Наскоро станах свидетел на една сцена, в която един баща

Наскоро станах очевидец на една сцена, в която един татко беше доста недодялан сутринта, до момента в който оставяше щерка си на учебно заведение. Едва ли не й метна раницата, тръшна вратата на колата и повече не се обърна за довиждане или да види по какъв начин ще пресече улицата най-малко. Може да е имал неприятна заран, да, само че длъжно ли е детето да понесе тази неучтивост обществено?

Тази неучтивост, несъмнено, може да си е чисто човешка и да не ни прави усещане, само че когато се намеси сред деца и родители, си става проблем на възпитанието. Защото немалка част от точно възпитанието е приучаването на детето към положителни маниери, поздрави и доброжелателност. Но за какво с тях се държим по-зле, в сравнение с с непознатите. Самите ние сме приучени, че обноските са отлично нещо в връзките ни – те улесняват общуването, изпълват го с позитивност, само че неизвестно за какво ги забравяме когато затворим входната врата.

Защо сме толкоз груби със личните си деца?

Защото не си даваме сметка. Бързаме, тревожим се, стресираме се от дреболии. Изпускаме си нервите непрекъснато. Да се разкрещиш даже намерено не е толкоз ужасно спрямо ироничните забележки, насмешката, грубия звук през останалото време. Вербалната експанзия не е единствено в децибелите, тя работи още по-коварно, когато е прикрита с подигравка и жлъч, тъй като децата не знаят по какъв начин да я изключват, а я одобряват като еднопосочна истина за себе си.

“Важно е да бъдем учтиви с детето, тъй като го считаме за задоволително значимо и значимо, с цел да го превърнем в част от общоприетия код на другарство и колкото по-рано, толкоз по-добре. Така легитимизираме пред него признатите за скъпи правила на доброжелателност, в които добре възпитаните хора към момента са значима част. ”

Защото те не могат да отвърнат. Най-потресаваща истина е, че децата са по-неопитни от нас, не знаят по какъв начин да се пазят и даже и да сме им ядосани, те към момента ни считат за техни богове. Често разчитаме навръх това – че те са беззащитни и безгласни. Не могат да ни иронизират както ние тях, а в случай че ни отвърнат с неучтивост, ние с наслада упражняваме силата си под облика на образование.

Една друга преживелица онагледява тъкмо тази беззащитност. Представете си заран преди учебно заведение, детето си не помни чадъра и би трябвало да се върне, тъй като на открито вали мощно. То звъни назад и ние започваме да се изнервяме: " Пак ли не помни, за какво си такава блейка, ще закъснееш! " и така нататък Възпитателно ли е? Не. Бавим ли детето? Да. Разваляме ли настроението му? Да. Вменяваме ли му ненужна виновност? Да. Ако наш посетител също си не помни чадъра и се върне за него - на драго сърце ще му го дадем, ще заменяем смешка и ще бъдем положителни към него, а той ще желае да ни пристигна още веднъж на посетители. Детето не може да отвърне на грубостта с неучтивост, до момента в който възрастният - може. Затова и гледаме да заобикаляме борбата, само че желаеме да ни считат за положителни и готини хора.

Липсата на положително отношение към децата ни е една от най-ранните форми на обществено двуличие, на които започваме да го учим. Защото пред хората ние непрекъснато го караме да е общително, да поздравява и така нататък, само че самите ние не го вършим по отношение на него. Конфликтът се взема решение в наша изгода, поради престижа ни, само че това няма да трае постоянно. Детето ще разбере, че двойните стандарти работят и ще се научи да ги употребява доста бързо.

Обноските са в учтивите думи, в уважението в общуването – " заповядай ", " благодаря ", " апелирам ", като да задържиш вратата и да окажеш помощ с якето и раницата. Да приказваш и да гледаш в очите детето – това са дребните актове освен на вежливост, само че и на почитание, което другояче даваме, без да се замислим, на непознати. Уважението към личното ни дете обаче е на светлинни години по-важно.

Добрите маниери дефинират и междуполови модели.

Когато един татко е недодялан с щерка си, той й демонстрира какво да чака от бъдещите си мъже в живота си. Едва ли той е по-любезен с майка й, което единствено би затвърдило модела: " Мъжете вършат това по отношение на дамите, не очаквай повече. " Какви последици би имало това? Дъщерята схваща, че е обикновено да не чака благородство и маниери, че би трябвало да се помирява с това. Съответно, когато се появи добре учтив мъж тя или ще го огледа с съмнение, или ще падне в очарованието му (което нерядко може да е изцяло измамно), единствено тъй като някой е бил въобще благ с нея.

Ако майката е груба с момчето си, това принизява неговата лична неустрашимост. Унизяването на обществени места е изключително мъчително за момчето и в случай че една майка назова в двора на учебното заведение сина си пред всички: " вчерашен пикльо ", това освен е неучтивост, само че и контузия в детската душeвност. Майката има така и така особена роля в живота на момчето си. Съчетана с неучтивост, угнетяване и липса на почитание, това ще го направи най-малкото нерешителен мъж.

Най-честите грубости, които (неволно) позволяваме:

Не използваме красивите думички.

Прекъсваме ги, до момента в който приказват.

Наричаме ги с неприятни за тях квалификации.

Отговаряме вместо тях на въпроси на други хора.

Отблъскваме прегръдките и милувките им.

Крещим им.

Ако се усещате, че постоянно сте груби към детето си, помислете каква въобще е фамилната му среда. И дали това не е третата и най-сериозна причина. Расте ли то в щастливо семейство, царува ли почитание и здравословни ли са връзките ви. Самите вие добър образец ли сте за положителни маниери и приветливо отношение? Това е обаян кръг - грубите родители основават груби деца, които стават на собствен ред груби родители. Някой би трябвало да спре това. И този някой е точно родителят.