Думи на Майстора за престоя в Америка: Не ми допадна, чужди сме ние на оня дух..
Не ми хареса. Чужди сме ние на оня дух. Това са единствено част от нещата, които Владимир Димитров - Майстора споделя приживе след престоя си в Америка пред журналиста Христо Бръзицов. Ако не знаехте за тази негова аудиенция, ето още обстоятелства за живота на великия художник, обявени от " Българска история ", които евентуално не знаете.
Владимир Димитров е създател, който с картините си съумява да ни допре до истинността на българския обичай и просвета, до живота на елементарния българин в годините след Освобождението – с цялата му хубост, с цялата му тежест, с цялата непорочност и цялата болежка.
Роден през 1882 година в граничното кюстендилско селце Фролош, в фамилията на Камка Стоилова и Димитър Поппетров, Владимир Димитров Поппетров още в ранна детска възраст посреща компликациите, които му е подготвил животът. През 1889 година, когато е едвам на седем годишна възраст, татко му бива ранен при престрелка и остава неработоспособен.
През същата година почива и дядо му – поп Петър, който е другата материална опора на фамилията. Тези злополучни събития принуждават фамилията да напусне дома си във Фролош и да се откри в Кюстендил, където майката и бащата работят против мизерно възнаграждение и едвам съумяват да се оправят с изхранването на двете си деца – Владимир и сестра му Йорданка. Началното си обучение Владимир Димитров получава точно в Кюстендил, в учебното заведение " Даскал Димитри ", след което постъпва в трикласното школо. За страдание, крайната беднотия на фамилията попречва учението му и той съумява да приключи единствено втори клас.
В годините (1896 – 1899г.) Владимир Димитров работи като продавач на вестници, дърводелски служащ, хотелски лакей и бояджия. През 1899 година стартира работа като писар в Кюстендилския областен съд, където остава близо четири години. Средата, в която попада там, се оказва извънредно удобна за духовното израстване на Майстора, защото оттогава датират и запознанствата му с Никола Венетов и Емануил Попдимитров. Благодарение на дружбата си с тях, Владимир Димитров открива нови метафизичен учения и възгледи, като най – дълбока диря у него оставят концепциите на Толстой.
На 11 май през 1903 година в гимнастическия салон на Педагогическото учебно заведение се открива първата галерия на младия художник, по самодейност на юристи и съдии от кюстендилския съд, които са мощно впечатлени от гения му. Няколко дни по – късно точно на него е поверена и задачата да създаде портрета на Гоце Делчев, при отслужване на панахида в негова чест след гибелта му.
През есента на същата година младият художник, подкрепят от свои съграждани, постъпва като ексклузивен възпитаник в Рисувалното учебно заведение – София, като негови преподаватели са Иван Мърквичка, Жеко Спиридонов, Петко Клисуров и Антон Митов. Въпреки обстоятелството, че е ексклузивен възпитаник, Майсторът се откроява с големите старания, които поставя и желанието да се усъвършенства. През 1908 година в Кюстендил измежду огромна бедност умира бащата на художника. В едно от последните писма, които той изпраща на сина си, се вижда мъчителна заостреност в думите му по отношение на решението на Владимир да учи: " Сине, какво ме грее мене, в случай че на следващия ден ти станеш и професор, когато през днешния ден татко ти умира от апетит. “
През 1910 година създателят приключва образованието си в Рисувалното учебно заведение и получава предложение да продължи образованието си в чужбина като стипендиант, само че отхвърля. Вместо това стартира да работи като преподавател по калиграфия и гимнастика в Държавна комерсиална гимназия " Димитър Василев " – Свищов, където се среща с Николай Лилиев. Между двамата създатели поражда другарство, подкрепено от общи възгледи, което се резервира за цялостен живот.
През 1912 година Владимир Димитров, макар че е освободен от военна работа, се включва в Балканската война като боен художник. На фронта той се сблъсква с една реалност, която надълбоко влияе на душевността и емоционалността на създателя и се трансформира в проекция на неговите военни картини. В творбите, които основава през тези години, той се пробва да покаже бита на българските бойци на фронта – почиващи бойци, бойци на поход или даже такива, които се греят на топлината на огъня. Една от най – мощните и изпълнени с страст произведения на Майстора от този интервал е картината " Завръщане от фронта ". След приключването на войната, той посещава Виена за къс интервал от време, след което, завръщайки се в България, взема решение да се отдаде напълно на творчество.
През 1921 година Владимир Димитров претърпява една от най – тежките загуби в своя живот – умира майка му Камка Стоилова, която е най – скъпият му човек и приближен другар. Една година по – късно, през 1922 година, Майсторът открива своя независима галерия в Царския манеж, която е последвана от необятен интерес и многочислени мнения. С дребното събрани средства той отпътува за Италия по покана на художника Борис Георгиев.
През 1923 година се включва с 21 картини в изложбата на римските художници. Точно с тези си произведения художникът бива видян от американския филантроп Джон Крейн, който изплаща за 40 000 лирети платната от изложбата и подписва с Майстора четиригодишен контракт, съгласно който против 150 $ месечно той се задължава да предава на Крейн всички картини, които нарисува през идващите 4 години. И до през днешния ден това се счита за най – неизгодната договорка през целия живот и творчество на художника.
През декември 1923 година в София се провежда комитет за подкрепяне на потърпевшите от септемврийските събития. Част от комитета са Екатерина Каравелова, П. Преславски, А. Страшимиров, а като тричленна контролна комисия са назначени Кертев, Владимир Димитров и Л. Ширков. По сведения на Мицо Андонов от комитета са събрани доста книги, картини и други скъпи предмети, които са продадени, а събраните средства са разпределени измежду нуждаещите се. Свои картини подарява и Майстора. Малко по – късно, преди заминаването си в Съединени американски щати по покана на Джон Крейн, наследник на сенатора Чарлз Крейн, Владимир Димитров посещава за последно комитета, с цел да се сбогува с другарите. При това последно посещаване изрича думите " От народа – за народа “, дарявайки немалка сума за подкрепяне на потърпевшите.
За пътуването и престоя си в Америка Майстора споделя пред журналиста Христо Бръзицов: " Толкова бях ангажиран с изобразяване,че когато ме попитат какво съм видял от Америка, просто не мога да отговоря – аз живеех единствено за и със картините си. И може би по – добре, че не се взирах повече в тамошния живот, тъй като колкото можах да съзра, не ми хареса. Чужди сме ние на оня дух.. "
През 1924 година Димитров открива своя галерия в с. Дивля – от нея са едни от най – значимите му произведения – " Момиче от Калотино “, " Жетварка “, " Сестри “. Същата година се открива в Кюстендилско, като най – дълго остава в с. Шишковци, което се трансформира в източник на усещанията му за българския обичай и просвета и вдъхновението му в тази тенденция. През 1926 година, по самодейност на Джон Крейн, прекарва известно време в Цариград и в Италия, където рисува интензивно. Година по – късно открива галерия в с. Шишковци. През май 1928 година отпътува за Прага, с цел да съобщи част от картините си на Крейн. Остава там повече от месец и се среща с тогавашния си учител Иван Мърквичка. От тогава датира и портретът, който Майстора създава на Мърквичка.
Същата година Джон Крейн приключва контракта си с Владимир Димитров, поради настъпилата тежка икономическа рецесия. Настават сложни времена за Майстора, в които той се уповава на поддръжката на Министерството на националната култура и на другари.
Художникът се открива дефинитивно в с. Шишковци, където в негово ателие в действителност се трансформират кюстендилските поля. Обект на творчеството му са хубостта и нежността на българката, изобразена в красива носия с цветни шевици; работливият и почтен българин, който се труди на полето неуморно от изгрев до заник; връзките сред хората – братя, сестри, майки и деца, другари; удивителната българска природа във всичките и цветове и багри – разцъфналите вишневи дървета, алените макови градини, златните житни поля.
За основаването на една от своите картини самият Владимир Димитров споделя: " Един ден в Шишковци рисувах селяни, държат грозде в ръцете си
Понеже времето беше мъчително и маранята задушаваше, дадох отмора на моделите и облегнах картината върху дувара на двора. Гроздето беше докарано по форма и звук. Ние се разприказвахме за това – това, време да мине. Неочаквано за всички ни, току се чу откъм дувара нещо като трак, трак, трак… Кога се обърнахме, що да забележим: кокошките кълват гроздето в картината. Беля работа! Тогава рекох на селяните: " Барем кокошките можем да излъжем. “
Животът му в село Шишковци в действителност е най – плодотворният интервал на създателя. След трайното му определяне там, той открива няколко независими изложения както в Шишковци, по този начин и в София. През 1946 година става член на българската комунистическа партия, а идващите няколко години – 1948 година, 1949 година, 1950 година – взе участие като пратеник на няколко международни конгреса.
През 1950 година е награден със званието " Народен художник “ и е разгласен за почетен жител на София, а през 1959 година – с медал " Георги Димитров “. Владимир Димитров – Майстора умира през 1960 година в София от рак на панкреаса, а през 1972 година тленните му остатъци са пренесени и положени в с. Шишковци.
Владимир Димитров е създател, който с картините си съумява да ни допре до истинността на българския обичай и просвета, до живота на елементарния българин в годините след Освобождението – с цялата му хубост, с цялата му тежест, с цялата непорочност и цялата болежка.
Роден през 1882 година в граничното кюстендилско селце Фролош, в фамилията на Камка Стоилова и Димитър Поппетров, Владимир Димитров Поппетров още в ранна детска възраст посреща компликациите, които му е подготвил животът. През 1889 година, когато е едвам на седем годишна възраст, татко му бива ранен при престрелка и остава неработоспособен.
През същата година почива и дядо му – поп Петър, който е другата материална опора на фамилията. Тези злополучни събития принуждават фамилията да напусне дома си във Фролош и да се откри в Кюстендил, където майката и бащата работят против мизерно възнаграждение и едвам съумяват да се оправят с изхранването на двете си деца – Владимир и сестра му Йорданка. Началното си обучение Владимир Димитров получава точно в Кюстендил, в учебното заведение " Даскал Димитри ", след което постъпва в трикласното школо. За страдание, крайната беднотия на фамилията попречва учението му и той съумява да приключи единствено втори клас.
В годините (1896 – 1899г.) Владимир Димитров работи като продавач на вестници, дърводелски служащ, хотелски лакей и бояджия. През 1899 година стартира работа като писар в Кюстендилския областен съд, където остава близо четири години. Средата, в която попада там, се оказва извънредно удобна за духовното израстване на Майстора, защото оттогава датират и запознанствата му с Никола Венетов и Емануил Попдимитров. Благодарение на дружбата си с тях, Владимир Димитров открива нови метафизичен учения и възгледи, като най – дълбока диря у него оставят концепциите на Толстой.
На 11 май през 1903 година в гимнастическия салон на Педагогическото учебно заведение се открива първата галерия на младия художник, по самодейност на юристи и съдии от кюстендилския съд, които са мощно впечатлени от гения му. Няколко дни по – късно точно на него е поверена и задачата да създаде портрета на Гоце Делчев, при отслужване на панахида в негова чест след гибелта му.
През есента на същата година младият художник, подкрепят от свои съграждани, постъпва като ексклузивен възпитаник в Рисувалното учебно заведение – София, като негови преподаватели са Иван Мърквичка, Жеко Спиридонов, Петко Клисуров и Антон Митов. Въпреки обстоятелството, че е ексклузивен възпитаник, Майсторът се откроява с големите старания, които поставя и желанието да се усъвършенства. През 1908 година в Кюстендил измежду огромна бедност умира бащата на художника. В едно от последните писма, които той изпраща на сина си, се вижда мъчителна заостреност в думите му по отношение на решението на Владимир да учи: " Сине, какво ме грее мене, в случай че на следващия ден ти станеш и професор, когато през днешния ден татко ти умира от апетит. “
През 1910 година създателят приключва образованието си в Рисувалното учебно заведение и получава предложение да продължи образованието си в чужбина като стипендиант, само че отхвърля. Вместо това стартира да работи като преподавател по калиграфия и гимнастика в Държавна комерсиална гимназия " Димитър Василев " – Свищов, където се среща с Николай Лилиев. Между двамата създатели поражда другарство, подкрепено от общи възгледи, което се резервира за цялостен живот.
През 1912 година Владимир Димитров, макар че е освободен от военна работа, се включва в Балканската война като боен художник. На фронта той се сблъсква с една реалност, която надълбоко влияе на душевността и емоционалността на създателя и се трансформира в проекция на неговите военни картини. В творбите, които основава през тези години, той се пробва да покаже бита на българските бойци на фронта – почиващи бойци, бойци на поход или даже такива, които се греят на топлината на огъня. Една от най – мощните и изпълнени с страст произведения на Майстора от този интервал е картината " Завръщане от фронта ". След приключването на войната, той посещава Виена за къс интервал от време, след което, завръщайки се в България, взема решение да се отдаде напълно на творчество.
През 1921 година Владимир Димитров претърпява една от най – тежките загуби в своя живот – умира майка му Камка Стоилова, която е най – скъпият му човек и приближен другар. Една година по – късно, през 1922 година, Майсторът открива своя независима галерия в Царския манеж, която е последвана от необятен интерес и многочислени мнения. С дребното събрани средства той отпътува за Италия по покана на художника Борис Георгиев.
През 1923 година се включва с 21 картини в изложбата на римските художници. Точно с тези си произведения художникът бива видян от американския филантроп Джон Крейн, който изплаща за 40 000 лирети платната от изложбата и подписва с Майстора четиригодишен контракт, съгласно който против 150 $ месечно той се задължава да предава на Крейн всички картини, които нарисува през идващите 4 години. И до през днешния ден това се счита за най – неизгодната договорка през целия живот и творчество на художника.
През декември 1923 година в София се провежда комитет за подкрепяне на потърпевшите от септемврийските събития. Част от комитета са Екатерина Каравелова, П. Преславски, А. Страшимиров, а като тричленна контролна комисия са назначени Кертев, Владимир Димитров и Л. Ширков. По сведения на Мицо Андонов от комитета са събрани доста книги, картини и други скъпи предмети, които са продадени, а събраните средства са разпределени измежду нуждаещите се. Свои картини подарява и Майстора. Малко по – късно, преди заминаването си в Съединени американски щати по покана на Джон Крейн, наследник на сенатора Чарлз Крейн, Владимир Димитров посещава за последно комитета, с цел да се сбогува с другарите. При това последно посещаване изрича думите " От народа – за народа “, дарявайки немалка сума за подкрепяне на потърпевшите.
За пътуването и престоя си в Америка Майстора споделя пред журналиста Христо Бръзицов: " Толкова бях ангажиран с изобразяване,че когато ме попитат какво съм видял от Америка, просто не мога да отговоря – аз живеех единствено за и със картините си. И може би по – добре, че не се взирах повече в тамошния живот, тъй като колкото можах да съзра, не ми хареса. Чужди сме ние на оня дух.. "
През 1924 година Димитров открива своя галерия в с. Дивля – от нея са едни от най – значимите му произведения – " Момиче от Калотино “, " Жетварка “, " Сестри “. Същата година се открива в Кюстендилско, като най – дълго остава в с. Шишковци, което се трансформира в източник на усещанията му за българския обичай и просвета и вдъхновението му в тази тенденция. През 1926 година, по самодейност на Джон Крейн, прекарва известно време в Цариград и в Италия, където рисува интензивно. Година по – късно открива галерия в с. Шишковци. През май 1928 година отпътува за Прага, с цел да съобщи част от картините си на Крейн. Остава там повече от месец и се среща с тогавашния си учител Иван Мърквичка. От тогава датира и портретът, който Майстора създава на Мърквичка.
Същата година Джон Крейн приключва контракта си с Владимир Димитров, поради настъпилата тежка икономическа рецесия. Настават сложни времена за Майстора, в които той се уповава на поддръжката на Министерството на националната култура и на другари.
Художникът се открива дефинитивно в с. Шишковци, където в негово ателие в действителност се трансформират кюстендилските поля. Обект на творчеството му са хубостта и нежността на българката, изобразена в красива носия с цветни шевици; работливият и почтен българин, който се труди на полето неуморно от изгрев до заник; връзките сред хората – братя, сестри, майки и деца, другари; удивителната българска природа във всичките и цветове и багри – разцъфналите вишневи дървета, алените макови градини, златните житни поля.
За основаването на една от своите картини самият Владимир Димитров споделя: " Един ден в Шишковци рисувах селяни, държат грозде в ръцете си
Понеже времето беше мъчително и маранята задушаваше, дадох отмора на моделите и облегнах картината върху дувара на двора. Гроздето беше докарано по форма и звук. Ние се разприказвахме за това – това, време да мине. Неочаквано за всички ни, току се чу откъм дувара нещо като трак, трак, трак… Кога се обърнахме, що да забележим: кокошките кълват гроздето в картината. Беля работа! Тогава рекох на селяните: " Барем кокошките можем да излъжем. “
Животът му в село Шишковци в действителност е най – плодотворният интервал на създателя. След трайното му определяне там, той открива няколко независими изложения както в Шишковци, по този начин и в София. През 1946 година става член на българската комунистическа партия, а идващите няколко години – 1948 година, 1949 година, 1950 година – взе участие като пратеник на няколко международни конгреса.
През 1950 година е награден със званието " Народен художник “ и е разгласен за почетен жител на София, а през 1959 година – с медал " Георги Димитров “. Владимир Димитров – Майстора умира през 1960 година в София от рак на панкреаса, а през 1972 година тленните му остатъци са пренесени и положени в с. Шишковци.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ