Наричана пазител на загубените истории“ и истински феномен в литературата,

Наричана „ страж на изгубените истории “ и същински феномен в литературата, американската писателка от литовски генезис Рута Сепетис („ Сол при солта “, „ Фонтани на мълчанието “, „ Пепел в снега “, „ Трябва да те предам “) от дълго време е спечелила сърцата на милиони читатели по света с помощта на своя тънък преразказ на някои от най-тъмните моменти от човешката история. Този декември първата американска писателка, произнасяла речи пред НАТО и Европейския парламент, се срещна със своите читатели в София по покана на издателство „ Сиела “ и Софийския интернационален книжовен фестивал.
Първите три книги на Рута Сепетис, преведени у нас.

- Тук сте, с цел да участвате в Софийския интернационален книжовен фестивал, но  знаете ли къде попаднахте? Какво знаете за България, г-жо Сепетис?

Много се вълнувам от това, че съм тук. Е, дано да забележим какво зная за България...

Знам, че тук живеят към шест милиона души, през 1989 година сте се освободили от комунизма, имате парламентарна народна власт и сте парламентарна република. Това, което научих е, че в България е съществувало съпротивително придвижване от 1944 година до 1953 година, в случай че не се неистина и ориста на българите е много сходна с тази на румънците.

Докато правех изследванията си за Румъния, за последната ми книга, румънците ми споделяха, че това което се им се случило българите ще го схванат най-добре. От вас разбрах, че тук реакцията за събитията в Румъния е била по едно и също време потрес и възприятие за избавление.

Румънците ми обясниха, че когато почнала революцията те са борили, само че когато е осъществена изтезанието на съпрузите Чаушеску са си споделили: „ Чакай малко, какво стана? Какво следва оттук насетне? “ По някакъв метод те са имали възприятието, че революцията им е открадната, тъй като действително едните комунисти са заместили другите...

- Какво е да пишеш исторически романи? Как се насочихте към този род?

Моята цел, пишейки подобен вид прозаичност, е да наемам читателя с избран интервал от историята. До такава степен, че те да се заинтересуват от същинските събития и да прочетат повече за тях - посредством една измислена история да стигнат до обстоятелствата, тъй като историческите романи стъпват на раменете на документалната литература.

- Говорила сте пред Европейския парламент и пред НАТО. Мислите ли, че тези конгреси чуха вашите думи? Научиха ли нещо от вас?

Много забавен въпрос, тъй като когато бях поканена си помислих: „ Защо ме канят, в действителност? “ Поканиха ме литовците и латвийците, които бяха в Европарламента, след излизането на първата ми книга „ Пепел в снега “, само че осъзнах, че те в действителност познават събитията, разказани в книгата. Разбрах, че в действителност не става дума за мен или за книгата, а поканата е метод да стартира диалог, полемика за проблеми, които са непознати на множеството депутати. Беше доста изненадващо, само че те просто не знаеха нищо за ориста на литовците.

Този миг беше доста въздействащ – това са хората, които прокарват пътя към бъдещето, те работят дружно, само че едните не познават историята на другите. Как се схващат? Спомням си, че един човек сподели „ А, в този момент разбирам за какво литовците и латвийците упорстват толкоз за енергийна самостоятелност! Защото не желаете да купувате сила от страна, която ви е била окупатор! “

Бях шокирана, че тези диалози не са били водени до този миг.

- Работила сте дълго време в музикалния бизнес. Кой е най-яркият ви спомен от това време?

Спомням си тази трескава конюнктура на непрестанно творчество и моята работа със Стив Вай. Мисля, че направихме доста положителни неща дружно.

- Учи ли се човечеството от историята?

Би могло да се научи от персоналните истории, които трябват да бъдат разказани.

Защото в Съединените щати и въобще на Запад измененията в Източна Европа се асоциират главно с рухването на Берлинската стена. Защото ние не знаем нищо за това, което се е случило в България, Румъния, Чехословакия и Унгария... Мен персонално ме интересува какво дефинира по какъв начин историята се съхранява и предава. Този въпрос ме държи будна до късно през нощта...
Откъс от последния разказ на Рута Сепетис „ Трябва да те предам “ " Трябва да те предам ". Изд. " Сиела "

Той знаеше какво съм направил. Какво съм направил? В интерес на истината множеството румънци нарушаваха разпоредбите по един или различен метод. Имаше толкоз доста правила за нарушение. И толкоз доста хора, които те издаваха, че си ги нарушил.

Един стихотворец написа текст за ария, в който подлага на критика живота в Румъния. Въдвориха го в психиатрична клиника.

У един студент откриха нерегистрирана пишеща машина. Пратиха го в пандиза.

Оплакванията на глас водеха до арести поради „ политическа пропаганда “. Но аз не се оплаквах на глас. Вършех множеството неща безмълвно. Тайно. Какво е разкрил сътрудникът?

Антената, която направих за радиото у дома? Или е чул за вицовете, които измислях? А може би знаеше за пътеводителя?

Купувах материали на британски език от един квартален търгаш, чийто прякор беше Старфиш. Незаконното четене на текстове на британски обогатяваше речника ми. Последната ми покупка представляваше няколко листа, откъснати от един отпечатан в Англия справочник. Често конфискуваха издадените в чужбина пътеводители. Когато прочетох написаното на листовете, разбрах каква е повода за това:

Потресаващи условия в Румъния.

Николае Чаушеску. Безмилостен водач. Мегаломан.

Следят всички.

Страната в Източния блок, чието население страда най-вече.

А също и…

Румънците са интелигентни, красиви и сърдечни, само че им е неразрешено да поддържат връзка с чужденци. Представете си лудница, ръководена от луди, в която те санкционират, тъй като си естествен. По-добре избягвайте Румъния. Може да посетите Унгария и България, където изискванията са по-добри.

Твърдението за следенето отговаряше на истината. Всеки представляваше евентуален обект на следене. Майка Елена даже издаде заповед балконите ни бъдат изцяло открити. Комунистическата партия имаше право да вижда всичко когато и да е. Тя притежаваше всичко. А семейство Чаушеску притежаваше партията.

– Заповедта не визира тях, тъй като не живеят в бетонен блок – означих един път иронично.

– Шшт – рече майка ми. – Никога повече не казвай тези думи на глас.

Повече в никакъв случай не ги споделих на глас, само че ги записах в тетрадката си.

В тетрадката си. Почакайте. Заради тетрадката ми ли беше всичко това?

Агентът ми направи знак да седна. Седнах.

– Знаеш ли за какво си тук? – попита ме той.

– Не, другарю лейтенант.

– Другарю майор.

Преглътнах.

– Не, другарю майор, не знам за какво съм тук.

– Ще ти обясня. Имаш забележителна сбирка от пощенски марки. Продал си една остаряла румънска марка на чужденец и си получил от него валута. Обвинен си в противозаконна търговия и ще бъдеш изправен пред съда.

По тила ми полазиха студени тръпки. Умът ми стартира да препуска.

Старата пощенска марка.

Банкнотата от един американски $. Случи се преди два месеца. Откога знаеше сътрудникът за това?

– Не съм му продал марката – отвърнах. – Дадох му я! Не знаех… – Замълчах. В Румъния беше нелегално да се произнася думата „ $ “. – Намерих… банкнотата след няколко дни, когато отворих албума. Вероятно той я е пъхнал, без да виждам.

– Как се свърза с американския юноша? Общуването с чужденци е нелегално. Веднага е трябвало да съобщиш за контактите си с него. Това ти е известно.

– Да, другарю майор. Майка ми чисти жилищата на двама американски дипломати. Официално.

Имаше обаче неща, които не бяха публични. Или аз си мислех по този начин. Бях се срещнал със сина на американския посланик, до момента в който чаках майка си да почисти жилището, в който живееше фамилията му. Двамата се сприятелихме. Разменяхме си марки. Разговаряхме. Видях тетрадката му и взех решение и аз да стартира да си повеждам бележки.

– Майка ти почиства жилищата на двама американски дипломати. Как си е намерила тази работа?

– Мисля, че посредством една своя другарка. – Честно казано, не си спомнях. – Запознах се с американеца, до момента в който я чаках. Често я съпровождам, когато се прибира у дома. Майка ми не вижда добре в тъмното. Страхува се.

– Твърдиш, че се занимаваш дружно с един американски юноша с противозаконна активност, обвързвана с валута, тъй като майка ти се бои от тъмното? Недостатъкът на майка ти няма нищо общо с твоето закононарушение. Но цялото ти семейство ще бъде осъдено.

Моето закононарушение? Цялото ми семейство?

Но аз не бях взел $ от сина на американския посланик. Той просто… се появи в класьора ми.

Как е схванал сътрудникът за него?

Постоянните предизвестия на майка ми и сестра ми зазвучаха в ушите ми.

Не казвай нищо… на никого.

Не забравяй, че в никакъв случай не знаеш кой те слуша.

Не насочвай, апелирам те, вниманието на хората към фамилията ни.

Взирах се в сътрудника. Дланите ми бяха потни, а в гърлото ми като че ли пърхаше молец. Секуритате разполагаше с по-голяма власт от армията.

Агентът можеше да ни унищожи. Той можеше да сложи фамилията ми под засилено наблюдаване. Можеше да ме лиши от опцията да последвам в университета. Можеше да направи по този начин, че родителите ми да бъдат уволнени от работа. Или нещо още по-лошо.

Мъжът се наведе напред и сложи грамадните си, месести лапи на бюрото.

– Мисля, че разбираш какъв брой съществено е ситуацията ти. Разбрах, че си бдителен и надарен. Днес съм милосърден. Агентът щеше да ми насочи предизвестие и да ме освободи. Издишах, изпълнен с благодарност.

– Mulţumesc . Аз…

– Благодариш ми? Още не си чул предлагането ми. То е просто. Както към този момент споделих, ще бъда милосърден. Ще продължаваш да придружаваш майка си, когато се прибира у дома. Ще продължаваш да общуваш със сина на американския посланик и ще ми предоставяш информация за дома и фамилията му.

Това не беше предложение, а заповед, която излизаше отвън рамките на приличието. Щях да бъда клеветник, turnător, и щях да клеветя за персоналния живот на тези хора.

Нямаше да мога да кажа за това на фамилията си. Щях да ги неистина непрекъснато. Трябваше да откажа. Но в случай че откажех, фамилията ми щеше да пострада. Сигурен бях, че ще стане по този начин. А след това сътрудникът употребява последния си

– Между другото, по какъв начин е твоят bunu?

Şahmat. Мат. Почувствах уязвимост от самото споменаване на думата.

Той знаеше за дядо ми. За мен bunu беше ярък лъч. Той беше умен и проникновен. Знаеше, че демонстрирам интерес към литературата и най-много към поезията. Насърчаваше ме. Мълчаливо.

– Те крадат силата ни, като ни карат да считаме, че сме слаби – сподели ми един път той. – Но думите имат мощ, Кристиян. Възползвай се от тази мощ на мозъка си.

Колекцията от пощенски марки беше съкровището на bunu. Тя беше нашият скришен план от години.

Имахме и други секрети. Като левкемията на bunu. Болестта го връхлетя ненадейно.

– Не казвайте на никого – помоли ни майка ни, която непрекъснато беше нервна.

Не беше нужно да споделяме на някого. Всички виждаха по какъв начин този деятелен и здрав мъж внезапно посивя и се съсухри. Когато един ден bunu подвигна тигана, китката му се счупи.

Другарят Грамадни лапи си прочисти гърлото.

– Предложението ми е великодушно. Ще работим дружно. Ти ще ми предоставяш информация, а аз ще ти давам лекарство за твоя bunu и той няма да страда.

Така стартира всичко. Кристиян Флореску. Кодово име „ ОСКАР “. Седемнайсетгодишен разузнавач.

Информатор.
Още по темата