Навсякъде формулата е сходна. Маски, които не приличат на хора.

Навсякъде формулата е сходна. Маски, които не наподобяват на хора. Шум – колкото може по-силен. Движение по улиците. И ясното чувство, че това не е театър за гледане, а присъединяване – нещо, което се прави дружно.

 

Балканският темп: Перник и кукерските игри

В България най-познатият облик са кукерите – тежки маски, чанове, темп и строго избрани функции. В Пернишкия район тези игри се свързват с празника Сурва и се приготвят дълго – костюмите постоянно се вършат с месеци, а присъединяване е въпрос на чест за цели семейства.

 

Важно е да се каже: тук не става дума за възстановка на някакъв „ праисторически обред “, а за жива традиция, която се трансформира, само че резервира главната си логичност – шумът, маската и общността като отбрана против хаоса.

Словения: Курентите и обиколките от врата на врата

В Североизточна Словения съществуват курентите – маскирани мъже с кожи, звънци и присъщи шапки. Те не танцуват на едно място, а обикалят от къща на къща, като визитата им се счита за удобно. И тук маската е съзнателно плашеща, а шумът е част от ритуала.

 

Разликата е в детайла, не в смисъла. Курентите не „ гонят злото “ като нереално разбиране, а алегорично означават края на зимата и началото на нов аграрни цикъл.

 

Унгария: Страховитите маски на Мохач

В унгарския град Мохач маскираните участници, известни като „ бушо “, се появяват в края на зимата с дървени маски, кожи и шумни принадлежности. Обичаят се извършва по време на карнавалните дни и е обвързван с прехода към пролетта.

И тук няма спектакъл за аудитория. Цялото обитаемо място взе участие – някой с маска, различен като фен, трети като хазаин. Общността е сцената.

 

Португалия: Каретушите на Поденсе

Далеч от Балканите, в Северна Португалия, се появяват каретушите – млади мъже с пъстри костюми и маски, които тичат по улиците, звънят, скачат и „ закачат “ хората. Макар цветовете да са ярки, а не мрачни, концепцията е същата: краткотрайно катурване на реда и освобождение от напрежението на остарялата година.

 

Това не е набожен обред в тесния смисъл, а обществен – метод общността да си разреши звук, безпорядък и смях в тъкмо избран миг.

 

Италия: Тежките звънци на Сардиния

В Сардиния, в градчето Мамоиада, маскираните мамутонес носят тежки звънци на гърба си и се движат в муден, съвсем хипнотичен темп. Тук няма отскачане и преследване – има суровост, повторяемост и дисциплинираност.

 

Въпреки другия жанр, функционалността е същата. Маската обезличава. Звънците преобладават пространството. Улицата се трансформира в място на обред, а не на всекидневие.

 

Защо тези традиции си наподобяват?

Общото сред всички тези обичаи не е „ древността “, а ролята им. Те се появяват в общества, които живеят покрай естествените цикли и имат потребност от алегоричен миг на преход. Маската разрешава краткотрайно да не си себе си. Шумът маркира смяна. Колективното присъединяване основава възприятие за сигурност.

 

Това не са „ остатъци от езичеството “, както постоянно се твърди, а обществени механизми, които не престават да работят, тъй като дават отговор на човешки потребности.

 

Локално, а не универсално

Важно е да се прави разлика сред традиция и мит. Всяка от тези практики е местна – тя принадлежи на съответно място, хора и време. Няма „ една обща антична маскарадна традиция “, която всички са наследили. Има сходни решения на сходни проблеми.

Точно това ги прави забавни. Не тъй като са „ най-стари “, а тъй като демонстрират по какъв начин разнообразни общества мислят по сходен метод, без да си наподобяват изцяло.

 

Традициите не са музейни експонати

Кукерите, курентите, бушо и мамутонес не съществуват, с цел да потвърждават еднаквост пред света. Те съществуват, тъй като хората още имат потребност от тях. И до момента в който това е по този начин, те ще се трансформират – ще се снимат, ще се демонстрират, ще се разясняват.

Това не ги прави по-малко „ същински “. Просто ги прави живи.