Напоследък съм тъжна. Говоря си в края на лятото с един

Никой не следва добрите примери

Напоследък съм тъжна.

Говоря си в края на лятото с един мой някогашен възпитаник. Той е състезателен публицист и ми споделя по какъв начин няма самообладание да замине за Лондон, тъй като има билети за мач. Аз като средностатистическа жена не разбирам доста от футбол, само че съм чувала, че англичаните имат славата на най-големите хулигани в това отношение – чупят седалки, мятат пиратки, напиват се до безсъзнание (аз персонално в столицата у нас съм попадала неведнъж на футболни агитки на англичани и ирландци, които са в мощно нетрезво положение, пеят песни, поклащайки се заедно прегърнати, подвикват на минувачите и всичко това не наподобява изключително патриотично, а напряко застрашително). Бързам да изразя загрижеността си и му споделям да внимава, тъй като несъмнено няма да бъде по никакъв начин безвредно. Дори се пробвам да го разубедя да върви. Той ме изслушва деликатно (явно не за първи път получава тази реакция, като заяви, че отива на мач в Англия) и умерено ми изяснява, че англичаните в личната си страна въобще не са тези футболни хулигани, които са познати тук или на други места по света. Там си купуваш билет за мач по един-единствен вероятен метод - единствено с ЕГН. Заставаш с личността си зад проявленията си. Веднъж провиниш ли се – да вземем за пример хвърлиш бомбичка на терена или друго, получаваш ЗАВИНАГИ черен щемпел и в никакъв случай повече нямаш право да посещаваш мач на стадион. Получаваш доживотно досие, по този начин да се каже. Без право на обжалване. Англичаните знаят това добре и пазят държание. Поради тези строги правила той ме увери, че в действителност точно в Англия е едно от най-безопасните и културни места да присъстваш на стадион на футболен мач. Представете си учудването ми! Какво излиза? Правилата дефинират държанието на хората. Нещо като мексиканска вълна на етикета. Щом го прави този до мен и няма последици, ще го върша и аз.

Преди известно време слушах някакво радиопредаване, в което бяха сложили тематиката: „ Ако законът понижи ограничаването за скоростта отвън обитаеми места до 80 км/ч, това ще помогне ли за попречване на пътните произшествия? ” Всеобщото мнение на обадилите се слушатели беше, че не, това въобще няма да повлияе на броя на пътните катастрофи, а единствено ще докара до съществуването на повече извършители, които няма да си получават заслуженото. Сред обадилите се беше и един юноша, който описа, че работата му е обвързвана с коли и пътешестване. Поради тази причина постоянно му се постанова да кара в Германия и Англия, където има строги закони за придвижване по пътищата, които той познава и съблюдава извънредно прецизно (отначало си е патил съществено – т.е. бил е глобяван със съществени суми) и не си разрешава да надвиши лимитираната скорост. На въпроса какъв водач е в България, момчето отговори: „ Като другите. Разбира се, че не съблюдавам ограничаването. Защо да го съблюдавам, като всеки стартира да ме изпреварва или да ми свирка, като че ли съм някакъв простак, че последвам правила. Не е казусът в цифрата – дали ограничаването ще е 90 или 80 км/ч, казусът е в контрола и неналичието на санкции, в възприятието за безотговорност. Лошият образец е инфекциозен. Никой не следва положителните образци. ” Последните думи се забиха като стрели в сърцето ми. Колко тъжно звучи това единствено? И какъв брой логично…

След като тази простичка истина са я проумели множеството българи, за какво не го проумява и властта, тъй че да сътвори някаква система от строги правила и да наложи по-строги (и най-много действащи) ограничения на надзор, изключващи разговор от вида на: „ Ами какво ще вършим в този момент? ” – „ Ще почерпя! ” С това движение скоро ще би трябвало да черпим, че въобще оцеляваме по пътищата. След като всички слушаме едни и същи вести за обърнали се рейсове, за водачи в нетрезво положение, за птп-та, провокирани от отнето преимущество, от загуба на надзор над транспортното средство поради висока скорост и така нататък, за какво не се вземат ограничения? Едва ли на някого мму е прелестно да живее в страна, в която съзнателният водач е простакът на пътя, който всички ругаят и освиркват. Като се замисля, това е някаква надълбоко вкоренена скица в душeвността ни още от най-ранна възраст. Смотан в учебно заведение е този, който е постоянно квалифициран или който не желае да бяга от час. Като преподавател съм ставала очевидец на изкуствената смяна на едно дете от положително към неприятно единствено с цел да угоди на съучениците си и да не му се подиграват. Въпреки всичките ми опити да предотвратя това, детето беше изрично, че даже да си е научило, ще се преструва, че не е, тъй че да съм предизвестена. Ето още едно удостоверение на тъжната равносметка, че неприятният образец е инфекциозен, а положителният – не.

Единствено в паралелната реалност – обществената мрежа, доминира един съвършен свят на положителното. На привидното положително. Там всеки е участник в надпреварата по добрина и се бори за първото място. То не са шерване на дела – човешки и животински; то не са патриотични рецитали (копи-пейст от Google по национални празници); то не са апели за помощ; мъдри сентенции и всевъзможни мисли, посредством които потребителят желае да се разпознава – единствено че наужким, виртуално, а не действително. В последните години информацията сама по себе си към този момент не значи безусловно нищо. Хората споделят някакви публикации, без да са ги прочели; клипове, без да са ги изгледали – примамени от заглавието или първата картинка. Сама по себе си информацията е обезличена, тя е единствено средството, посредством което потребителят желае да характеризира себе си, да си сътвори имидж един тип, да внуши на другите някакви неща за себе си посредством това, от които се „ интересува ” (тоест споделя). Същият този консуматор обаче, споделил през днешния ден следващия апел за помощ, на следващия ден ще си извади телефона, с цел да снима, до момента в който ограбват някого на улицата.

И ето по този начин тъжно си вървят ръка за ръка два свята, неуместни един по отношение на различен – светът на действителността и светът на виртуалната реалност; светът на положителното и светът на злото; светът на истината и светът на лъжата/фалша/лицемерието. „ Два свята. Единият е непотребен ”, е споделил от дълго време Смирненски. И въпреки да е имал поради напълно друго, е прав за едно – човек не може да избяга от себе си, от това, което носи у себе си; не е допустимо да съществуват хора, които да имат доста, паралелно до хора, които нямат нищо; рано или късно битийният баланс ще си изиска своето и светът ще би трябвало да се пренареди по нови правила. Когато се премине мярата, идва разрухата. В литературата нормално това е показано посредством апокалиптична изразност, разрушителна, само че и съзидателна, тъй като от време на време е належащо да се срине до основи остарялото, несправедливото, прогнилото, с цел да се издигне на негово място нещо чисто и ярко. Струва ми се, че е настъпило времето на несъразмерните скорости по пътя, на несъразмерното безразличие към другия, на несъразмерния фалш, на несъразмерните клипове, на несъразмерната прекаленост. Нека човек огледа какво носи в душата си и в случай че то е положително, дано го съобщи нататък. Нека проверим допустимо ли е и положителните образци да бъдат заразителни – имам вяра, че положителното има не по-малка мощ да увлича масите след себе си. Да поемем по пътя след Доброто.

Но не бързайте.

Ограничението е 90 км/ч.