Назаем от Пилешка супа за душата“ и историите, които стоплят

Назаем от „ Пилешка чорба за душата “ и историите, които стоплят сърцето и възвисяват духа. 

♥ Човекът, който не можеше да чете 

Откакто се помнел Джон Коркоран, думите все се подигравали с него. Буквите в изреченията си размествали местата, гласните се загубвали някъде из ушните му канали. В учебно заведение той седял на чина си, малоумен и потопен в безмълвие като дънер, съзнавайки, че постоянно ще бъде друг от всички останали. Всичко би било друго, в случай че някой беше поседнал до дребното момченце, беше обхванал раменете му с ръка и му бе споделил: „ Аз ще ти оказа помощ. Не се плаши. “

Но по това време никой не бил чувал за дислексия. А и Дукон не можел да знае, че лявата страна на мозъка му, която трябвало да подрежда знаците в логически ред, не работела както би трябвало. Вместо това, във втори клас го сложили в групата на изоставащите. Когато бил в трети клас и откажел да чете или да написа, една монахиня давала пръчка на останалите деца и им разрешавала да удрят Джон по краката. В четвърти клас учителката му го изправяла да чете и чакала търпеливо, минутите се нижели, а през това време детето си мислело, че ще се задуши. След това той минал в по-горния клас и в още по-горния. Джон Коркоран не е изостанал нито година от връстниците си в учебно заведение.

През последната година преди да приключи учебно заведение, в къщи с Джон всички се отнасяли като с същински крал, отличничката на класа му била гадже и той се изявил като звезда на баскетболния тим. Когато се дипломирал, майка му го целунала и почнала да му приказва за лицей. Колеж ли? Би било полуда да си го намерения даже. Но най-после решил да се запише в Тексаския университет в Ел Пасо, където можел да играе в баскетболния тим. Поел надълбоко въздух, затворил очи и.... още веднъж пресякъл вражеската линия.

В университета Джон разпитвал всеки нов другар кои преподаватели провеждали наложително писмени изпити и кои давали опция за избор. В мига, в който излизал от час, той късал листовете с драсканици, тъй като се страхувал, че някой може да изиска записките му. Вечер се взирал с неразбиращ взор в дебели учебници, тъй че момчето, с което бил в една стая, да не се усъмни. Лежал отпаднал в леглото, без да може да заспи и да успокои бръмчащия си мозък. Джон заречен, че тридесет дни поред всяка заран, още от зори, ще върви на литургия, стига Бог да му разреши да се дипломира.

Взел дипломата си. Изпълнил даденото пред Бога обещание – участвал на тридесет утринни литургии. Ами в този момент накъде? Може би поради предизвикването, а може би тъй като желал другите да се възхищават точно на това у него, в което той самият се чувствал най-несигурен – на мозъка му – през 1961 година Джон станал преподавател.

Започнал да преподава в Калифорния. Всеки ден карал някой от учениците да чете от учебника пред класа. Давал общоприети проби, които можел да оцени, като налагал образец с дупки за верните отговори, а в почивните дни часове наред се излежавал подтиснат.

Тогава срещнал Кати, отлична ученичка и здравна сестра. Не треперещо листо, като Джон, а канара.

– Има нещо, което би трябвало да знаеш, Кати – споделил и той една вечер през 1965 година преди да се оженят. – Аз... аз не мога да чета.

„ Той е учител – помислила си тя. – Може би желае да каже, че не може да чете безпрепятствено. Едва години по-късно Кати схванала истината, когато видяла, че Джон не може да прочете една детска брошура на осемнадесетмесечната им дъщеричка. Кати попълвала формулярите, четяла и пишела писма вместо него. Защо той просто не я помолел да го научи да чете и написа? Той просто не вярвал, че ще успее да го направи.

На двадесет и осем години Джон взел на заем две хиляди и петстотин $ и купил втора къща, ремонтирал я и я дал чартърен. Купил още една и нея дал чартърен. И още една. Бизнесът му непрестанно се разраствал и най-после зародила потребност от секретарка, юрист и сътрудник. След това един ден счетоводителят му споделил, че е милионер. Чудесно. Та кой би забелязал, че един милионер постоянно дърпа вратите, на които е написано „ Бутни “, или, преди да влезе в социална тоалетна, изчаквал да види от коя ще излезе мъж?

През 1982 година корабът почнал да потъва. Имотите му почнали да остават празни и вложителите се отдръпнали. От изпращаните до него писма валели закани за ипотекиране и започване на правосъдни процеси. Той непрекъснато се молел на банкерите да удължат периода на заемите му, увещавал строителите да останат на работа, като се опитвал да проумее нещо от купа хартии. Той знаел, че скоро ще го повикат на подсъдимата пейка и мъжът в черната роба ще каже:

– Истината, Джон Коркоран. Не можеш ли най-малко да четеш?

Най-накрая през есента на 1986 година на четиридесет и осем години, Джон направил две неща, които се кълнял, че в никакъв случай няма да направи. Заложил къщата си като спомагателна гаранция, с цел да получи последния заем за строителство. И отишъл в градската библиотека „ Карлсбад “ при дамата, която отговаряла за образованието. Казал й:

– Не мога да чета.

След това заплакал. Започнал занимания с една шестдесет и петгодишна баба на име Елинор Кондит. Старателно, писмен знак по писмен знак, тон след тон, тя почнала да го учи. След четиринадесет месеца неговата компания за недвижими парцели почнала да се съживява. А Джон Коркоран започвал да се учи да чете.

Следващата стъпка била да се изповяда: произнесъл тирада пред двеста стъписани предприемачи от Сан Диего. За да се излекува, трябвало да се пречисти. Избрали го в борда на шефовете на Съвета по ограмотяване в Сан Диего и почнал да пътува из страната и да изнася речи.

– Невежеството е форма на робство – казвал той. – Не можем да си губим времето да упрекваме който и да било. Трябва да учим хората да четат!

Прочитал на глас всяка книга или списание, които попадали в ръцете му, и всеки пътен знак, край който минавали, до момента в който на Кати не ѝ омръзнало. Било превъзходно, като да пееш някой химн.

Един ден го осенила концепция. Хрумнало му, че може да направи още нещо. Да, онази прашна кутия в офиса му, оня вързоп бумаги прихванати с панделка... Четвърт век по-късно, Джон Коркоран могъл да прочете любовните писма на брачната половинка си. 

Автор: Гари Смит

От: „ Пилешка чорба за душата “, Джак Канфийлд и Марк Виктор Хансен, ИК „ Кибеа “, 1997 г. 
Картина: Man Reading