Кой крепи икономиката?
Икономиката я крепи дамата в шивашкия завод, дето си е оставила очите на машината.
Крепи я учителката, която в петък следобяд се пробва да изясни на децата ни, че светът не стартира и не свършва с екрана на телефона.
Крепи я лекарят в незабавното след 36 - часово дежурство.
Крепи я оня водач на градския рейс, дето става в 3 сутринта, с цел да изкара машината в студа, до момента в който целият град още спи на топло, а след това 10 часа слуша нервите на половин София за 2 минути забавяне.
Крепи я майсторът по поддръжката в ТЕЦ-а, дето влиза с гаечния ключ в тунела под турбината, където е 50 градуса, с цел да имат ток преносимите компютри на хората, които по през целия ден умуват в обществените мрежи какъв е „ новият международен ред “.
Крепи я и това момче с термочантата на гърба, дето върти педалите в дъжда, с цел да занесе топъл обяд на някой, който го мързи да слезе до партера.
Цялата ни страна е устроена по този начин, че шепа хора по върховете непрестанно си разменят папки, пишат тактики за „ стабилно развиване “, пият скъпо кафе и се карат за запетайките в законите, до момента в който изпод, в действителния свят, системата работи на чиста мускулна памет и персонален морал. На куража на хората, които нямат време за депресии, тъй като в случай че те спрат да работят за 24 часа, всичко ще рухне с гръм и тропот.
Парадоксът е голям.
Тези, които създават действителния артикул, които хранят, лекуват и учат децата ни, седят най-ниско в таблиците с плановете.
Когато пристигна време за заплати, постоянно се оказва, че „ бюджетът е под напрежение “ и би трябвало „ да свием колана “. Но когато би трябвало да се измисли нова административна позиция или да се смени меката мебел в някой кабинет, бюджетът вълшебен се появява.
Можеш да напишеш най-красивия отчет на света, да го подвържеш със златни спирали и да си го четеш самичък в огледалото, само че в случай че няма кой да смени тръбата в мазето, когато се спука, отчетът ти не коства и хартията, на която е отпечатан. Нагледахме се на началници.
Нагледахме се на хора, които мислят, че светът стартира и свършва с тяхната визитка. Титлите и постовете, обаче, овехтяват по-бързо от на ниска цена костюм.
Единственото, което има значение най-после, е дали си бил потребен на някого, или просто си заемал пространство.
Истинският престиж не се крепи на административни хватки. Той идва от уважението към непознатия труд. От способността да слезеш от високото, да отидеш при индивида с мазолите на ръцете и да му кажеш:
„ Виждам те. Знам какво правиш. Тук съм, с цел да защитя правото ти да живееш почтено. “. Всичко останало е просто звук на високи децибели.
Фейсбук
Крепи я учителката, която в петък следобяд се пробва да изясни на децата ни, че светът не стартира и не свършва с екрана на телефона.
Крепи я лекарят в незабавното след 36 - часово дежурство.
Крепи я оня водач на градския рейс, дето става в 3 сутринта, с цел да изкара машината в студа, до момента в който целият град още спи на топло, а след това 10 часа слуша нервите на половин София за 2 минути забавяне.
Крепи я майсторът по поддръжката в ТЕЦ-а, дето влиза с гаечния ключ в тунела под турбината, където е 50 градуса, с цел да имат ток преносимите компютри на хората, които по през целия ден умуват в обществените мрежи какъв е „ новият международен ред “.
Крепи я и това момче с термочантата на гърба, дето върти педалите в дъжда, с цел да занесе топъл обяд на някой, който го мързи да слезе до партера.
Цялата ни страна е устроена по този начин, че шепа хора по върховете непрестанно си разменят папки, пишат тактики за „ стабилно развиване “, пият скъпо кафе и се карат за запетайките в законите, до момента в който изпод, в действителния свят, системата работи на чиста мускулна памет и персонален морал. На куража на хората, които нямат време за депресии, тъй като в случай че те спрат да работят за 24 часа, всичко ще рухне с гръм и тропот.
Парадоксът е голям.
Тези, които създават действителния артикул, които хранят, лекуват и учат децата ни, седят най-ниско в таблиците с плановете.
Когато пристигна време за заплати, постоянно се оказва, че „ бюджетът е под напрежение “ и би трябвало „ да свием колана “. Но когато би трябвало да се измисли нова административна позиция или да се смени меката мебел в някой кабинет, бюджетът вълшебен се появява.
Можеш да напишеш най-красивия отчет на света, да го подвържеш със златни спирали и да си го четеш самичък в огледалото, само че в случай че няма кой да смени тръбата в мазето, когато се спука, отчетът ти не коства и хартията, на която е отпечатан. Нагледахме се на началници.
Нагледахме се на хора, които мислят, че светът стартира и свършва с тяхната визитка. Титлите и постовете, обаче, овехтяват по-бързо от на ниска цена костюм.
Единственото, което има значение най-после, е дали си бил потребен на някого, или просто си заемал пространство.
Истинският престиж не се крепи на административни хватки. Той идва от уважението към непознатия труд. От способността да слезеш от високото, да отидеш при индивида с мазолите на ръцете и да му кажеш:
„ Виждам те. Знам какво правиш. Тук съм, с цел да защитя правото ти да живееш почтено. “. Всичко останало е просто звук на високи децибели.
Фейсбук
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ