Писателят Димитър Бочев за Радев: Разколник и разединител, вдигнал в сурова закана комисарски юмрук! Избирането му за втори мандат би било израз на нецивилизованост
Не съм болшевик – по-скоро антимарксист съм. За разлика от марксическите детерминисти, аз смятам, че не битието дефинира съзнанието, а съзнанието – битието. Сиреч, мислиш не по този начин, както живееш, а живееш по този начин, както мислиш – водеща е мисълта, а битието единствено чинно я следва. Иначе няма по какъв начин да си обясня събитието, че хора, които са израснали в обща обществена среда, развиват необщи, неведнъж даже опълчени, обществени съзнания – милиони жители с еднообразно минало имат през днешния ден нееднакво гражданско съществуване. В едно обаче Маркс е безспорно прав: всеки народ заслужава държавното управление си – както поробеният, по този начин и свободният. Поробеният заслужава робската си орис, тъй като се е примирил с нея и я понася покорно и търпеливо, а бездействието е също деяние. Свободният народ пък е заслужил свободата си, тъй като си я извоювал на цената на доста старания, премеждия и жертви.
свързани новини49136преди 7 часа
Когато обаче, както стана с нашего брата преди трийсетина години, въпросната независимост е не извоювана, а подарена, когато е не изстрадана, а артикул на независещи от нас, справедливи външнополитически условия, нещата се усложняват неимоверно – освен психически. Такава независимост се себеобезценява, губи стойност в очите на освободените – от време на време дотолкоз, че те са подготвени с лека ръка да я заменят с едно ново иго. Което пък в звук с публичната мимикрия лицемерно се легитимира пред нас и пред света не като иго, а като една или друга нова, съвременна и разновидна форма на независимост. (Виж „ Криворазбраната цивилизация”). „ Опак станал този свят” – ще рече възрожденският стихотворец. И ще има право. А е опак, тъй като хората не проумяват, че безапелационна, достоверна и жизнеспособна е единствено собственоръчно извоюваната – не и харизаната – независимост. Свободата е духовно богатство, а духовни богатства не се подаряват – те се построяват. Подаряват се единствено бездуховни, материални богатства. (Тъкмо по тази причина можеш да подариш някому къща, само че не и дом – домът той би трябвало самичък да си го сътвори.)
свързани новини57984преди 8 часа159066преди 10 часа
Винаги съм смятал, че и рефлексът за независимост, и рефлексът за иго са генетично еднообразно вложени в същността ни, че те не се изключват, а се предпоставят взаимно – както във всяко самостоятелно, по този начин и във всяко публично схващане. Стартът, с други думи, е еднакъв, а дали в хода на битието ще надделее свободата или ще надделее робството, зависи от това кое от двете положения съответната персона (респективно съответният народ) ще подхрани биографично. Подхраним ли свободата, ще бъдем свободни; подхраним ли робството, плебеи ще бъдем – толкоз е просто! В размирната си национална история ние нееднократно сме правили и едното, и другото, нееднократно сме били и несвободни, и свободни – неприятното е единствено, че не сме си извлекли съответните поучения от свободата и от несвободата си.
Когато сме били свободни, ние сме гледали на свободата си като на непоклатима даденост – и с това неумишлено сме я омаловажавали и подкопавали. Защото свободата не е даденост – динамично, диалектическо положение е. Което ще рече, че не сме ли бдителни, не обгрижваме ли свободата си уместно, не я ли зареждаме всекидневно със личната си екзистенциална сила, тя ще залинее, ще повехне, ще ни напусне и ще премине в своята диаметралност. Казано по-простичко, свободата е като красива и изменчива държанка – нехаем ли за нея, и тя ще нехае за нас. Макар и подчинена на стоманени закономерности, свободата е капризна и кокетна – с цел да ни разреши да й се насладим, тя желае нашето внимание, нашата ангажираност, нашата отдаденост. Вярата, че, видите ли, един път освободени, сме си обезпечили независимост вечно, е илюзия, освен това доста рискова илюзия. Най-сърцатият американски президент и наш избавител от единственото иго, в което ние, българите, сме робували – руско-съветското – Роналд Рейгън споделяше, че дистанцията от свободата до робството постоянно е единствено едно потомство. При подобаваща зоркост това разстояние може и цяла една история да не бъде извървяно – и по този начин става в най-проспериращите страни. При нашето балканско безгрижие обаче това съдбовно разстояние може всеки миг да бъде прекрачено, противоположният преход от свободата към робството на родна земя постоянно е евентуален.
За всичко това си мисля и обмислям, като проследявам настоящата предизборна, изборна и следизборна бществено-политическа обстановка у нас. Да повериш бъдещето си на един държавен глава, който е еретик и разединител на нацията, да предпочетеш един сегашен президент с вдигнат в сурова закана комисарски пестник пред един високообразован жител с академично мислене, с академична кариера и с академична политическа просвета, е израз на нецивилизованост. А очевидно желанията на милиони наши сънародници са тъкмо такива. Израз на нецивилизованост е и да предпочетеш да те ръководи една новосформирана партия, произлязла от недрата на най-ретроградните и вандалски митинги през последните трийсетина години народна власт. А милиони наши сънародници избраха и това. Демокрацията може да се използва в смисъла на цивилизоваността, в смисъла на културното ни завещание, на човешките ни права и гражданските ни свободи, само че с демокрацията може и да се злоупотреби по посока на пещерното ни безчовечие. Чийто ген дебне, закодиран в кръвта ни, и търпеливо и нетърпеливо чака своя звезден час. Час, който миналогодишните метежници отвоюваха и въдвориха не със слово, а с камъне и дърве, с надменност и принуждение, с гаменски безчинства и улични блокади, с високо вдигнати вуду-кукли, бесилки и ковчези – както писах в предишния си коментар, към момента единствено декоративни. Тъкмо този некрофилен, този деструктивен поход на разбеснелите се улични тълпи, на мъстта и реваншизма, на хунвейбинския фанатизъм подхрани тези гибелни политически сили, които през днешния ден се готвят да ни поведат към едно нестабилно, с цел да не кажа рисково, бъдеще. Едно бъдеще, което ще ни хвърли в суровата сянка на имперски Кремъл.
Там, където свободата е напълно сменена с деспотизма, а цивилизоваността – с варварството. Дано тези ми страхове се окажат напразни, нека сме си взели най-малко ненапълно поука от дългогодишното си студуване и недояждане през вековете в подножието на Кремъл. Така или другояче ние сме комай единствената европейска, а може би и единствената извъневропейска, страна, която, в случай че върви, както е тръгнало, единствено след броени дни може да се разсъни, управлявана от двама закононарушители, погазили личната ни конституция – един министър председател и един президент. Макар че последното, популярност Богу, не е напълно несъмнено, въпреки че към момента имаме шанса да предпочетем едно президентство, подвластно на хладнокръвието и прагматичността на аналитичното, на научното мислене пред беса на реваншистката екзалтация.
Президентските избори са късмет, а възможностите се дават, с цел да бъдат оползотворявани. Неоползотворените, неосъществените, пропилените шансове си отмъщават – като физическата, и обществено-политическата природа не търпи празно пространство. Така че не намерим ли в неделя разумността за подобаващия избор, чака ни безумието на неподобаващия. А историята сочи, че от сходни безумия постоянно път обратно няма!...
свързани новини49136преди 7 часа
Когато обаче, както стана с нашего брата преди трийсетина години, въпросната независимост е не извоювана, а подарена, когато е не изстрадана, а артикул на независещи от нас, справедливи външнополитически условия, нещата се усложняват неимоверно – освен психически. Такава независимост се себеобезценява, губи стойност в очите на освободените – от време на време дотолкоз, че те са подготвени с лека ръка да я заменят с едно ново иго. Което пък в звук с публичната мимикрия лицемерно се легитимира пред нас и пред света не като иго, а като една или друга нова, съвременна и разновидна форма на независимост. (Виж „ Криворазбраната цивилизация”). „ Опак станал този свят” – ще рече възрожденският стихотворец. И ще има право. А е опак, тъй като хората не проумяват, че безапелационна, достоверна и жизнеспособна е единствено собственоръчно извоюваната – не и харизаната – независимост. Свободата е духовно богатство, а духовни богатства не се подаряват – те се построяват. Подаряват се единствено бездуховни, материални богатства. (Тъкмо по тази причина можеш да подариш някому къща, само че не и дом – домът той би трябвало самичък да си го сътвори.)
свързани новини57984преди 8 часа159066преди 10 часа
Винаги съм смятал, че и рефлексът за независимост, и рефлексът за иго са генетично еднообразно вложени в същността ни, че те не се изключват, а се предпоставят взаимно – както във всяко самостоятелно, по този начин и във всяко публично схващане. Стартът, с други думи, е еднакъв, а дали в хода на битието ще надделее свободата или ще надделее робството, зависи от това кое от двете положения съответната персона (респективно съответният народ) ще подхрани биографично. Подхраним ли свободата, ще бъдем свободни; подхраним ли робството, плебеи ще бъдем – толкоз е просто! В размирната си национална история ние нееднократно сме правили и едното, и другото, нееднократно сме били и несвободни, и свободни – неприятното е единствено, че не сме си извлекли съответните поучения от свободата и от несвободата си.
Когато сме били свободни, ние сме гледали на свободата си като на непоклатима даденост – и с това неумишлено сме я омаловажавали и подкопавали. Защото свободата не е даденост – динамично, диалектическо положение е. Което ще рече, че не сме ли бдителни, не обгрижваме ли свободата си уместно, не я ли зареждаме всекидневно със личната си екзистенциална сила, тя ще залинее, ще повехне, ще ни напусне и ще премине в своята диаметралност. Казано по-простичко, свободата е като красива и изменчива държанка – нехаем ли за нея, и тя ще нехае за нас. Макар и подчинена на стоманени закономерности, свободата е капризна и кокетна – с цел да ни разреши да й се насладим, тя желае нашето внимание, нашата ангажираност, нашата отдаденост. Вярата, че, видите ли, един път освободени, сме си обезпечили независимост вечно, е илюзия, освен това доста рискова илюзия. Най-сърцатият американски президент и наш избавител от единственото иго, в което ние, българите, сме робували – руско-съветското – Роналд Рейгън споделяше, че дистанцията от свободата до робството постоянно е единствено едно потомство. При подобаваща зоркост това разстояние може и цяла една история да не бъде извървяно – и по този начин става в най-проспериращите страни. При нашето балканско безгрижие обаче това съдбовно разстояние може всеки миг да бъде прекрачено, противоположният преход от свободата към робството на родна земя постоянно е евентуален.
За всичко това си мисля и обмислям, като проследявам настоящата предизборна, изборна и следизборна бществено-политическа обстановка у нас. Да повериш бъдещето си на един държавен глава, който е еретик и разединител на нацията, да предпочетеш един сегашен президент с вдигнат в сурова закана комисарски пестник пред един високообразован жител с академично мислене, с академична кариера и с академична политическа просвета, е израз на нецивилизованост. А очевидно желанията на милиони наши сънародници са тъкмо такива. Израз на нецивилизованост е и да предпочетеш да те ръководи една новосформирана партия, произлязла от недрата на най-ретроградните и вандалски митинги през последните трийсетина години народна власт. А милиони наши сънародници избраха и това. Демокрацията може да се използва в смисъла на цивилизоваността, в смисъла на културното ни завещание, на човешките ни права и гражданските ни свободи, само че с демокрацията може и да се злоупотреби по посока на пещерното ни безчовечие. Чийто ген дебне, закодиран в кръвта ни, и търпеливо и нетърпеливо чака своя звезден час. Час, който миналогодишните метежници отвоюваха и въдвориха не със слово, а с камъне и дърве, с надменност и принуждение, с гаменски безчинства и улични блокади, с високо вдигнати вуду-кукли, бесилки и ковчези – както писах в предишния си коментар, към момента единствено декоративни. Тъкмо този некрофилен, този деструктивен поход на разбеснелите се улични тълпи, на мъстта и реваншизма, на хунвейбинския фанатизъм подхрани тези гибелни политически сили, които през днешния ден се готвят да ни поведат към едно нестабилно, с цел да не кажа рисково, бъдеще. Едно бъдеще, което ще ни хвърли в суровата сянка на имперски Кремъл.
Там, където свободата е напълно сменена с деспотизма, а цивилизоваността – с варварството. Дано тези ми страхове се окажат напразни, нека сме си взели най-малко ненапълно поука от дългогодишното си студуване и недояждане през вековете в подножието на Кремъл. Така или другояче ние сме комай единствената европейска, а може би и единствената извъневропейска, страна, която, в случай че върви, както е тръгнало, единствено след броени дни може да се разсъни, управлявана от двама закононарушители, погазили личната ни конституция – един министър председател и един президент. Макар че последното, популярност Богу, не е напълно несъмнено, въпреки че към момента имаме шанса да предпочетем едно президентство, подвластно на хладнокръвието и прагматичността на аналитичното, на научното мислене пред беса на реваншистката екзалтация.
Президентските избори са късмет, а възможностите се дават, с цел да бъдат оползотворявани. Неоползотворените, неосъществените, пропилените шансове си отмъщават – като физическата, и обществено-политическата природа не търпи празно пространство. Така че не намерим ли в неделя разумността за подобаващия избор, чака ни безумието на неподобаващия. А историята сочи, че от сходни безумия постоянно път обратно няма!...
Източник: pik.bg
КОМЕНТАРИ