Мамо, пусни ме!
Най-крехкото и уязвимо създание на света е човешкото бебе. Ако човек остави новороденото си дете на личния му инстинкт и сили, то няма да оцелее. Това бебе за разлика от всички останали създания е безусловно подвластно. Природата е решила да компенсира тази взаимозависимост като основава връзка, при която родителите мъчно могат да изоставен децата си. Ако ги изоставен ще мислят, че самите те се увредили и са се трансформирали в инвалиди. С този си механизъм природата обезпечава грижата за потомството, само че в същото време с това основава компликации.
Мъж и жена вземат решение да основат семейство и да си родят деца, като поемат последствията от това свое решение, тъй като тъкмо тогава се изправят пред един сериозен спор, който би трябвало да вземат решение в годините. Създавайки дете родителите го одобряват като свое лично продължение, само че по едно и също време с това осъзнават, че ще пристигна денят, в който това дете би трябвало да напусне дома и да се трансформира в една самостоятелна и самостоятелна персона. За да се случи този развой е нужно родителят да осъзнае, че може да е непроменяемо до децата си в първите години на живота им, само че с течение на времето това се оказва пагубно за бъдещето им.
Всеки родител гледа на детето си като парченце от личния си живот, обсипва го с грижи, само че детето не го възприема по същия метод. Тази мисъл е сложна за приемане. Много постоянно родителите желаят да задържат децата до себе си, да увековечат пъпната шнур. За тази цел употребяват опит, власт, мощ, пари. Но идва ден, в който детето се трансформира в младеж и желае да „ напусне “ тялото си на дете и да одобри едно друго тяло – тялото на възрастен. Същото това дете желае да „ напусне “ родителите си, такива кавито те са били в детството му „ единствен престиж и източник на всяка религия “ и да ги одобри още веднъж, откривайки техните дефицити.
Младежът непрекъснато се бори с желанието си да отиде в света на възрастните и страха от това. Младият човек изисква място на независимост като възрастен, само че когато я получи се усеща зарязан. В тази така наречен „ сложна възраст “, родителят би трябвало да сложи предели и да стои на мястото си на възрастен, без да се предава пред офанзивите, тъй като неналичието на ограничавания е извор на боязън и напрежение за юношата.
През юношеството рискът от проявата на рисково държание – антисоциални прояви, провали в учебно заведение, наркомания, опити за самоубийство и хранителни разстройства, е доста висок. Обикновено проблемите, които се показват през този интервал се коренят още в детството. Родителите, които търсят консултация с психолог постоянно са обезверени, желаят незабавни ограничения, които да пресечен това държание. Но какво да бъде прекъснато, щом това държание е израз на процеса на юношество? Послушното дете, което в никакъв случай не се конфронтира с родителите си или се конфронтира в „ рамките на рационалното “, не може да бъде блян в тази възраст. Защото по-късно действителността ще унищожи концепцията за съвършенност и за триумф във всичко, на всички места и непременно. В юношеството детето би трябвало да изживее неуспеха – или по-скоро да го надживее – по този начин ще одобри, че неуспехът е част от живота, а не негов персонален неуспех. Така то ще конструира личната си концепция за положително и, не на последно място, ще направи изпитание да откри своето предпочитание и да му направи място измежду желанията на неговите родители.
Преди повече от 100 години на един конгрес по брачни връзки, един от лекторите изрича мнението, „ че в края на XIX в. двойките с деца се усещат толкоз несигурни и уплашени от бъдещето, че са склонни ревниво да закрилят децата си от всевъзможни проблеми “. Това държание обаче е доста рисково, тъй като, в случай че родителите го следват със усърдие, то децата им в никакъв случай няма да се научат да позволяват проблемите си сами и в края на XX в. ще живеят милиони възрастни, които са имали щастливо детство и юношество, само че зрелите им години са изпълнени с компликации и провали. Колко прав се е оказал този преподавател! Днес държанието на множеството родители към децата им е прекомерно грижовно и закрилящо. Посветили са се на концепцията да обезпечат безоблачно детство и юношество, като не помнят какъв брой е значимо да научат децата си сами да позволяват личните си спорове и компликации. Ако родителят е съумял да даде криле на детето си и е повярвал в неговия полет, един ден ще чуе следните думи: „ Отсега нататък се отдайте на своя живот, тъй като с моя ще се заема аз “.
За страдание има деца, които не съумяват да се откъснат изцяло от родителите си, боязън ги е да скочат. Тогава, въпреки и със забавяне родителите с доста любов и безкрайна грижовност би трябвало да отворят вратата и да ги побутнат на открито. Това, че родителят ще се отдръпне не значи, че няма да оказва помощ както желае и с колкото откри за добре. Но ще бъде пагубно да оказва помощ директно силите си и да унищожава личния си живот за сметка на децата си.
Лично аз бих била щастлива да знам, че децата ми могат да се оправят, когато мен към този момент няма да ме има. Много ще се веселя те да го вършат до момента в който съм жива с цел да се уверя с очите си. Така ще умра спокойна, с възприятието за изпълнен дълг.
[1] З. Фройд, Анатомия на възприятията, изд. Евразия, 1994
