Най-зрелите къпини в моето детство растяха в края на терасираната

Най-зрелите къпини в моето детство растяха в края на терасираната ни градина. Там, където, почвата не се обработваше.

Точно преди тях се намираше градината от рози.

Плетеница от цветове - червени, жълти, розови.

Често ходех да виждам цъфналите им корони. Като мънички принцеси в кралския двор.

Зад тях виждах къпиновите шубраци. Горди и диви.

Една заран не се сдържах. Тръгнах към тях през розите. Напарих детските си колене се с коприва.

И си припомням мисълта си: Надскачам се, надскачам се.

Надскачането е в името на нещо. Тогава името беше ясно - Къпините.

С порастването имената стават все по- дълги и екзотични.

Особено, когато се надскачаме поради обич.

Даже като я пиша тази дума настръхвам чисто физически.

Да се надскачаш. Какво тъкмо надскачаме?

Принципи. Ценности. И въпреки всичко най- сложното надскачане е да надскочиш сърцето си.

Случва се в любовта. Във всичките й измерения.

Когато стоим във връзки, в които усещаме, че сътрудниците ни човъркат с пръсти коричките на незарасналите ни рани. Стоим в името на любовта.

Когато майка на наркоман,който е унищожил живота й, е с него търсейки обезверено помощ, тя надскача правила, морала си. В името на майчината обич.

Когато прощаваме отново се надскачаме лудо. Надскачаме болката си и разочарованието.

В работата се надскачаме, когато поносим неоснователни рецензии.

Да се надскочиш е да скочиш по- високо от себе си.

В такова мигове усещаме вътрешната си мощ най- близо. Припламва в сърцето. Рисува с жарава нови висоти.

Затварям за момент очите си. Усещам по какъв начин парят колената ми. По дребните ми пръстчета бодилчета от рози. Само момент ме дели от най-зрялата къпина на света.

Няма такава наслада.

След като се надскочим - честваме. Безкраен празник, като в романа на Хемингуей.

Само, че не можем да го вършим непрекъснато.

Защото надскачането изразходва голямо количество прочувствени запаси.

А когато те се изчерпат изцяло, литва и душата

Или пък сърцето.

Надскачането и Къпините. Важен е салдото.

Дали си коства идеята?

Ако единствено ние се надскачаме в връзките, несъмнено не.

По-добре е да нарисуваме порти и да напуснем обстановката.

Ако двама души се надскачат по едно и също време, обаче, имат късмет да възпламенят с височината си звездното небе.

Звездите се раждат от тази загадка композиция.

От прошката.От любовта. От дългия път към любовта.

Тихичко си напявам към този момент. Струвала си е къпината. Сега устните ми са мастилено черни.

Но черното свети и нюансира розовата ми градина.

Надскачането дава нюанси в цветовете на живота.

След него не можем да бъдем същите.

И това е красиво.

----------------

Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ". Специалист е в сферата на обществената и консултативната логика на психиката. Била е водеща на профилирани психически тренинги на водещи компании в областта на информационите технологии и е водила профилирани рубрики редица български медии.

Работи в Център за логика на психиката и психотерапия - София.