Детство наше
Най-простото и най-вярно нещо, което може да се каже за Деня на детето е, че това е Ден на бъдещето на България. Още по-ясно – това, което ще се случи с България, през днешния ден е в детските ясли и градини и в учебните заведения.
В прочут смисъл, а и в цялостния смисъл, бъдещето на България сме всички ние, които от потомство на потомство и от жанр на жанр крепим страната си. И ни се ще да я има. И на първо място – крепим къщите си.
За да не поставям мъка в сладостта и омаята на тоя ден, единствено пътем ще загатна, че в случай че се разноските по селата и градовете на България, в случай че погледнете учебните заведения, в които сте учили – в случай че ги откриете въобще, и в случай че видите по какъв начин заран в учебните рейсове се качват деца, картинката ще ви стане ясна. София не е бъдещето на България. София е Островът на Робинзон Крузо, единствено че робинзоновците не го знаят. Толкова, с цел да не стане горчивината доста.
Няма по-сладка машинация от детството
Детството е целият живот на индивида – целият му несъзнателен и прелестен живот. И в тая връзка приказките за непълнолетие и пълноправие, за незрялост и зрялост са единствено залъгвания, че сме станали по-умни, като сме пълнолетни и че зрелостта ни носи мъдрост. За благополучие въобще не става и дума.
Вече не желая да мисля какво е било детството при другите, само че при мен беше едно огромно нищонеправене и мотаене, един нравствен и физически мързел, който обаче ми разреши да мисля настрана от себе си, настрана от приятелите си, настрана от игрите и ползите на приятелите си. Моето детство беше същинската литература, която и до момента съм некадърен да опиша. Опитвам се, само че не се получава, както ми се ще.
Нито ми се е играело футбол, нито ми са се пушели цигари, нито ми се е къпало по през целия ден в реката, нито ми се ходело нагоре-надолу по баири и долини, а всичко това е било част от самия мене и аз съм го получавал и вдишвал изцяло независимо. Винаги с приятелите си, несъмнено, само че настрана от тях.
Моето детство беше
най-красивата самотност, най-безгрижната самотност,
която не те изстъргва и унищожава от вътрешната страна, а те прави да бъдеш на всички места и във всичко.
Нямам визия нито по какъв начин съм се научил да приказвам, нито по какъв начин да пиша. Но и до ден сегашен понякога край мен прелитат думи от детството, които като някакви извънземни същества ми припомнят за това, което е било, и около тая работа аз се запалвам и пиша, и се надявам, че написаното мирише по едно и също време и на минало, и на Космос.
Изял съм много плесници от майка си и й благодаря с цялото си сърце. Да е жива и здрава на облаците. Още ми пищят ушите и още имам мемоари за синини по задника си от точилката, с която ме постановяваше от време на време.
Не знам и не желая да мисля за демократичното обожаване на детето, не желая и да имам вяра, че точно детето е центърът на Вселената, само че съм сигурен, че детето би трябвало да открие личния си център. И още повече съм сигурен, че на детето би трябвало да му се дърпат ушите, с цел да се научи да чува и да осмисля. За мен шамарите на майка ми са оня резонанс, който ме държи безсънен и който ми демонстрира каква голяма обич има в един пестник.
Гледам, че днеска всички си сменят профилните фотоси във фейсбук с детски такива. И като си погледнат сегашните фотоси, несъмнено си викат: „ Ама аз в този момент в какво съм се трансформирал? Я виж какъв прекрасен съм бил като дребен! “
Нашите само верни снимки
са най-малките ни фотоси – първите ни фотоси – първите ни голи фотоси в пелени и с извити нагоре глави поради неукрепналите ни още вратлета и гръбначета. Първите ни бебешки фотоси са нашите безконечни портрети.
Прави ми усещане, че след Деня на детето на 1 юни незабавно – на 2 юни, е Денят на Ботев и на починалите за свободата на България. Има някаква дяволска и ангелска символика в това, че хванати за ръце, вървят два дни – единият – на началото на живота, а другият – не неговия край или на неговата безконечност. И в случай че връзката сред тях е точно Христо Ботев, то е, тъй като точно Ботев е едно гениално, пакостливо, отвратително, бунтовно и в същото време най-вечно дете на българската независимост. Само едно дете като Христо Ботев може да се качи точно на Балкана и оттова да желае да подскочи и да види цялата си Родина. Само едно дете може да напише „ Не плачи, майко, не тъжи “, пък след това да прави каквото си желае.
Фейсбук
В прочут смисъл, а и в цялостния смисъл, бъдещето на България сме всички ние, които от потомство на потомство и от жанр на жанр крепим страната си. И ни се ще да я има. И на първо място – крепим къщите си.
За да не поставям мъка в сладостта и омаята на тоя ден, единствено пътем ще загатна, че в случай че се разноските по селата и градовете на България, в случай че погледнете учебните заведения, в които сте учили – в случай че ги откриете въобще, и в случай че видите по какъв начин заран в учебните рейсове се качват деца, картинката ще ви стане ясна. София не е бъдещето на България. София е Островът на Робинзон Крузо, единствено че робинзоновците не го знаят. Толкова, с цел да не стане горчивината доста.
Няма по-сладка машинация от детството
Детството е целият живот на индивида – целият му несъзнателен и прелестен живот. И в тая връзка приказките за непълнолетие и пълноправие, за незрялост и зрялост са единствено залъгвания, че сме станали по-умни, като сме пълнолетни и че зрелостта ни носи мъдрост. За благополучие въобще не става и дума.
Вече не желая да мисля какво е било детството при другите, само че при мен беше едно огромно нищонеправене и мотаене, един нравствен и физически мързел, който обаче ми разреши да мисля настрана от себе си, настрана от приятелите си, настрана от игрите и ползите на приятелите си. Моето детство беше същинската литература, която и до момента съм некадърен да опиша. Опитвам се, само че не се получава, както ми се ще.
Нито ми се е играело футбол, нито ми са се пушели цигари, нито ми се е къпало по през целия ден в реката, нито ми се ходело нагоре-надолу по баири и долини, а всичко това е било част от самия мене и аз съм го получавал и вдишвал изцяло независимо. Винаги с приятелите си, несъмнено, само че настрана от тях.
Моето детство беше
най-красивата самотност, най-безгрижната самотност,
която не те изстъргва и унищожава от вътрешната страна, а те прави да бъдеш на всички места и във всичко.
Нямам визия нито по какъв начин съм се научил да приказвам, нито по какъв начин да пиша. Но и до ден сегашен понякога край мен прелитат думи от детството, които като някакви извънземни същества ми припомнят за това, което е било, и около тая работа аз се запалвам и пиша, и се надявам, че написаното мирише по едно и също време и на минало, и на Космос.
Изял съм много плесници от майка си и й благодаря с цялото си сърце. Да е жива и здрава на облаците. Още ми пищят ушите и още имам мемоари за синини по задника си от точилката, с която ме постановяваше от време на време.
Не знам и не желая да мисля за демократичното обожаване на детето, не желая и да имам вяра, че точно детето е центърът на Вселената, само че съм сигурен, че детето би трябвало да открие личния си център. И още повече съм сигурен, че на детето би трябвало да му се дърпат ушите, с цел да се научи да чува и да осмисля. За мен шамарите на майка ми са оня резонанс, който ме държи безсънен и който ми демонстрира каква голяма обич има в един пестник.
Гледам, че днеска всички си сменят профилните фотоси във фейсбук с детски такива. И като си погледнат сегашните фотоси, несъмнено си викат: „ Ама аз в този момент в какво съм се трансформирал? Я виж какъв прекрасен съм бил като дребен! “
Нашите само верни снимки
са най-малките ни фотоси – първите ни фотоси – първите ни голи фотоси в пелени и с извити нагоре глави поради неукрепналите ни още вратлета и гръбначета. Първите ни бебешки фотоси са нашите безконечни портрети.
Прави ми усещане, че след Деня на детето на 1 юни незабавно – на 2 юни, е Денят на Ботев и на починалите за свободата на България. Има някаква дяволска и ангелска символика в това, че хванати за ръце, вървят два дни – единият – на началото на живота, а другият – не неговия край или на неговата безконечност. И в случай че връзката сред тях е точно Христо Ботев, то е, тъй като точно Ботев е едно гениално, пакостливо, отвратително, бунтовно и в същото време най-вечно дете на българската независимост. Само едно дете като Христо Ботев може да се качи точно на Балкана и оттова да желае да подскочи и да види цялата си Родина. Само едно дете може да напише „ Не плачи, майко, не тъжи “, пък след това да прави каквото си желае.
Фейсбук
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ