Насилието явно не ни притеснява
Не се доверихме на разсъдъка си – най-важната причина, заради която страхът от незнайното измести страшното известно и се трансформира в действителност. Да, за Истанбулската спогодба приказвам – тази, която отхвърлихме поради неизясненост на написаното в нея.
Нищо неразбираемо няма в пустата спогодба. Терминът " джендър " е явен като сълза. Не е пол, а е жанр. Или още по-просто казано – това разбиране обгръща що е то неустрашимост и женственост. А както добре знаем, да си мъжко момиче не е непознато даже в България – непознатото е противоположното, от него умира от боязън голяма част от целокупното ни население. Но това не го разбрахме – вместо това повярвахме на политическото говорене, маскирано в обществените мрежи като елементарни страхове. И се поддадохме.
Точно това – да не вземе да се окаже, че ще ни изтрият аурата на мачо мен, на доста корави и ще станем въздух под налягане, докара до цялата нервност. Доведе и до решението на Конституционния съд, което няма нищо общо с нашата конституция. Защото там думичката " пол " я има единствено в член 6, който гласи следното: " (1) Всички хора се раждат свободни и равни по достолепие и права. (2) Всички жители са равни пред закона. Не се позволяват никакви ограничавания на правата или привилегии, учредени на раса, националност, етническа принадлежност, пол, генезис, вяра, обучение, убеждения, политическа принадлежност, персонално и публично състояние или имуществено положение ".
И какъв тогава е казусът с Истанбулската спогодба? Че можело да отбрани правата на транссексуалните, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не дават отговор на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на " мъжете " или " дамите "? Или, че тези хора ще ни извърнат резбата? Или и двете?
В нашата конституция на никое място не написа, че транссексуалните би трябвало да бъдат убивани на място. Но с решението на Конституционния съд нищо чудно идната крачка да е тъкмо тази. И всичко това, с цел да покажем каква мъжествена нация сме! Друго нищо може да не сме, обаче мъже - да!
Не сме подготвени за Истанбулската спогодба. Дори да я бяхме приели, евентуално нямаше да я изпълняваме, тъй като тя щеше да ни накара да се вгледаме в проблеми, от които настойчиво бягаме. Но по-страшното е не, че не сме подготвени да признаем, че има разнообразни хора, което въобще не е главната тематика на този документ, а че не сме подготвени да приказваме за насилието като за проблем – още го възприемаме за сензация, кино резултат, за нещо, което се случва единствено там, някъде, на някой различен. Само предходната седмица имаше няколко показни случая на принуждение, като малко преди Конституционният съд да излезе с решението си, беше убита стара жена, а евентуалният ѝ палач се самоуби, откакто седмица по-рано вкара след побой щерка ѝ в болница. Защото е доста неустрашим, същински мъж! А такива случаи в България – по какъв начин някой става мъж, като се упражнява с юмруци върху някоя жена, са безчет. Забравяме ги сега, в който се зазяпаме с нездраво любознание в идващия подобен случай. И не оказваме помощ, въпреки да не осъзнаваме, че е въпрос на време това да ни засегне персонално.
Да, въпросът с равенството сред мъжете и дамите е доста по-различен на Балканите и у нас, в сравнение с Запад. Лицемерието във връзка с разликите сред мъжете и дамите, до което се стига на Запад, е отвратително в доста връзки и най-много в толерирането под маската на пълноправие. Този феномен води до деформиране и непоносимост в противоположната посока – само че това не значи, че би трябвало да се вършим, че деформиране и непоносимост има единствено в една посока. Има ги и в другата посока – и то много съществено, от много по-дълго време и много по-големи последици. А ние не го признахме.
Най-горчиво в цялата работа е, че нито една от жените-съдии в Конституционния съд не гласоподава срещу това решение. Това или е Стокхолмски синдром, или те към този момент са толкоз мъжествени и корави, че им е добре да е по този начин, както е в този момент, въпреки на доста други никак да не им е добре.
В последна сметка е ясно – не сме подготвени за Истанбулската спогодба. Не сме подготвени поради всичко случило се около нея, поради позицията на ГЕРБ и Българска социалистическа партия, че пазят дамите от насилието, която по този начин и не е облечена в промени в Наказателния кодекс и няма и да бъде, само че най-много тъй като гласът в нейна отбрана не се оказа задоволително мощен. Видя ни се доста да свалим чифтето пищови от голия търбух и не пожелахме. Много ни се видя да се погледнем сами себе си и да се забележим, но в действителност да се загледаме и огледаме доста добре. Да проумеем, че просто няма никаква аура - на нищо. Първата крачка отново да стигнем до аура беше да си го признаем. Нищо, идващият път. Може би. А най-вероятно - не.
Автор: Ивайло Ачев
Нищо неразбираемо няма в пустата спогодба. Терминът " джендър " е явен като сълза. Не е пол, а е жанр. Или още по-просто казано – това разбиране обгръща що е то неустрашимост и женственост. А както добре знаем, да си мъжко момиче не е непознато даже в България – непознатото е противоположното, от него умира от боязън голяма част от целокупното ни население. Но това не го разбрахме – вместо това повярвахме на политическото говорене, маскирано в обществените мрежи като елементарни страхове. И се поддадохме.
Точно това – да не вземе да се окаже, че ще ни изтрият аурата на мачо мен, на доста корави и ще станем въздух под налягане, докара до цялата нервност. Доведе и до решението на Конституционния съд, което няма нищо общо с нашата конституция. Защото там думичката " пол " я има единствено в член 6, който гласи следното: " (1) Всички хора се раждат свободни и равни по достолепие и права. (2) Всички жители са равни пред закона. Не се позволяват никакви ограничавания на правата или привилегии, учредени на раса, националност, етническа принадлежност, пол, генезис, вяра, обучение, убеждения, политическа принадлежност, персонално и публично състояние или имуществено положение ".
И какъв тогава е казусът с Истанбулската спогодба? Че можело да отбрани правата на транссексуалните, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не дават отговор на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на " мъжете " или " дамите "? Или, че тези хора ще ни извърнат резбата? Или и двете?
В нашата конституция на никое място не написа, че транссексуалните би трябвало да бъдат убивани на място. Но с решението на Конституционния съд нищо чудно идната крачка да е тъкмо тази. И всичко това, с цел да покажем каква мъжествена нация сме! Друго нищо може да не сме, обаче мъже - да!
Не сме подготвени за Истанбулската спогодба. Дори да я бяхме приели, евентуално нямаше да я изпълняваме, тъй като тя щеше да ни накара да се вгледаме в проблеми, от които настойчиво бягаме. Но по-страшното е не, че не сме подготвени да признаем, че има разнообразни хора, което въобще не е главната тематика на този документ, а че не сме подготвени да приказваме за насилието като за проблем – още го възприемаме за сензация, кино резултат, за нещо, което се случва единствено там, някъде, на някой различен. Само предходната седмица имаше няколко показни случая на принуждение, като малко преди Конституционният съд да излезе с решението си, беше убита стара жена, а евентуалният ѝ палач се самоуби, откакто седмица по-рано вкара след побой щерка ѝ в болница. Защото е доста неустрашим, същински мъж! А такива случаи в България – по какъв начин някой става мъж, като се упражнява с юмруци върху някоя жена, са безчет. Забравяме ги сега, в който се зазяпаме с нездраво любознание в идващия подобен случай. И не оказваме помощ, въпреки да не осъзнаваме, че е въпрос на време това да ни засегне персонално.
Да, въпросът с равенството сред мъжете и дамите е доста по-различен на Балканите и у нас, в сравнение с Запад. Лицемерието във връзка с разликите сред мъжете и дамите, до което се стига на Запад, е отвратително в доста връзки и най-много в толерирането под маската на пълноправие. Този феномен води до деформиране и непоносимост в противоположната посока – само че това не значи, че би трябвало да се вършим, че деформиране и непоносимост има единствено в една посока. Има ги и в другата посока – и то много съществено, от много по-дълго време и много по-големи последици. А ние не го признахме.
Най-горчиво в цялата работа е, че нито една от жените-съдии в Конституционния съд не гласоподава срещу това решение. Това или е Стокхолмски синдром, или те към този момент са толкоз мъжествени и корави, че им е добре да е по този начин, както е в този момент, въпреки на доста други никак да не им е добре.
В последна сметка е ясно – не сме подготвени за Истанбулската спогодба. Не сме подготвени поради всичко случило се около нея, поради позицията на ГЕРБ и Българска социалистическа партия, че пазят дамите от насилието, която по този начин и не е облечена в промени в Наказателния кодекс и няма и да бъде, само че най-много тъй като гласът в нейна отбрана не се оказа задоволително мощен. Видя ни се доста да свалим чифтето пищови от голия търбух и не пожелахме. Много ни се видя да се погледнем сами себе си и да се забележим, но в действителност да се загледаме и огледаме доста добре. Да проумеем, че просто няма никаква аура - на нищо. Първата крачка отново да стигнем до аура беше да си го признаем. Нищо, идващият път. Може би. А най-вероятно - не.
Автор: Ивайло Ачев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ