Нася Кралевска, САЩ В най-престижната библиотека на Ню Йорк –

Нася Кралевска, Съединени американски щати

В най-престижната библиотека на Ню Йорк – „ Пъблик Лайбръри “, под каталожен номер QK 89-27698 откривам книгата на Борис Илиев „ Революционният Народен съд “. Проверявам – съхранява се и в Конгресната библиотека във Вашингтон.
Зачитам въведението. Началото му звучи достоверно: „ Идеята да напиша сегашния труд ми даде другарят Митко Григоров “ – споделя създателят. И прибавя рабски: „ Разбира се, не можех да откажа да извърша предлагането на заместник-председателя на Държавния съвет. Веднага се залових за работа. “ Следва откровението: „ Революционният Народен съд по план и осъществяване, по многобройността и тежестта на закононарушенията, планувани в Закона за Народния съд, по широкомащабната активност, която организира с висококвалифицирани сформира, издаващи присъди в името на българския народ, е

събитие от изключителна историческа значимост,

каквото няма равно в нашата история. “
Е, тук може да се каже, че създателят е освен достоверен, само че и непретенциозен. На негово място бих декларирала без терзание – и в международната история.

След края на Втората международна война в Западна Германия са подведени под правосъдна отговорност 91 000 членове и последователи на Националсоциалистическата немска работническа партия. Само 6500 от тях са наказани, от които - 12 на гибел. Международният боен арбитражен съд в Нюрнберг - както ни оповестява самият Борис Илиев, приканва на съд 24-има немски военнопрестъпници. На подсъдимата пейка сядат 21. Съдът заседава единадесет месеца. Осъжда единадесет – на гибел, трима – на пожизнен затвор, останалите – на двадесет, петнадесет и 10 години отнемане от независимост. Трима са оправдани. И то в нацистка Германия – страната с грозни злодеяния против мира и човечеството по време на хитлеризма!

Какво в действителност се случва в седем милионна България по данни на Борис Илиев? Непълни, както той общително се извинява на читателите.
У нас работят 135 състава на Народния съд. Книгата ни оповестява присъдите, издадени от седем от тях. Те са: 132-ма души – наказани на гибел, 95-ма – на пожизнен затвор, 284-ма – „ с тежки, само че обективни присъди “. Страшно става, като прибавим към тези числа броят и тежестта на присъдите на не цитираните 128 състава на Народния съд.

Страшно и неуместно!

Излиза, че след разгрома на нацистка Германия са наказани на гибел 23-ма души. А в България с десетина пъти по-малобройно население, без ръководеща фашистка партия, без присъединяване във военни дейности и без заличаване на еврейското малцинство САМО Народният съд – не загатвам тук другите убийства и изтребления – осъжда на гибел 2730 нещастници и на непоколебим тъмничен затвор - 6876 мъченици.
Излиза, че нашите, българските комунисти са решили, че ние сме страна доста по-фашизирана от Германия. И че имаме повече злодеяния против мира и човечеството от хитлеристите.
Наред с убийствата, това е

най-пъкленият грях на Българската комунистическа партия

по отношение на личния й народ – изказванието й, че в страната ни е имало всеобщ фашизъм. Една нереалност, която тази партия измисли, с цел да обезглави народа, да затвърди властта си и да оправдае закононарушенията си пред света.
Толкова по „ замисъла “ и по „ широкомащабната активност “. Сега е ред на „ осъществяването “ и на „ висококвалифицираните сформира “. Отново ще черпим данни от книгата.
Борис Илиев с горделивост ни оповестява, че с националните съдилища ние изпреварваме всички други страни. Започваме още през октомври 1944 година. Работим бързо, непрекъснато. За дни издаваме десетки смъртни присъди. Добър образец са процесите на министрите, регентите, дворцовите съветници и народните представители. „ След четиринадесетдневна напрегната работа “ съвсем всички през нощта на 1 против 2 февруари 1945 година попадат в общ гроб.
Със същата нечувана в правосъдната процедура бързина се хвали и самият създател на книгата – ръководител на Дванадесетия правосъден развой на Народния съд. Назначен на тази служба на 16 март 1945 година, за 10 дни той приготвя дело с 176 подсъдими. След месец произнася присъди над 110 от тях. Двадесет са смъртни.
Илиев ни припомня и Закона за съставите на националните съдилища. При тринадесетчленен състав – 4 назначени съдии, другите - лица, посочени от регионалния комитет на Отечествения фронт. При петчленен състав – 1 назначен арбитър. Останалите – от съответния регионален комитет. Не ще и дума „ високият професионализъм “ нито на „ съдиите “, нито на 150-те „ национални обвинители “. Интересно би било да се ревизира, какъв брой от тях имат приключено гимназиално обучение.
Но нищо не смущава разпаления създател. След дълги словоизлияния за високата подготвеност на съда, той умерено ни споделя мемоари. Обвинителният акт се връчва на обвиняем едвам, когато той застава пред съда. Друг случай – след „ професионалното разследване “ пред съдиите е доведен неправилно арестуван адаш на търсеното лице. И ред сходни обстановки. Невъзможно е да ги изброим.

Само се питаме: Как ли се е почувствал Борис Илиев, когато „ поразителните злодеяния “ в Катин и Виница се оказаха руско дело, а за същата констатация Народният съд осъди български жители? Повярвал ли е на оповестените по време на гласността чудовищни разкрития за руската реалност? Сетил ли се е, че Народният съд осъжда на гибел 16 публицисти, на пожизнен затвор – 12 и с тежки присъди – 69, единствено тъй като са предупреждавали българите какво в действителност съставлява сталинският режим?
Не. Как ще се сети! Та нали тъкмо тогава – през 1988 година, Илиев издава книгата си „ Революционният Народен съд “ посредством Издателството на Отечествения фронт. Книга, за която претендира, че би трябвало да се употребява като пособие за „ образование на идните млади генерации “.
Невероятно, само че факт. Такава беше българската публичност.
Стига съм подлагала на критика. Искам да се каже и нещо положително. „ Трудът “ звучи модерно. Трябва единствено да сменяем думите „ Германия “ със „ Съветски съюз “, „ фашисти “ с „ комунисти “, „ цар “ с „ общоприет секретар на Българска комунистическа партия “, „ Югославия и Гърция “ с „ Чехословакия “, „ евреи “ с „ български турци “, „ Бранник “ с „ ДСМС “, „ Български работен съюз “ с „ Централен съюз на профсъюзите “, „ немски сътрудници “ със „ руски сътрудници “. И да се замислим върху съжденията на създателя, че е нужно грубо да се санкционират нелегално забогатели икономически дейци, разхищавали национално стопанство и „ осъдили народа на апетит и бедност в продължение на години “. Същото той твърди и за „ продажни народни представители “, публицисти, съдии, прокурори, изпълнявали нареждания на диктаторски режим.

Редно е и да признаем – Борис Илиев е ербап човек. Той, който е издавал смъртни присъди без право на обжалване

по заповедите на една партия и на една окупирала ни страна,

приключва книгата, провиквайки се след 43 години: „ А на убийците – постоянно проклинание! “
Чудя се на сегашните ни комунисти. Колко войнствени бяха бащите им, пък и те самите. А в този момент взеха, та се уплашиха. Та ние желаеме единствено съд. Законен. С доказателства. Без диктат от непозната страна. Извършен от експерти с морал и съвест.
И по българските и международните библиотеки да има нови книги – с истината и за нарушителите, и за почтените. Защото би трябвало един път вечно едните да се разграничат от другите.
Във всички интервали на българската история.

Статията е включена в сборника с журналистика и изявленията „ По кривите пътеки на българския преход (и още) “ от Нася Кралевска, квалифициран за щемпел от ИК РИВА, София