Защо тъгува Джим Кери – актьорът, който надникна в бездната
„ Накрая на всяка драма, тъй като всичко би трябвало да има край, с цел да има начало, завесата пада и актьорите отиват в своята гардеробна. Тогава героят и злодеят стопират да съществуват, стопират да бъдат воин и изверг, трансформират се в артисти. След това излизат на сцената, подреждат се в редица и публиката ги приветства, злодеят паралелно до героя, приветстват ги, тъй като героят е бил добър воин, а злодеят – добър изверг. Постановката свършва и всички въздъхват с облекчение.
Нито един добър артист не играе себе си на сцената. Великите артисти могат да влязат в ролята на всеки воин, мъж или жена, ненадейно могат да се трансформират на сцената да се трансфорат в нещо напълно друго. Единствено в гримьорната могат да бъдат себе си, тогава маските падат. Зад сцената, която ние назоваваме действителност, ние всички сме артисти. Невероятно надарени и интелигентни, с цел да изиграем всички функции, да се изгубим в лабиринта на своите мисли. Зад сцената на живота, в гримьорната, постоянно се прокрадва едно доста малко фино съмнение – чувството, че може да не си този, който си мислиш, че си. “ – Алан Уотс
Ако ви попитаме за популярен комедиант, най-вероятно бихте изредили мнозина. Изкуството да възбудиш смеха в човешко създание и аудитория е качество, с което малко на брой са дарени. В листата Ви ще участват редица артисти, най-вероятно ще се сетите за Робин Уилямс, Бил Мъри, Азис Ансари, Уди Алън и сигурно в листата ще участва още едно име – Джим Кери. Последният, както биха споделили мнозина, е роден за комедията, надали има конкуренция. Наричат го „ индивидът с гуменото лице “ за милионите физиономии, които може да направи на екран и най-важното – няма човек, който най-малко един път да не се е смял до сълзи на неговите представления и филми.
За жал, както постоянно се случва, най-усмихнатите хора в света са обречени да бъдат и най-тъжните. Мисъл, която беше доказана даже от Шкумбата преди доста години в ефир. Смехът може да лекува, само че явно не може да излекува тези, които го разсънват и трансформират в една от най-положителните болести на сцената. Никой от публиката не може да осъзнае какво в действителност се крие зад маската на артиста, зад неговата роля, само че позитивното разбиране и огромната усмивка остават условието и лишиват от правото един артист да претърпява нещо друго, с изключение на наслада, изключително в случай че комедията е неговото същинско амплоа.
Джим Кери се ражда на 17 януари 1962 година в малко градче покрай Онтарио, Канада. Запалва се доста по актьорското майсторство и с часове репетира пред огледалото, а също по този начин обича и да рисува.
Някъде в тийнейджърските години е скъсен и цялото семейство би трябвало да си откри някаква работа, с цел да може да се изкарва прехраната. Положението не става по-розово със загубата на дома, само че Джим продължава да се майтапи и споделя, че по това време е считал, че отиват на къмпинг. Въпреки това, както и всички тежки моменти, артистът постоянно споделя един от най-важните уроци, които татко му е посочил, а не споделил:
„ Разбрах, че мога да се проваля в това, което не желая, по тази причина реших, че е по-добре да дам късмет на това, което обичам и започнах да се занимавам точно него. “
Проблемът във всяка кариера е, че постоянно не стартира по този начин, както бихме желали. Джим не е изключение. Неговите участия даже като стендъп комедиант се трансформират в злополука, хората го освиркват, смеят му се, замерят го с бутилки и каквото още могат да намерят. Мнозина биха се отказали, само че когато сте прекарали детството си пред огледалото, това може единствено да стимулира. Актьорът стартира да мисли какво тъкмо желае публиката. След много безсънни нощи, той най-сетне стига до заключението, че комедията и неговите осъществявания би трябвало да вършат аудиторията доста безгрижна.
Бавно и несъмнено комикът стартира да прокарва тази концепция и хората в Торонто се събират за глътка независимост, за глътка прохлада, с която да се разделят най-малко за малко от тежестта на всекидневнието. Докторът на смеха предписвал тъкмо това и рецептата му стигнала до персони като Родни Дейнджърфилд, който решил да заведе Джим до Лас Вегас и да го сложи като водеща фигура в програмата си. В следствие стартират и предложения като „ От малоумен, по-глупав “, „ Ейс Вентура “, „ Маската “, „ Човек на Луната “ и още доста други.
Всичко почнало с вярата. И това, което мнозина не схващат е, че зад налудничевата усмивка се крие един много раним човек. Феновете даже не осъзнават, че първият срив идва прекомерно скоро.
Докато Джим работи върху кино лентата „ Човек на луната “ през 1999 година е заставен да изпита много нечовечен удар върху егото си, да се изгуби в ролята и мъчно да се връща назад към себе си – това, което и Уатс споделя в своята лекция. Все повече въпроси за света към него, както и този вътре в него, стартират да изплуват на повърхността. Публиката вижда единствено смеха, само че не може да направи оценка на положението на артиста – тази врата е крепко залостена.
Никой не подозира, най-малко за дълъг интервал от време, че зад истинския филм „ Човек на Луната “, режисьорите снимат и метода, по който филмът се прави. Точно това се оказва тъмната страна на Луната, най-малко за Джим. Изведнъж неговата персона е завладяна от някогашния артист Анди Кауфман, метаморфозата сред двамата се оказва не просто впечатляваща, а повече от безумна.
Милош Форман стартира да се тормози, че в никакъв случай няма да може да приключи своя филм и най-вероятно ще би трябвало да заплаща неустойки, непрекъснато влиза в несъгласия с Джим Кери и неведнъж го моли да излиза от роля, прочее мнозина чакат от статистите да заведат и дело против своеволията на артиста. Това, което мнозина не усещат е прокрадването на добре познатата меланхолия.
Завладяващата болест, която постоянно лети под радара, може да докара всеки човек до безспорна полуда и с години да господства над съзнанието. Точно това се случва и с канадеца. Всеки артист осъзнава, че в един миг може да бъде зависим на ролята си, само че Анди Кауфман съумява да подчини, заличи и завърши съществуването на Джим Кери:
„ Кой е Джим Кери? О да, той не съществува. Той е относителна демонстрация на съзнанието, някой му дава куп идеи; име, вяра и народност, с цел да ги сплоти в нещо, което би трябвало да бъде персона. “
Човек може да бъде обхванат от своите хрумвания, от време на време заниманието се трансформира в фикс идея, а от нея малко на брой съумяват да се завърнат. Осъзнавайки всичко това, артистът дава воля на идващото си предизвикателство – изкуството. Рисува редица картини, само че на филанът не може да каже, че е взел участие доста в целия развой.
Усещането за радостният и ухилен човек, който всякога има по една добре заредена смешка е изгубено. Джим се трансформира в създание, което никой не познава и през цялото време не е могъл да срещне, той е единствено функциите си, изкуството си и нищо друго. Именно затова споделя, че към този момент не е гладен, не изпитва увлечение към киното или изкуството. Изгубил се е някъде там в търсенето на самия себе си. Дори и в персоналния си живот можем да видим някоя друга покруса, от време на време той самият споделя, че разкриването на същинския Джим е в основата на разграничаването на хората.
И в случай че се върнем първоначално, започваме да мислим, че Кери просто е излязал от своята гардеробна, оставил е маската и се пробва да бъде себе си, само че явно и това е прекалено много, изключително след толкоз доста функции и превъплащения. За страдание е мъчно да погледнем към кариерата му и всички останали триумфи, без да се замислим за имена като Робин Уилямс, Чарлс Рокет и Ричард Джени. Кой би подозирал, че комиците подлагат своет персонално благополучие на тепсия за публиката и най-после слизат от сцената по-празни отвсякога?
На финалът, артистът признава, че не знае кой тъкмо е и търсенето на този отговор го изпраща на една далечна и изгубена случка в съзнанието му. Имайки поради филмовите триумфи, можем да бъдем сигурни, че е заслужил тази пауза, с цел да откри личните си отговори.
