Почина журналистът Йовка Йовчева, знаковият глас на Дарик
Напусна ни един от най-хубавите публицисти на радио " Дарик " Йовка Йовчева, заяви медията.
Тя води тиха, само че дълга борба с рака.
Виж още
За Йовка сътрудниците описват, че е индивидът пример за към този момент изчезващата българска публицистика. Интервютата ѝ са безконечен списък освен за радиото, само че и белег за това, че смелите намират отговорите.
" Всички, които работихме с Йовка, имахме щастието да се докоснем до Свръхчовек - експерт с претенциозен усет в работата си. Да познаваш Йовка е не просто да си нейн сътрудник. С нея заобичваш работата си ", заяви " Дарик ".
Полулярният публицист Ники Кънчев написа тъжната новина във " Facebook ":
" Отлетя Момичето!
Колежката, душата, справедливия глас на Дарик радио, майка на три деца!
Бог да елементарни Йовка Йовчева! "
Dir.bg изрича откровени съболезнования на околните ѝ. Тя беше извънреден експерт, прелестен човек и обичан сътрудник! Светъл път, Йо!
" Дарик " публикува нейния финален роман за тихата й битка:
" Беше хубав мъж. Нямаше да го забележи в никакъв случай, тъй като бездомниците като него не бяха необичайност в близкия парк. Пък и тя подсъзнателно ги избягваше, не от гадност и надменност... Осъзнаваше онази своя вродена милозливост, поради която й се приискваше да ги прибере всичките вкъщи. Да ги изкъпе, нахрани и облече. Така, както като дребна се връщаше вкъщи с паднало от гнездото лястовиче, или обикаляше с часове към реката на прилежащата улица, чудейки се по какъв начин да избави изхвърлени в коритото новородени котенца. Нищо по-безсърдечно нямаше тогава за нея от това да изхвърлиш беззащитните дребни в коритото на реката, просто с цел да не ти се мотаят в краката около майка им - дворната котка. Как ли ги търсеше, мислеше си тя и... порасна, без да разбере отговора.
Той беше просто един от бездомниците. Винаги се е чудила къде замръкват и какво съумяват да носят в единствената си прокъсана раница, чанта или найлонова торбичка от близкия огромен хипермаркет. Събираха слънце на пейките в парка, комай това беше единствената безкористно протегната ръка в несретния им живот...
Първия път, когато го видя, той си говореше самичък, като изкусно минаваше от български на британски. Не беше добра с британския, с цел да разбере до каква степен гладко тече мисълта му на непознатия език. На български не смееше да го заприказва. Защото знаеше, че от време на време може да провокира, без да желае експанзия, единствено тъй като е нахлула в самотния разговор, който хората с нездравословен разум водеха оживено със самите себе си.
Един ден я заприказва той. Тривиално, с цел да изиска два лв.. Тогава, тичайки след децата, тя го видя. Наистина беше хубав мъж. Висок. Би събрал много женски погледи, в случай че се изкъпе, подстриже и облече обичайно.
Каза й, че се споделя Олег.
Мислеше си какво ли го бе довело на улицата. Какъв е бил животът му, какво детство е имал. Имал ли е здрав разсъдък по рождение и кой е бил оня спусък, който го е предиздвикал да скъса връзката с действителността, да заживее в собствен свят. Свят, който евентуално го е докарал и до улицата.
Игрите на децата в парка постоянно я срещаха и с него. Кога даваше лев-два, банкнота от 5 лв.. Разменяха по няколко думи. Веднъж й говореше за основния прокурор, различен път за някакви парцели, само че все споделяше, че никой не желае да го вземе на работа, а той търси. Всеки ден. И изминава километри в обиколки и в търсене.
Никога не го видя да рови в кофите, само че скрито подозираше, че част от прехраната му идваше таман оттова. От остатъците храна на естествените - тези, които имат дом, работа, семейство, спят в чаршафи и имат течаща вода. Винаги я хващаше за гърлото, като си помислеше за тези два свята. Защото и на тези години, с три деца, не беше намерила отговора на въпроса за какво имането се лее някъде безгранично, и то не постоянно като плод на нечий труд, а другаде е единствено нямане и там Вселената единствено взима.
Той беше първият, който видя смяната. Другите не питаха - или не смееха, или не знаеха по какъв начин да я попитат. След първата химиотерапия извика другарка да й обръсне косата, тъй като знаеше, че единствено след седмица-две ще стартира да капе на кичури. Още преди първата вливка си купи перука, тюрбан - искаше всичко да й е на разположение, когато пристигна моментът с голата глава. Продължи да работи и някак не й се искаше да й задават доста въпроси.
Не криеше, че се е сблъскала с рака. Но и не искаше да го обявява, да го развява като знаме. За да не я съжаляват. Та тя цялостен живот е била мощна. Цял живот се е оправяла с всичко.
Не съм аз, която ще ви кажа, че имате рак. Но в този момент ще ви пратя при онкохирург - сподели й след мамографията преди месец лекарката, при която отиде на обзор с персоналното подозрение за мастопатия или някакво друго инфектиране на гърдата.
Това беше последното, което очакваше да чуе. Кърмила беше и тримата си синове, и то дълго. Даже при последните двама, нали бяха подбудени, не съумя и пауза да направи. Единият още неотбит, въпреки и пораснало към този момент момченце, се зареди на първа линия в деня, в който я изписаха с бебето от родилния дом. За да не го накара да се усеща ощетен и зарязан, си аргументи и кърмене в тандем първите седмици. Изпитание, на което малко на брой измежду майките са подготвени.
Затова и думичката " рак " в устата на лекарката я изненада. Та нали кърменето е предварителна защита, нали пази от рак?!? Та тя толкоз дълга предварителна защита беше осъществила...
Ракът я зашлеви през лицето и в това време пристигна като предстояща присъда. Не! Не че го е чакала и желала. Просто през последните години живееше с чувството, че се движи с двеста към стена, само че няма спирачки. Че е на ръба, изцедена и без посока. Че няма по какъв начин да продължи дълго с това движение и в тази обърканост. Някаква дълбока незадоволеност беше се настанила в живота й. Въпреки децата, те бяха наслада и нерви, само че не можеше и не биваше единствено те да осмислят дните й.
Излезе от " Шейново " и седна на тротоара близо до болничното заведение. Плака. Рида като дете, само че скочи и хукна към кабинета на онкохирурга. Не си даде време да се разкисне. Нямаше време, нямаше и смисъл. Трябваше да работи. Нали има деца. Не едно, а дори три. За дни обиколи всички налични в отпускарския август доктори в София - хирурзи, мамолози, онколози. Всичко беше като следващата задача, с която трябваше да се оправи. На бързи обороти, както го е правила постоянно. С бързо събиране на информация и бързият й разбор. До момента, в който не я закачиха на системите в болничното заведение. Ракът в лявата гърда беше огромен и вместо скалпел, първа на ход беше химията.
Тя беше добър артист. Мнозина не схванаха, че нещо толкоз разтърсващо бележи живота й. Но Олег я видя. В парка. Беше увила на главата си хубав синьо-зелен тюрбан. Отиваше й. Заговори я и стартира да й изяснява нещо за стила рококо. Малко несвоевременно й се стори, тъй като тюрбанът на главата й, доколкото помнеше, беше надалеч от стила, за който той говореше. Но й стана прелестно, че си приказва тъкмо с този безприютен човек за хармония. Точно когато прозата в живота й граничеше със гибелта...
И тъкмо когато стартира да й става дори занимателно и смешно, Олег сподели:
Какво става, мадам? Къде е косата ти?
Малко се наложи да я подсрижа, Олег - сподели сбито тя, сюрпризирана от въпроса.
В този миг погледите им се срещнаха. Отсреща я гледаха очите на човек с цялостния си разум. Човек, който заговорнически й даваше знак, че схваща, че знае какво й се случва. Че знае през какво тя минава. Че ще пази тайната й...
Целият свят, който нощем се срутваше в самотните й будувания, се правеше, че не вижда. Всички внимателно, от изтощение или боязън, не виждаха тюрбана й. Само този скитник, в чийто разум тя имаше основателни аргументи да се съмнява, я беше попитал в прав текст и с онази топла човешка угриженост:
Какво става, мадам? Къде е косата ти?
Спечели я вечно като другар. Ако въобще в объркания и отдалечен на моменти свят, който Олег обитаваше - свят, в който се беше подслонил, имаше място за думата " другар "...
Йовка Йовчева е родена на 16 ноември в Провадия. Учила е в Хуманитарната гимназия във Варна, където пристрастеност са й били езиците, по-известни като " мъртви " - латински, старогръцки и старобългарски. След това е приключила Българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ".
" Най-важни правила в публицистиката научих в Българска телеграфна агенция, където станах парламентарен кореспондент. Преди Дарик имах опция да открия и чара на малкия екран и на фрагмента, който постоянно приказва повече от всеки кореспондент. Този късмет имах по време на работата си в новините на Нова телевизия. В Дарик съм от 2002 година Убедена съм в това, че електронната медия е адреналин, от който мъчно бих се лишила. Въпреки че ефирът взима доста и непрекъснато - време, нерви, сили... И желае всичко, което можеш да му дадеш ", написа за себе си Йовка Йовчева.
Тя води тиха, само че дълга борба с рака.
Виж още За Йовка сътрудниците описват, че е индивидът пример за към този момент изчезващата българска публицистика. Интервютата ѝ са безконечен списък освен за радиото, само че и белег за това, че смелите намират отговорите.
" Всички, които работихме с Йовка, имахме щастието да се докоснем до Свръхчовек - експерт с претенциозен усет в работата си. Да познаваш Йовка е не просто да си нейн сътрудник. С нея заобичваш работата си ", заяви " Дарик ".
Полулярният публицист Ники Кънчев написа тъжната новина във " Facebook ":
" Отлетя Момичето!
Колежката, душата, справедливия глас на Дарик радио, майка на три деца!
Бог да елементарни Йовка Йовчева! "
Dir.bg изрича откровени съболезнования на околните ѝ. Тя беше извънреден експерт, прелестен човек и обичан сътрудник! Светъл път, Йо!
" Дарик " публикува нейния финален роман за тихата й битка:
" Беше хубав мъж. Нямаше да го забележи в никакъв случай, тъй като бездомниците като него не бяха необичайност в близкия парк. Пък и тя подсъзнателно ги избягваше, не от гадност и надменност... Осъзнаваше онази своя вродена милозливост, поради която й се приискваше да ги прибере всичките вкъщи. Да ги изкъпе, нахрани и облече. Така, както като дребна се връщаше вкъщи с паднало от гнездото лястовиче, или обикаляше с часове към реката на прилежащата улица, чудейки се по какъв начин да избави изхвърлени в коритото новородени котенца. Нищо по-безсърдечно нямаше тогава за нея от това да изхвърлиш беззащитните дребни в коритото на реката, просто с цел да не ти се мотаят в краката около майка им - дворната котка. Как ли ги търсеше, мислеше си тя и... порасна, без да разбере отговора.
Той беше просто един от бездомниците. Винаги се е чудила къде замръкват и какво съумяват да носят в единствената си прокъсана раница, чанта или найлонова торбичка от близкия огромен хипермаркет. Събираха слънце на пейките в парка, комай това беше единствената безкористно протегната ръка в несретния им живот...
Първия път, когато го видя, той си говореше самичък, като изкусно минаваше от български на британски. Не беше добра с британския, с цел да разбере до каква степен гладко тече мисълта му на непознатия език. На български не смееше да го заприказва. Защото знаеше, че от време на време може да провокира, без да желае експанзия, единствено тъй като е нахлула в самотния разговор, който хората с нездравословен разум водеха оживено със самите себе си.
Един ден я заприказва той. Тривиално, с цел да изиска два лв.. Тогава, тичайки след децата, тя го видя. Наистина беше хубав мъж. Висок. Би събрал много женски погледи, в случай че се изкъпе, подстриже и облече обичайно.
Каза й, че се споделя Олег.
Мислеше си какво ли го бе довело на улицата. Какъв е бил животът му, какво детство е имал. Имал ли е здрав разсъдък по рождение и кой е бил оня спусък, който го е предиздвикал да скъса връзката с действителността, да заживее в собствен свят. Свят, който евентуално го е докарал и до улицата.
Игрите на децата в парка постоянно я срещаха и с него. Кога даваше лев-два, банкнота от 5 лв.. Разменяха по няколко думи. Веднъж й говореше за основния прокурор, различен път за някакви парцели, само че все споделяше, че никой не желае да го вземе на работа, а той търси. Всеки ден. И изминава километри в обиколки и в търсене.
Никога не го видя да рови в кофите, само че скрито подозираше, че част от прехраната му идваше таман оттова. От остатъците храна на естествените - тези, които имат дом, работа, семейство, спят в чаршафи и имат течаща вода. Винаги я хващаше за гърлото, като си помислеше за тези два свята. Защото и на тези години, с три деца, не беше намерила отговора на въпроса за какво имането се лее някъде безгранично, и то не постоянно като плод на нечий труд, а другаде е единствено нямане и там Вселената единствено взима.
Той беше първият, който видя смяната. Другите не питаха - или не смееха, или не знаеха по какъв начин да я попитат. След първата химиотерапия извика другарка да й обръсне косата, тъй като знаеше, че единствено след седмица-две ще стартира да капе на кичури. Още преди първата вливка си купи перука, тюрбан - искаше всичко да й е на разположение, когато пристигна моментът с голата глава. Продължи да работи и някак не й се искаше да й задават доста въпроси.
Не криеше, че се е сблъскала с рака. Но и не искаше да го обявява, да го развява като знаме. За да не я съжаляват. Та тя цялостен живот е била мощна. Цял живот се е оправяла с всичко.
Не съм аз, която ще ви кажа, че имате рак. Но в този момент ще ви пратя при онкохирург - сподели й след мамографията преди месец лекарката, при която отиде на обзор с персоналното подозрение за мастопатия или някакво друго инфектиране на гърдата.
Това беше последното, което очакваше да чуе. Кърмила беше и тримата си синове, и то дълго. Даже при последните двама, нали бяха подбудени, не съумя и пауза да направи. Единият още неотбит, въпреки и пораснало към този момент момченце, се зареди на първа линия в деня, в който я изписаха с бебето от родилния дом. За да не го накара да се усеща ощетен и зарязан, си аргументи и кърмене в тандем първите седмици. Изпитание, на което малко на брой измежду майките са подготвени.
Затова и думичката " рак " в устата на лекарката я изненада. Та нали кърменето е предварителна защита, нали пази от рак?!? Та тя толкоз дълга предварителна защита беше осъществила...
Ракът я зашлеви през лицето и в това време пристигна като предстояща присъда. Не! Не че го е чакала и желала. Просто през последните години живееше с чувството, че се движи с двеста към стена, само че няма спирачки. Че е на ръба, изцедена и без посока. Че няма по какъв начин да продължи дълго с това движение и в тази обърканост. Някаква дълбока незадоволеност беше се настанила в живота й. Въпреки децата, те бяха наслада и нерви, само че не можеше и не биваше единствено те да осмислят дните й.
Излезе от " Шейново " и седна на тротоара близо до болничното заведение. Плака. Рида като дете, само че скочи и хукна към кабинета на онкохирурга. Не си даде време да се разкисне. Нямаше време, нямаше и смисъл. Трябваше да работи. Нали има деца. Не едно, а дори три. За дни обиколи всички налични в отпускарския август доктори в София - хирурзи, мамолози, онколози. Всичко беше като следващата задача, с която трябваше да се оправи. На бързи обороти, както го е правила постоянно. С бързо събиране на информация и бързият й разбор. До момента, в който не я закачиха на системите в болничното заведение. Ракът в лявата гърда беше огромен и вместо скалпел, първа на ход беше химията.
Тя беше добър артист. Мнозина не схванаха, че нещо толкоз разтърсващо бележи живота й. Но Олег я видя. В парка. Беше увила на главата си хубав синьо-зелен тюрбан. Отиваше й. Заговори я и стартира да й изяснява нещо за стила рококо. Малко несвоевременно й се стори, тъй като тюрбанът на главата й, доколкото помнеше, беше надалеч от стила, за който той говореше. Но й стана прелестно, че си приказва тъкмо с този безприютен човек за хармония. Точно когато прозата в живота й граничеше със гибелта...
И тъкмо когато стартира да й става дори занимателно и смешно, Олег сподели:
Какво става, мадам? Къде е косата ти?
Малко се наложи да я подсрижа, Олег - сподели сбито тя, сюрпризирана от въпроса.
В този миг погледите им се срещнаха. Отсреща я гледаха очите на човек с цялостния си разум. Човек, който заговорнически й даваше знак, че схваща, че знае какво й се случва. Че знае през какво тя минава. Че ще пази тайната й...
Целият свят, който нощем се срутваше в самотните й будувания, се правеше, че не вижда. Всички внимателно, от изтощение или боязън, не виждаха тюрбана й. Само този скитник, в чийто разум тя имаше основателни аргументи да се съмнява, я беше попитал в прав текст и с онази топла човешка угриженост:
Какво става, мадам? Къде е косата ти?
Спечели я вечно като другар. Ако въобще в объркания и отдалечен на моменти свят, който Олег обитаваше - свят, в който се беше подслонил, имаше място за думата " другар "...
Йовка Йовчева е родена на 16 ноември в Провадия. Учила е в Хуманитарната гимназия във Варна, където пристрастеност са й били езиците, по-известни като " мъртви " - латински, старогръцки и старобългарски. След това е приключила Българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ".
" Най-важни правила в публицистиката научих в Българска телеграфна агенция, където станах парламентарен кореспондент. Преди Дарик имах опция да открия и чара на малкия екран и на фрагмента, който постоянно приказва повече от всеки кореспондент. Този късмет имах по време на работата си в новините на Нова телевизия. В Дарик съм от 2002 година Убедена съм в това, че електронната медия е адреналин, от който мъчно бих се лишила. Въпреки че ефирът взима доста и непрекъснато - време, нерви, сили... И желае всичко, което можеш да му дадеш ", написа за себе си Йовка Йовчева.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ