Не ми се говореше много за политика по време на

Не ми се говореше доста за политика по време на светлия празник на българското слово, само че не мога да не отбележа с огорчение, че народът ни, в една забележителна своя част, душевно, политически и дори физически, е в действителност облик и сходство на Тодор Живков. Наричал съм тази част " Живковски народ ". Не е Бай Ганьо, а точно Живков. Ако стартираме със настоящия президент Радев, който уподобява физиогномично Т.Ж. едно към едно, единствено че с източен акцент и без неговата жизнерадостна просташка развеселеност(Радев е също умствено нищожен като него, само че с тъмен обществен образ) и минем към всички тантурести кръчмарски коментатори, на които са им отговорни всичките западни империалисти и които още кътат потртетче на Сталин някъде откъм гърба в одаята, завием гладко към бъдещите опричници на Костадинов, дето ще ни вкарат отново в Белене, а тези от кръчмата или техните деца, отново ще бъдат полицаите и граничарите пазещи оградата с бодлива тел, би трябвало да признаем, че най-малко 30 % от живковския народ си желае социализма и Путин. А може и да са повече. Отвратените от този факт емигрират. Знаят, че няма по какъв начин това да се промени в обозримия човешки живот и при сегашното съответствие на сегашните жители на България.
Ето кое не ми разрешава да побеждавам по площада и да се веселя на приповдигантите и празни думи за единството, за " езика ", за буквите и за нашето великолепие като народ. Хващам се, че непринудено стартирам да си напявам под нос песенчица, без да се чувствам, със следния текст:
" Народността един ден ще изчезне,
Там гдето простотията живей... "