Лъжи на края на света
Напълно съзнавам какво пожертвам с тия думи - ще бъда упрекнат в коравосърдечие, свирепост, само че те не са подбудени от някаква гола назидателност, просто за този проблем у нас не се приказва задоволително. Не се загатва, тъй като е доста съкровен и затвърден. Медиите избират да флиртуват с него, да угаждат на публиката и сипят мъдрости за това какъв брой тъкмо да са ястията на Бъдни вечер и на кой ден не трябвало да се работи или на кой ден по какъв начин се гадае за идната година, безчет са... Суеверието ни българско, неизкоренимото ни езичество е рана и като греша в нея, езичниците ги боли.
От няколко дни цяла България е занимавана с персоналния въпрос на една болна жена. Болни хора има доста, само че не всички занимават страната с проблемите си. Да не дава Господ да се разболее човек от нещо толкоз ужасно. Обаче не мога да преодолея чувството си за нечистотия. Пред нейните премеждия би трябвало да сведем глава, дано Бог я резервира, избави и да ѝ даде здраве, само че тя и околните ѝ избраха въпросът да стане обществен и ние имаме право да обсъдим детайлите му. Те желаеха лепта, с цел да я върнат до у дома, тъй като е похарчила всичките си пари, с цел да отиде при някакъв международен шарлатанин. Когато ни желаят лепта, би трябвало да даваме, без да питаме за какво и по какъв начин. Човекът има потребност от помощ, не от умуване. Но още веднъж споделям – имаме голям проблем всички ние...
Когато нещо толкоз ужасно пристигна до главата на елементарен човек, което значи необразован, слаб, непоследователен, той е подготвен на всичко в страха си от гибелта. (А за какво елементарният човек да няма правила?) Готов е да се закълне „ и в дявола, и в Бога “, както пееха едни ужким просветени комунистически рокаджии. За мен персонално това остава мистерия – по какъв начин е допустимо да очакваш излекуване от врага на човешкия жанр? Принципният човек не живее съгласно правилата си, тъй като по този начин са му споделили или тъй като има такива правила за живеене в Гражданския кодекс. Принципите са не убеждения, мисли и усеща. Принципите са основа на битието. Ако знаеш кое е положително и кое е зло, по какъв начин по-късно би прибягнал до злото, с цел да се опиташ да оцелееш?
Медиумите в Бразилия не се отличават по нищо от кварталната гадателка на кафе. Няма по какъв начин някой подобен вълшебник на края на света да е чиновник на положителното. Той по дифолт е чиновник на дявола, не на Бога. И да очакваш помощ от него е неуместно, неуместно, тъжно, насмешка със самия живот. Вижте стенописа на Захари Зограф в Рилския манастир – по какъв начин е нарисувал тези, които вървят при врачки. Гнусна история.
Да, отчаянието, предиздвикало човек да пътува до края на света, демонстрира какъв брой огромно е желанието му да се излекува. Но отчаянието би трябвало да бъде сменено с очакване. А упованието и вярата не се намират на края на света. Те са напълно близко. Те са вътре у нас. Те са покрай нас. Отчаянието е отричане. Упованието е избавление. Най-големият проблем на народонаселението ни българско не е беднотията, не е невъзвожността ни да си купим билет до Бразилия и назад. А това подло и неизкоренимо поверие, в което се преплитат всевъзможни дивотии, визити при врачки, баячки, знахари, връзване на червени конци, мартеници, танци върху жарава, почуквания на дърво дружно с ходенето на черква по Великден и Коледа. Този бълвоч от напразни вярвания (всуе-верия) и липса на благоразумие и ясни правила е нашият първи и максимален проблем като народ. Този текст е единствено за това. Не е за страданието на Теодора.
Желая на Теодора (дар от Бога) да ѝ подари Бог здраве, само че повече от всичко искам да се избави душата ѝ. Само че тъкмо душата ѝ се пробва да открадне злото, като я кара да върви при медиуми чак там на края на света. След това посещаване положението ѝ не се е подобрило, в противен случай. И няма по какъв начин да се усъвършенства. Нищо положително не идва от злото.
В 100 % от случаите животът приключва със гибел. Въпросът е какво правиш, до момента в който си жив. Щото след това към този момент нищо не можеш да направиш. После остава да се надяваш единствено на молитвите на своите близки. А в случай че вярваш, че медиумите могат да оказват помощ, вярваш ли също по този начин, че след гибелта на тялото ти душата ти продължава да живее?
Автор: Николай Фенерски
От няколко дни цяла България е занимавана с персоналния въпрос на една болна жена. Болни хора има доста, само че не всички занимават страната с проблемите си. Да не дава Господ да се разболее човек от нещо толкоз ужасно. Обаче не мога да преодолея чувството си за нечистотия. Пред нейните премеждия би трябвало да сведем глава, дано Бог я резервира, избави и да ѝ даде здраве, само че тя и околните ѝ избраха въпросът да стане обществен и ние имаме право да обсъдим детайлите му. Те желаеха лепта, с цел да я върнат до у дома, тъй като е похарчила всичките си пари, с цел да отиде при някакъв международен шарлатанин. Когато ни желаят лепта, би трябвало да даваме, без да питаме за какво и по какъв начин. Човекът има потребност от помощ, не от умуване. Но още веднъж споделям – имаме голям проблем всички ние...
Когато нещо толкоз ужасно пристигна до главата на елементарен човек, което значи необразован, слаб, непоследователен, той е подготвен на всичко в страха си от гибелта. (А за какво елементарният човек да няма правила?) Готов е да се закълне „ и в дявола, и в Бога “, както пееха едни ужким просветени комунистически рокаджии. За мен персонално това остава мистерия – по какъв начин е допустимо да очакваш излекуване от врага на човешкия жанр? Принципният човек не живее съгласно правилата си, тъй като по този начин са му споделили или тъй като има такива правила за живеене в Гражданския кодекс. Принципите са не убеждения, мисли и усеща. Принципите са основа на битието. Ако знаеш кое е положително и кое е зло, по какъв начин по-късно би прибягнал до злото, с цел да се опиташ да оцелееш?
Медиумите в Бразилия не се отличават по нищо от кварталната гадателка на кафе. Няма по какъв начин някой подобен вълшебник на края на света да е чиновник на положителното. Той по дифолт е чиновник на дявола, не на Бога. И да очакваш помощ от него е неуместно, неуместно, тъжно, насмешка със самия живот. Вижте стенописа на Захари Зограф в Рилския манастир – по какъв начин е нарисувал тези, които вървят при врачки. Гнусна история.
Да, отчаянието, предиздвикало човек да пътува до края на света, демонстрира какъв брой огромно е желанието му да се излекува. Но отчаянието би трябвало да бъде сменено с очакване. А упованието и вярата не се намират на края на света. Те са напълно близко. Те са вътре у нас. Те са покрай нас. Отчаянието е отричане. Упованието е избавление. Най-големият проблем на народонаселението ни българско не е беднотията, не е невъзвожността ни да си купим билет до Бразилия и назад. А това подло и неизкоренимо поверие, в което се преплитат всевъзможни дивотии, визити при врачки, баячки, знахари, връзване на червени конци, мартеници, танци върху жарава, почуквания на дърво дружно с ходенето на черква по Великден и Коледа. Този бълвоч от напразни вярвания (всуе-верия) и липса на благоразумие и ясни правила е нашият първи и максимален проблем като народ. Този текст е единствено за това. Не е за страданието на Теодора.
Желая на Теодора (дар от Бога) да ѝ подари Бог здраве, само че повече от всичко искам да се избави душата ѝ. Само че тъкмо душата ѝ се пробва да открадне злото, като я кара да върви при медиуми чак там на края на света. След това посещаване положението ѝ не се е подобрило, в противен случай. И няма по какъв начин да се усъвършенства. Нищо положително не идва от злото.
В 100 % от случаите животът приключва със гибел. Въпросът е какво правиш, до момента в който си жив. Щото след това към този момент нищо не можеш да направиш. После остава да се надяваш единствено на молитвите на своите близки. А в случай че вярваш, че медиумите могат да оказват помощ, вярваш ли също по този начин, че след гибелта на тялото ти душата ти продължава да живее?
Автор: Николай Фенерски
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ