Хората не могат да вървят в права линия – прекрасно за виртуалната реалност
Най-просто казано, хората не ги бива във вървенето в права линия. Ако поставите забрадка на лицето на даден човек, той няма никакъв късмет да се оправи и даже да не падне, ще обикаля в кръг.
Интересното е, че този кусур оказва помощ доста на виртуалната действителност. Хората се оправят толкоз зле с пространственото насочване, че даже дребни подправени следи могат да ви накарат да си мислите, че към вас е обстойно и пространно, а в действителност се намирате в стая. Този развой се назовава пренасочено вървене.
Технологиите, свързани с виртуална действителност, се усъвършенстват с невиждани до момента темпове. Скоро ще е допустимо да разглеждате цели здания или даже градове. Но илюзията би изчезнала незабавно щом се блъснете в същинска стена.
„ Разхождането във виртуална действителност е един от най-големите проблеми на разработчиците “, споделя Евън Сума (Evan Suma), който е компютърен експерт в Южнокалифорнийския университет.
Тук се намесва пренасоченото вървене. Например хората не виждат, в случай че виртуалната отдалеченост бъде понижена с 26 или 14 %. Не виждат и промени, които вършат пътя прав, а действителният път е закривен.
Не виждат и несъответствия, свързани с въртенето на стаята по отношение на завъртането на главата. Как пропущаме такива неща? Още по-странно е, че те ни въздействат – даже единствено парченце от секундата противоречие сред видяното и усетеното може да провокира гадене. „ Най-важно е синхронизирането “, споделя Сума.
Знаем, че когато хора се изгубят в пустиня или в гора, в последна сметка най-често се лутат в кръг. Но до неотдавна технологиите за виртуална действителност не бяха на нужното равнище, с цел да бъде тестван този феномен.
Първият теоретичен труд, в който се загатва потреблението на пренасочено вървене във виртуална действителност, е дело на Мери Уитън (Mary Whitton) от университета в Северна Каролина. През 2001 година Уитън и студентите ѝ сложили 11 души във виртуална опасност от пожар. Преди да изоставен виртуалния кулоар, участниците трябвало да вървят на зигзаг, с цел да натиснат 4 копчета – всеки завой бил опция за пренасочване.
Виртуалното пространство било дълъг кулоар, само че същинската стая била на половина толкоз огромна. В последна сметка участниците вървели напред-назад, а във виртуалната действителност минали дълго разстояние напред. „ Все още съм сюрпризирана какъв брой добре работи “, споделя Уитън.
Синьото пространство отляво е виртуалното, а аленото е действителното. Дясното изображение демонстрира по какъв начин е изглеждал пътят във виртуалната действителност. © Razzaque et al / EUROGRAPHICS 2001
В момента се създават още по-чувствителни техники за пренасочено вървене. Сума и сътрудниците му се възползват от събитие, наречено променлива слепота – в случай че не забележим даден обект да се движи, то не виждаме и когато е трансформирал местоположението си.
Например ситуацията на врата се завърта на 90 градуса зад тила на човек, намиращ се във виртуална действителност. От 77 души единствено един забелязал, че се случва нещо необичайно. Чрез тази техника на завъртане на порти Сума съумял да сътвори голяма виртуална постройка в елементарна стая.
Отляво – преди промяната; отдясно – след смяната. © Suma et al 2010
Пренасоченото вървене е сполучливо в лабораториите, само че към момента е надалеч от домовете ни. Свободното пространство остава огромен проблем – у дома бихте се блъскали във всяка мебел. Другият огромен проблем са парите – технологията е към момента нова и скъпа за елементарния консуматор.
Но по отношение на парите можем да бъдем спокойни, тъй като до наскоро и компютрите бяха нещо първокласно.
Wired
