Не Бог, а човекът унищожава света. Ние рушим света, ние

„ Не Бог, а индивидът унищожава света. Ние разрушавам света, ние сме тези, които ще изгорим света, ние заразихме водите, храните и всичко, ние приготвяме международното държавно управление и контрола над всички, ние вършим всичко. “

~ Лимасолски митрополит Атанасий (Николау)

(„ Христос в пустинята “, 1872, худ. Иван Крамской)

╫ „ Блажени гладните и жадните за истина, тъй като те ще наситят ”

Правдата в Църквата не е истина в светския смисъл на думата. Не е правдата от този свят, която отдава дължимото на онеправданите със светските критерии. С други думи, в случай че имам 50 лири и ми ги откраднат, заслужено е да ми ги върнат назад. Ако би трябвало да разделя една равнища с някой, заслужено е да я разделим на две и аз да взема половината. Това е светската истина. Разбира се, тя е вярна и нужна. Затова съдът въздава правдивост, съществува правото, можем да настояваме и да търсим нашата правдивост. Когато обаче Писанието приказва за правдата на индивида, когато Христос изрича блаженството „ Блажени гладните и жадните за истина, тъй като те ще наситят ” (Мат. 5:6), Той няма поради тази истина. Защото индивидът, който чете Евангелието и го пояснява по всемирски, може да каже: „ Ето, Христос желае да има правдивост, по тази причина и революцията, която ще донесе правдивост, е оправдана ”. Понякога се чуват гласове, че Христос бил бунтовник и се стремял към обществена правдивост – всички това е най-малкото наивно, тъй като Той в никакъв случай не се е занимавал с това, в никакъв случай не е приказвал утопии.

Той знаел доста добре какво значат светът и индивидът. Той знаел, че светът постоянно ще следва своя път и няма да се промени. Той не заблуждавал Себе Си, нито нас с обещания за утопични неща, вярвайки, че в избран миг на света ще настъпи наслада, мир, ще царува правдивост, сигурност – ей такива неща, които ги приказват изключително около Рождество Христово. Това са сладникави думи, които в последна сметка са насмешка. 2000 години Христос не донесе истина, в този момент ли ще я донесе? Сега, когато светът наближава своя край, разрушавам го, унищожаваме го, в този момент ли ще настъпи правдата, когато нещата се утежниха повече, след като и да е било? Състоянието в света преди беше друго. На земята в никакъв случай няма да настъпи нито истина, нито мир, нито наслада. Този свят ще следва своя път. Това е път, който за жалост зависи от свободата на индивида, от индивида, който е свободен и въз основа на свободата чертае своя път. За страдание, този път е път на съсипия. Затворили сме се в нашия избор и кой през днешния ден може да ни освободи от този ужасяващ затвор? Кой може да ни освободи от стръмния надолнище, по който са тръгнали нещата? Създадохме толкоз хубава и могъща технология, изградихме живота си напълно върху нея и към този момент никой не може да ни освободи от нея. Постоянно вървим към съсипия. И науката го удостоверява. Дано да не е правилно и да има и друга опция, само че от думите на учените и съдейки по действителността, вървим по този път. Това се споделя и в Евангелието, в което се приказва за т.нар. „ последни неща “ и е разказана тази трагична картина. Пророк Даниил приказва за последните дни на света и споделя, че най-после огромните познания ще унищожат индивида. Мисля, че разрушенията, заразяването на водите, въздуха, храните, за които се приказва в Откровението – всички тези неща към този момент са осезаема действителност. Когато бях 15 годишен и четях за тях, бях в неразбиране и си споделях: „ Ама допустимо ли е Бог да ни изтреби? Четох едно „ Послание ”, което баба ми имаше. Тя ми даде да го прочета и в него се споделяше, че Бог ще изпрати огън, ще ни изгори, ще ни изпържи, а аз се ужасих и споделих на баба си: „ Ама допустимо ли е Бог да ни изтреби? ”. Разбира се, баба ми беше непреклонна. Тя смяташе, че това безусловно ще стане предвид акъла, на който сме. Това обаче толкоз ме заинтригува, че попитах енорийския духовник и той ми сподели: „ Не, чадо мое, Бог обича света. Няма да го унищожи ”. Утеших се.

По-късно моето огромно неразбиране беше позволено, когато на дело видях, че не Бог, а индивидът унищожава света. Ние разрушавам света, ние сме тези, които ще изгорим света, ние заразихме водите, храните и всичко, ние приготвяме международното държавно управление и контрола над всички, ние вършим всичко. И най-после не ние ще кажем на Бога: „ Защо, Боже мой, ни унищожи? ”, а Той ще ни попита: „ Защо унищожихте света, който Аз ви дадох, за какво унищожихте вашия живот, вашето благополучие? ”.

Затова в никакъв случай няма да има истина на земята. Да имаме вяра, че това ще стане в избран миг, е средновековна химера. Нито Евангелието ще господства в света. Евангелието не господства в Църквата, та в света ли ще господства? Както споделяше дъртак Паисий „ Ние, които го четем 10 пъти дневно, не го изпълняваме, та светът ли ще го извърши? ”. Хората няма да изпълнят Евангелието, нито ще опазят Божието слово, нито ще има ангелска страна на земята. Светът постоянно ще носи печата на несъвършенството, на човешкото беззащитност, на човешката непълнота, на човешката независимост. Ако човек желае, пази Божието слово. Ако не желае, споделя „ Не желая! ” и завършва с това. Не можеш да го задължиш да пази Евангелието. По никакъв метод. Всичко се крепи върху свободата на индивида, върху неговия свободния избор и той има правото да избере злото, да избере да отхвърли Бога, да каже: „ Аз не желая да пребивавам покрай Бога! ”. Той има това безусловно право.

…Какъв свят да строиш? Та ние самите себе си не можем да командваме. Сами себе си не можем да свестим. Опитваш отсам, а то минава оттова. Себе си не можем да свестим, та другите ли? Христос споделя: „ В света скърби ще имате ”(Йоан 16:33) и „ Ето Аз адресирам като агнета измежду вълци ” (Лука 10:3). Нашият живот е предначертан. В този свят би трябвало да сме подготвени да претърпим неправдата на света, неправдата на гибелта, както мъчениците, които не очаквали нищо от този свят. Правдата, за която Евангелието приказва, е Сам Христос. Той е правдата за индивида. Човекът е пренебрегнат, когато е надалеч от Бога. Тогава неговото битие бива онеправдано. Както едно дете, което незабавно щом се роди, го вземат от родители му и го дават в дом, бива онеправдано, тъй като ги няма родителите му, а след това те идват и го вземат. Същото нещо в още по-голяма степен става, когато човек живее надалеч от Бога, без Бога. Без Бога човек е същински пренебрегнат и лишава себе си от великата опция да живее свободата на Божието чадо. Следователно, правдата за индивида е Божието наличие. Христос е нашата истина, нашият мир, нашата наслада. Когато Той споделя, че блажени са гладните и жадните за истина, Той има поради не светската истина, тъй като знае доста добре, че тя в никакъв случай няма да настъпи, а Божията истина.

Човек би трябвало да гладува и жадува за правдата – както гладният и жаден човек чака момента, в който ще отиде да яде и да пие, по този начин би трябвало да се усещаме, с цел да се наситим и да се вдъхновим от наличието на Бога, Който е наше опрощение. Както знаем от медицината, а и както баба ми споделяше, който яде и спи, не е болен. Човекът, който има вкус и се храни добре и спи добре, не е болен. Този, който не се храни добре, в случай че не е на диета, значи е болен. Това безапетитие не е благотворно и значи, че човек е болен. Нещо става, виждаш го, че слабее, губи сили и остава в изнемощяло положение, до момента в който в един миг ще почине от апетит и липса на витамини. Същото става и с индивида, който не желае нищо. Няма предпочитание за нищо. Това, рожби, е симптом на нашата ера. Не знам дали и преди го е имало, само че непрекъснато виждам, че през днешния ден е доста мощно изразено при младежите.

Днес младежите имат духовно безапетитие. Не желаят нищо. С нищо не можеш да ги трогнеш. В младежите е умряло всяко предпочитание за каквото и да е. Ако четете трудове на такива деца – да вземем за пример наркомани, в тях пишат „ Не ме интересува нищо! ”. Казваш му да не взема опиати, тъй като ще почине, а той: „ Не ме интересува дали ще пребивавам! ”. Все едно да имаш един мъртвец, един скелет и откъдето и да го хванеш, все е мъртъв. Или едно тяло, което е от пушек – няма нищо в него. Когато душата на индивида почине и престане да търси, тогава в действителност се изправяме пред огромен проблем. Знаете ли, даже и тези, които търсят моментния грях, най-малкото имат някакво търсене – харесват им гуляят, насладите, охолството, парите, едно или друго. Това е нещо, някакво придвижване. Разбира се, това придвижване води до гибел. Това е развалена и изкуствена храна и ще настъпи миг, в който човек ще се поквари, както този, който яде развалена храна, по-късно целият му организъм се поврежда. Когато обаче човек нищо не желае, тогава в действителност има проблем. Много пъти ми се е случвало да срещам деца, които за нищо не ги е грижа. Какво да им приказваш? За Бога ли? Не ги е грижа. За родителите им ли? Не ги е грижа. Не знаеш по какъв начин да постъпиш с тях. Трябва да го хванеш този човек, само че откъдето и да опиташ, той се изплъзва като пушек, като прахуляк. От малкия си опит видях, че има едно нещо, което може да оживотвори тези деца с мъртва душа. Това е любовта. Любовта животвори индивида. Това е като вливане. Имаш мъртъв човек и му вливаш живот, вливаш му кръв и малко по малко стартира да се връща към живота. Както, когато човек е заледен и би трябвало да го стоплиш. Разтриваш го и след дълго време и доста старания кръвта в организма му стартира да се движи и да се съживява. Разбира се, това става посредством Божията берекет. Бог е всесилен даже мъртвите да възкреси. Затова Христос е наименуван Животодател. Любовта е животворяща мощ и единствено тя може да влее някакъв живот, топлота и придвижване в душевния свят на другия човек.

*Лимасолски митрополит Атанасий (Николау)
Превод от гръцки език К. Константинов

Източник:
Картина: „ Христос в пустинята “, 1872, худ. Иван Крамской, ru.wikipedia.org