Най-добрата акушерка във Великобритания е българката Валентина Бърнет. Тя получи

Най-добрата акушерка във Англия е българката Валентина Бърнет. Тя получи влиятелното отличие при започване на месеца. Тя посреща новия живот. В ръцете ѝ са проплакали стотици бебета. Казва ни, че това е нейна задача, а не специалност.

Валентина Бърнет приключва компетентност " акушерка " в Медицинския университет Варна. През 2003 година, на нежните 24 години взема решение да напусне България в търсене на по-добра реализация, тъй като заплатата от 158 лв. тогава едвам стигала. Започва от нулата на Острова - първо като обществен помощник и здравна сестра в домове за възрастни. Но с времето съумява да сбъдне фантазията си.

Новината за оценката тя научава от кулинарния гуру Джейми Оливър

От 15 години Валентина работи по специалността си в акушеро-гинекологичната клиника на Университетска болница „ Саутхемптън “.

Тази година тя печели влиятелната премия " Най-добра акушерка " на Англия.

Това е премия, с която и ние българите се гордеем.

Благодаря доста, беше огромна чест за мен, огромно достижение за мен заради простата причина, че когато си чужденец в непозната страна съгласно мен би трябвало да се доказваш още повече, двойно повече да докажеш, че няма значение от кое място си. И можем да бъдем толкоз положителни, колкото и те.

Тя поставя грижи за бебето на млада майка, изпаднала в кома

Разкажете ни за момента, в който получавате премията от един най-известните телевизионни кулинари във Англия Джейми Оливър. Той даже вади премията от фурната, нали по този начин?

Да, беше доста забавно. Аз не знаех въобще за което. Бях поканена за обща фотография. При което в моя случай беше Натали. Отидохме там. И ни най-малка визия, влязохме в зала, започнахме да приказваме и отникъде се появи Джейми Оливър. Беше огромна изненада. Мислех, че е смешка. Просто не можех да допускам.

Валентина Бърнет емигрира през 2003 година, с цел да търси по-добра реализация

На това видео, виждам, че не успявате да сдържите сълзите си. Какви бяха тези сълзи тогава?

На наслада, на благополучие, на признателност. Гордост, че съм българка и демонстрирам, че и българите сме доста положителни експерти и вършим всичко от себе си допустимо в сферата, в която сме.

На самата гала по награждаването Вие посвещавате премията на всички ваши сътрудници, които не престават да посрещат новия живот? Защо?

Професията е такава, че няма по какъв начин премията да е единствено моя. Ние сме един голям екип и ние би трябвало да се поддържаме дружно, аз не мога да печеля премия сама. За всички, които са на първа линия и се грижат за пациентите, няма значение какъв брой е мъчно да даваме всичко от себе си.

Вие бяхте на първа линия за бебето на Натали, дамата, която Ви номинира за „ Най-добра акушерка “. Разкажете ни по какъв начин по този начин се случи, че вие изиграхте значима роля в щастливия завършек на нейната история?

Много инцидентно. Тя е младо, 26-годишно момиче, бременно, в 39-седмица, когато колабира, призната е в болница, в насилствена кома. Правят цезарово сечение, където бебето беше пристигнало при нас с бащата. Тя беше подложена на мозъчна интервенция, с цел да се предотврати мозъчния кръвоизлив. Много мъчно се е събудила, при което доста неща тя не помни. И към момента има леки проблеми с паметта. Но сега Натали е добре, грижи се за детето си, стартира да върви на работа още веднъж.

Просто дадох тази религия и тоя кураж, от който те имаха потребност. Защото в тази ситуация не беше значима физическата помощ, грижата за едно крепко бебе е наслаждение, за всяка една акушерка. Ние жадуваме за здрави бебета и грижите са безпроблемни. Но в тази ситуация беше значимо да дам тая прочувствена и психологична помощ на фамилията, тъй като те бяха в доста мъчно състояние. Защото Натали беше в доста неприятно здравословно положение.

Имате ли и други сходни случаи в практиката си, които не са от елементарното ви всекидневие?

О, случаите са доста. Имахме една родилка, която беше в 31-ва седмица, с кървене, контракции и никакво разобличаване. Ние нямаме право да преглеждаме дами преди 35-ата седмица, само че в тоя случай това беше бебе №4 за нея и просто виждах, че нещата се случват. Само си припомням, че звъннах на родилна зала. „ Ние идваме! “ И по този начин не можахме да стигнем до родилна зала. Аз и портиерът съвсем изродихме бебето. Тя беше доста уплашена благата, само че бебето си беше добре.

На паркинга съм израждала бебе, зимата. Просто майката и бащата идват, няма свободно място за паркинга, обаждат се някой да пристигна да им помогне. Аз в това време идвам за работа и слушам присъщите звуци за една родилка и по този начин. Родихме си едно бебе на паркинга. Адреналинът се подвигна доста за началото на дежурството. Случаите са доста.

Валентина споделя, че премеждията, през които тя персонално е предходна ѝ оказват помощ да схваща по-добре своите пациенти и да се отнася с тях с схващане. Защото през 2018 година тя самата влиза в ролята на пациент - откриват 5-санитметров израстък в мозъка ѝ.

Имах главоболие. Не му обръщах внимание по никакъв метод. В началото си мислих, че е просто от стрес. Съвсем инцидентно отидох на очен доктор, оттова видяха, че десният ми нерв е повишен. И по този начин, след 3-4 дни се разбра, че имам израстък на мозъка една седмична терапия със стероиди. Имахме интервенция, при която в тази ситуация беше сполучлива. Но по-нататък се разбра, че са се появили още тумори, претърпях радиотерапия. В момента те са си там, не се уголемяват, не се усилват и по този начин. Продължаваш самоуверено напред и нямаш време да стоиш и да се вайкаш. Животът е прекомерно къс, с цел да губим време да стоим и нищо да не вършим.

Тази диагноза като че ли е трансформирала погледа ви към живота?

Определено. Обърна ми живота на 360 градуса. Гледаш да обръщаш повече на внимание на хората, които те ценят. И да даваш всичко от себе си и да се радваш на всичко – от най-малкото до най-голямото.

Разкажете ни за оня интервал от преди 20 години, когато решавате да напуснете България. Били сте единствено с 30 паунда в джоба си?

Точно бяха 100 лв.. 2003 година паундът беше 3.5. Дойдох сякаш за година-две. И тогава правех калкулации да си спестя парите и да си купя жилище и да работя каквото съм обичала. Когато си на 25 години, заплатата ти е супер дребна и още разчитах на родителите си, просто колкото и да ми беше мъчително и за родителите, и за приятелите, знаех, че трябваше да направя нещо, тъй като не можех да не преставам по тоя метод.

Плановете на Валентина да се завърне в родината се осуетяват малко откакто е отпътувала на Острова, защото там среща бъдещия си брачен партньор - Уилям. Така, тя взема решение да остане във Англия.

Вие сте майка на две дъщери, близначки, по какъв начин се споделят?

Яна и Мария. Имахме съглашение с моя брачен партньор – в случай че са девойки да са с български имена, в случай че са момчета – да са с британски. Защото той е англичанин. Та по този начин де, Яна и Мария.

Видях доста хубава тяхна фотография, те са облечени в национални носии, а Вие сте написали: Може да сме във Англия, само че България е в сърцата ни.

Така е, по този начин е. България си остава нека да остане и в техните сърца. Аз непрекъснато се старая и се мъча да им приказвам на български. За страдание, техният български не е подобен, какъвто аз бих желала да е. Ходиха и на българско учебно заведение тук, само че за мен не беше значимо чак толкоз доста езикът, колкото традициите, ритуалите, какво вършим на Коледа, на Великден, на Цветница, на такива значими празници в България.

На вас какво ви липсва от България?

Аз съм израснала в Добруджа. Честно казано, си взех това, което желая, тук. Моите баби и дядовци са били на село, единствено в случай че ми видите градината тук – с лозите, с чемшира, с лавандулата. Липсват ми приятелите, липсва ми фамилията. Това ми липсва. Друго не ми липсва за жалост. Много неща ме болят, когато се прибера в България и натъжават. Понякога си мисля по какъв начин се живее изобщо там. Просто там нещата дори са по-скъпи от тези в Англия, заплатите са дребни. Натъжава ме бедността, това ме натъжава, че имаме толкоз доста хора с толкоз доста капацитет и недобре заплатени. Натъжава ме това, че толкоз доста българи, в това число и мен, трябваше да емигрираме и да сме в непозната страна и да стартираме безусловно от нулата.

Какво е посланието на най-хубавата акушерка във Англия към всички акушерки, които работят тук, в България? Какво бихте им споделили?

Пожелавам им да са по-смели, да имат глас, поисквам на Българската асоциация да огледа какво става в други страни и да дадат на тези експерти малко късмет за изява. Мисля, че цялата конструкция да бъде изменена. И им поисквам да са щастливи и да си обожават специалността. Защото да си акушерка, не е специалност. То си е предопределение. Или го имаш, или не.

За край, постоянно задавам този въпрос, на личността, с която беседвам – А коя е личността, на която пък се възхищавате Вие?

Личността за мен може би е моята майка. Тя благата доста ще се зарадва. Аз съм едно дете, постоянно съм желала да имам брат или сестра, бях на 7-8 години тя ми сподели, че това няма по какъв начин да се случи, изясни ми за какво. И тогава аз взех решение, край, аз ще съм акушерка. И ще направя всичко допустимо това, което се е случило на моята майка, да не се случва на мен. И по този начин, аз в никакъв случай съм нямала други стремежи за никакви други специалности. Благодаря на моята майка, която доста ми липсва. И доста я обичам. И на тоя татко.