Желязков.
Логиката сочела друго, само че Силяновска била подготвена да се види и с него. Толкова им знае шапката. Уж са огромни познавачи на политическите секрети у нас, а не си дават сметка за изостреното опълчване в последно време сред изпълнителната власт и президентството. Което пък се показва в решението министър председателят да съставлява България на огромния конгрес. Така хем самият Желязков да притури точка към престижа си измежду своите сътрудници, хем да се даде знак кой в действителност ръководи влака в България.
И тъй като нямам доверие, че няма по какъв начин да не се стигне до някаква среща сред Силяновска и Желязков, най-малкото тъй като ще го натиснат за това, предлагам най-горещо на премиера да пренебрегне за миг своето персонално, партийно, властово и всякакво друго его, и да отскочи насреща до президентството и да се види с Радев. Ако ще му се стори обидно да влиза в онази постройка, да се видят в Народното събрание. И той е на две крачки. Уверявам го, че ще му се стори извънредно забавно и доста потребно да чуе описа на Радев за натиска, който в Словения през октомври 2021 година, на срещата ЕС-Западни Балкани дружно и поотделно му оказаха и Макрон, и Меркел, и Урсула фон дер Лайен. То си беше едно същинско „ тричане “, колкото и цинично това да звучи. Но Радев не се даде. Последва френско председателство, френско предложение, европейски консенсус, зад който в този момент толкоз комфортно се крият нашите политици. Радев е по-напред в материала за Северна Македония от Желязков и би било в действителност държавнически двамата да си поговорят. Пък след това дано се сърдят един на различен.
Впрочем, чух за скептицизма в Скопие, че даже и да има среща в Хага, мъчно може да се стигне до някакъв пробив в връзките ни. Причината била таман присъдата против Люпчо Георгиевски и острата реакция на София.
Всичко се връзва.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ