Добрина Топалова, носител на национална награда „Даскал Ботьо Петков“ за 2018 г., пред „Труд“: Важно е как, а не дали родината вълнува учениците
Наградата „ Даскал Ботьо Петков “ се присъжда от 1998-а година на изявени български учители в класното и извънкласното образование. Тази година се връчва за 20-и следващ път – на Добрина Топалова, преподавател по български език и литература в бургаското учебно заведение „ Кирил и Методий “. Наградата е учредена от общонародната фондация „ Христо Ботев “ и съставлява плакет с облика на Ботьо Петков, направен от художника и ваятел Георги Недялков, както и почетна грамота. Срещаме се с госпожа Топалова пред учебното заведение, в което преподава. На площада със същото име, в центъра на морския Бургас, против най-красивия храм на града – „ Св.св. Кирил и Методий “. Ученици със светнали погледи наблюдават обичаната си учителка – шармантна, умна и скромна. До началото на часовете има още време, а в близкия двор, в уютно кафене я чакат директорката на учебното заведение Снежана Няголова и няколко сътрудници. Това са си ритуали – преди началото на образователния ден, да приседнат за минути, с цел да обсъдят всичко, което се случва.
– Госпожо Топалова, предопределение ли е да си преподавател?
– В идеалния случай си свикан, воден. Ако не го усетиш сега, в по-далечна вероятност куп неразбираеми случайности стартират да се подреждат като знаци… Завърших ВТУ „ Св. св. Кирил и Методий “. Първият ми работен ден бе в учебно заведение „ Св. св. Кирил и Методий “, на площад „ Св. св. Кирил и Методий “, против храм „ Св. св. Кирил и Методий “ в Бургас. След години опазих дисертация във ВТУ „ Св. св. Кирил и Методий “… И до през днешния ден работя в СУ „ Св. св. Кирил и Методий “ – Бургас…
Първият ми час след завършването на университета. Замествам отсъстващ преподавател. Напълно чужд човек и заместител – тези условия имаха значение за учениците до третото ми изречение. На петото видях изненадано-възторжени погледи и разбрах, че пътуваме дружно. Някъде, където събитията нямат никаква тежест.. Просто стоях и говорех – не бях направила нищо изключително от моя позиция. Но нещо се случваше и то беше доста свястно. Явно беше задоволително просто да съм там и да съм себе си.
Казват, че Бог непрестанно ни приказва, само че ние не го чуваме. Сигурно и аз доста пъти не съм го чувала, само че тогава го чух. Не зная дали тогава съм приела с отворени прегръдки подарък от ориста, дали аз съм се наградила по най-хубавия метод, оставайки в тази специалност. Но съм наясно, че не са доста хората, които са имали толкоз щастливо съдбоносен и категоричен избор.
– Изненада ли Ви премията „ Даскал Ботьо Петков “ и с какви усеща я приемате?
– Да, същински ме изненада… Разбрах, че до награждаването се стига посредством дълга процедура, в която първото предложение е пристигнало от сътрудниците ми. Но аз нищо не знаех за това. А сътрудниците знаят и за най-светлите, и за отчайващите мигове в работата ми… В този човешки кръг остават най-точните отпечатъци от професионалния ти живот и няма метод някой оттатък него да е по-наясно за цената им. Това ме трогна. Усещането какъв брой сме дружно.
И още нещо. Смятам, че през днешния ден най-болната сфера е филантропичната. Напрежението сред простофилия и висока културност в обществото за мнозина към момента е обгърнато в заблуда – спор, но… в интервала на дипломатическите договаряния. Но в случай че тези „ оптимисти “ постоят няколко дни в учебното заведение, няма по какъв начин да не усетят фронтова линия. Хуманитарната област, изключително в учебното заведение, през днешния ден се нуждае от внимание и поддръжка. Такава би трябвало да е позицията на политическата, на гражданската отговорност в България. Точно като подобен жест схващам учредената от Фондация „ Христо Ботев “ премия на името на Ботьо Петков. И концепцията, и реализирането й вършат чест на тази фондация. А аз откровено се надявам този жест да не остане уединен, да бъде последван.
– Уважаван ли е през днешния ден българският преподавател, както в миналото? Младите хора насочват ли се към тази специалност и какво бихте споделили на тези, които занапред стартират да вървят по сложния път на преподаването?
– Учителят постоянно получава знаци за почитание и любов, в случай че умее да бъде преподавател, само че специалността прекомерно дълго е обезценявана като обществен статус. Да се цени тази специалност – азбучна истина е, че това е главен приоритет за всяко общество, което не желае „ бъдеще ужасно “ да жъне, в случай че използваме Вазовите думи.
Хората, които избират същински тази специалност, знаят, че в нея се оцелява, в случай че имаш гения да си задоволен от това, което си дал. Какво ще получиш в отговор на даденото, дали децата, които учиш в този момент, тъкмо в този момент са подготвени да схванат какво тъкмо им даваш, дали родителите им са подготвени за това, дали в миналото ще са подготвени, в кой тъкмо миг от живота им … – тези въпроси не са част от нужната смелост, с цел да останеш. Успехът в тази специалност е релативно нещо – високият резултат на изпит може и да не значи, че тъкмо за този човек си сторил най-вече. Смисълът на ученето не е измерим единствено в оценки, в случай че приказваме за същинско разрастване на личността.
За моя наслада, към този момент десетина и повече от моите ученички заработиха като учителки. За тях нямам подозрения – те са там, където би трябвало. Но за преобладаващите през днешния ден попълнения в специалността имам паника – поради ниската летва при приема в филантропичните специалности, поради постоянно фрапиращите разлики в академичната подготвеност, а и освен, сред поколенията учители в българското училище…
– Според вас, изборът на създатели в образователната стратегия сполучлив ли е, няма ли творби, включени в нея, които са прекомерно надалеч и неразбираеми за учениците?
– Няма такова нещо като идеална образователна стратегия, само че всяка стратегия може да бъде гъвкава. Смятам, че има произведения от международната литература, които не са удачно подбрани в образователната стратегия за гимназиалната степен. Мисля, че може да се разиска заменянето им с такива, за които учителят реши, че ще бъдат по-вълнуващи, по-достъпни за учениците му и работата върху тях би могла да е задоволително ефикасна за задачите на литературното обучение в съответната степен. Не е мъчно да се предложат група произведения, от които учителят би могъл да избере подобаващата за съответната група деца, с която работи.
– Събуждат ли още възрожденските поети и писатели патриотизма у учениците?
– Да, тематиката за родината ги вълнува. Но е доста значимо по какъв начин тя стига до тях. Именно по какъв начин, а не дали. Този въпрос породи полемики преди време и не бе задоволително ясно съзнателен в общественото пространство – не става дума дали да учим Вазов, а по какъв начин да го учим, с цел да остави това някаква следа от прекарване. Всяка обич трогва и въвлича в съпреживяване, тази към родината също, само че тя би трябвало да е изречена на оня език, който стига без трудности до сърцето на читателя, до детето четец в подобаващата възраст.
Преди десетилетия всяко още неограмотено българче знаеше наизуст „ Тоз, който падне… “ и безстрашно го рецитираше пред фамилията си, на сцена… Някои назовават това „ патриотично образование “ и изпитват носталгия по тия времена. Днес гимназистите се възторгват от „ Но млъкни, сърце! “, от дълбокия рев на една душа, която търси спасението на вярата в „ Тоз, който падне… “. И пожелават да научат наизуст същото четиристишие. Да, друго е, само че аз не виждам нищо обезпокоително в това, в противен случай. Не единствено не е „ значимо “ невръстните българчета да произнасят думи, които не схващат, които не могат да преживеят, за наслаждение на роднините си или на „ патриотични “ организации, а е извънредно нежелателно.
Важно е да се осъзнае – една просвета образува надълбоко човешкото създание, което я населява, в случай че знае по кое време и по какъв начин да покаже лицето си пред него.
– Много са рецензиите към българското обучение, какво е вашето мнение за това?
– Училището може да бъде всякакво – както страната го направи. Виждала съм тест за матура от 30-те години на ХХ век в България – той включваше и Ибсен. Как се случва? Културна политика, политика в образованието, критерии за начетеност, образователни стратегии, кадрова политика, краен резултат. Така се случват нещата. Толкова е просто. И всичко е допустимо.
Ето ви една илюстрация: назад на всяка логичност през последните години документите в учебното заведение става все по-тежка, непрестанно валят разпоредби за отчети, доклади, информации, информации, справки… Убийствен разход на човешка сила във време на толкоз тревожна рецесия в мотивацията за учене. Този факт приказва ясно. Няма смисъл да разясня политиката в образованието и кадровата политика.
Доброто учебно заведение за всяко дете е място за учене посредством творчество и проучвателен завършения. Добрият преподавател е този, който може да въодушеви децата, с цел да го преживеят точно по този начин. Е, въодушевени или служители?! Попитайте децата и родителите им какви ни избират.
– По-малко ли четат децата и има ли в действителност нещо стряскащо в това, че компютрите изместиха книгите?
– Децата през днешния ден четат в пъти по-малко или съвсем по никакъв начин. Но не компютърът е заплаха, а това, че все по-отрано децата са оставени на развъждане пред компютъра, че възрастните „ нямат време “ да поддържат връзка с децата си и не ги водят в изкуството на същинското другарство – това овреме прави компютърът, че у дома няма книги, че вечер Биг брат избутва положителния филм, че жълтото бълва отвред и изритва всичко непознато в периферията…
Културната политика на обществото рано или късно става и културна политика на фамилията, с някои изключения. А учебното заведение – за децата то неосъзнато минава в категорията на „ непозната “ културна среда, която се сили да ти наложи някакви свои, прекомерно екзотични за културната ти навичност полезности, като четене на книги. И нищо чудно да се роди и подобен парадокс – от учебното заведение най-откровено да се чака да бъде уединен, само че неотклонен герой срещу подивяването…
Истинската грижа за културата на една нация се мери най-точно посредством културния образ на поколенията, а не посредством обособени блестящи достижения. Каквито и да са международните трендове.
– Какво ви дава ентусиазъм за това да бъдете преподавател?
– Мога. Винаги има смисъл, даже когато не наподобява по този начин. Смисъл.
Нашият посетител
Добрина Топалова е приключила “Българска лингвистика ” във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий ”. Живее и работи в Бургас като учител по български език и литература в учебно заведение “Св. св. Кирил и Методий ”. Автор е на монографиите “Явлението Петя Дубарова. Митът за Поета ” и “Прозата на Керана Ангелова: да си върнем Сътворението ”, както и на многочислени изявления – рецензии, проучвания, публикации – в периодически и научни издания. На 31-ви октомври, в Регионална библиотека “Пейо Яворов ” в Бургас, ще й бъде връчена националната премия “Даскал Ботьо Петков ”.
– Госпожо Топалова, предопределение ли е да си преподавател?
– В идеалния случай си свикан, воден. Ако не го усетиш сега, в по-далечна вероятност куп неразбираеми случайности стартират да се подреждат като знаци… Завърших ВТУ „ Св. св. Кирил и Методий “. Първият ми работен ден бе в учебно заведение „ Св. св. Кирил и Методий “, на площад „ Св. св. Кирил и Методий “, против храм „ Св. св. Кирил и Методий “ в Бургас. След години опазих дисертация във ВТУ „ Св. св. Кирил и Методий “… И до през днешния ден работя в СУ „ Св. св. Кирил и Методий “ – Бургас…
Първият ми час след завършването на университета. Замествам отсъстващ преподавател. Напълно чужд човек и заместител – тези условия имаха значение за учениците до третото ми изречение. На петото видях изненадано-възторжени погледи и разбрах, че пътуваме дружно. Някъде, където събитията нямат никаква тежест.. Просто стоях и говорех – не бях направила нищо изключително от моя позиция. Но нещо се случваше и то беше доста свястно. Явно беше задоволително просто да съм там и да съм себе си.
Казват, че Бог непрестанно ни приказва, само че ние не го чуваме. Сигурно и аз доста пъти не съм го чувала, само че тогава го чух. Не зная дали тогава съм приела с отворени прегръдки подарък от ориста, дали аз съм се наградила по най-хубавия метод, оставайки в тази специалност. Но съм наясно, че не са доста хората, които са имали толкоз щастливо съдбоносен и категоричен избор.
– Изненада ли Ви премията „ Даскал Ботьо Петков “ и с какви усеща я приемате?
– Да, същински ме изненада… Разбрах, че до награждаването се стига посредством дълга процедура, в която първото предложение е пристигнало от сътрудниците ми. Но аз нищо не знаех за това. А сътрудниците знаят и за най-светлите, и за отчайващите мигове в работата ми… В този човешки кръг остават най-точните отпечатъци от професионалния ти живот и няма метод някой оттатък него да е по-наясно за цената им. Това ме трогна. Усещането какъв брой сме дружно.
И още нещо. Смятам, че през днешния ден най-болната сфера е филантропичната. Напрежението сред простофилия и висока културност в обществото за мнозина към момента е обгърнато в заблуда – спор, но… в интервала на дипломатическите договаряния. Но в случай че тези „ оптимисти “ постоят няколко дни в учебното заведение, няма по какъв начин да не усетят фронтова линия. Хуманитарната област, изключително в учебното заведение, през днешния ден се нуждае от внимание и поддръжка. Такава би трябвало да е позицията на политическата, на гражданската отговорност в България. Точно като подобен жест схващам учредената от Фондация „ Христо Ботев “ премия на името на Ботьо Петков. И концепцията, и реализирането й вършат чест на тази фондация. А аз откровено се надявам този жест да не остане уединен, да бъде последван.
– Уважаван ли е през днешния ден българският преподавател, както в миналото? Младите хора насочват ли се към тази специалност и какво бихте споделили на тези, които занапред стартират да вървят по сложния път на преподаването?
– Учителят постоянно получава знаци за почитание и любов, в случай че умее да бъде преподавател, само че специалността прекомерно дълго е обезценявана като обществен статус. Да се цени тази специалност – азбучна истина е, че това е главен приоритет за всяко общество, което не желае „ бъдеще ужасно “ да жъне, в случай че използваме Вазовите думи.
Хората, които избират същински тази специалност, знаят, че в нея се оцелява, в случай че имаш гения да си задоволен от това, което си дал. Какво ще получиш в отговор на даденото, дали децата, които учиш в този момент, тъкмо в този момент са подготвени да схванат какво тъкмо им даваш, дали родителите им са подготвени за това, дали в миналото ще са подготвени, в кой тъкмо миг от живота им … – тези въпроси не са част от нужната смелост, с цел да останеш. Успехът в тази специалност е релативно нещо – високият резултат на изпит може и да не значи, че тъкмо за този човек си сторил най-вече. Смисълът на ученето не е измерим единствено в оценки, в случай че приказваме за същинско разрастване на личността.
За моя наслада, към този момент десетина и повече от моите ученички заработиха като учителки. За тях нямам подозрения – те са там, където би трябвало. Но за преобладаващите през днешния ден попълнения в специалността имам паника – поради ниската летва при приема в филантропичните специалности, поради постоянно фрапиращите разлики в академичната подготвеност, а и освен, сред поколенията учители в българското училище…
– Според вас, изборът на създатели в образователната стратегия сполучлив ли е, няма ли творби, включени в нея, които са прекомерно надалеч и неразбираеми за учениците?
– Няма такова нещо като идеална образователна стратегия, само че всяка стратегия може да бъде гъвкава. Смятам, че има произведения от международната литература, които не са удачно подбрани в образователната стратегия за гимназиалната степен. Мисля, че може да се разиска заменянето им с такива, за които учителят реши, че ще бъдат по-вълнуващи, по-достъпни за учениците му и работата върху тях би могла да е задоволително ефикасна за задачите на литературното обучение в съответната степен. Не е мъчно да се предложат група произведения, от които учителят би могъл да избере подобаващата за съответната група деца, с която работи.
– Събуждат ли още възрожденските поети и писатели патриотизма у учениците?
– Да, тематиката за родината ги вълнува. Но е доста значимо по какъв начин тя стига до тях. Именно по какъв начин, а не дали. Този въпрос породи полемики преди време и не бе задоволително ясно съзнателен в общественото пространство – не става дума дали да учим Вазов, а по какъв начин да го учим, с цел да остави това някаква следа от прекарване. Всяка обич трогва и въвлича в съпреживяване, тази към родината също, само че тя би трябвало да е изречена на оня език, който стига без трудности до сърцето на читателя, до детето четец в подобаващата възраст.
Преди десетилетия всяко още неограмотено българче знаеше наизуст „ Тоз, който падне… “ и безстрашно го рецитираше пред фамилията си, на сцена… Някои назовават това „ патриотично образование “ и изпитват носталгия по тия времена. Днес гимназистите се възторгват от „ Но млъкни, сърце! “, от дълбокия рев на една душа, която търси спасението на вярата в „ Тоз, който падне… “. И пожелават да научат наизуст същото четиристишие. Да, друго е, само че аз не виждам нищо обезпокоително в това, в противен случай. Не единствено не е „ значимо “ невръстните българчета да произнасят думи, които не схващат, които не могат да преживеят, за наслаждение на роднините си или на „ патриотични “ организации, а е извънредно нежелателно.
Важно е да се осъзнае – една просвета образува надълбоко човешкото създание, което я населява, в случай че знае по кое време и по какъв начин да покаже лицето си пред него.
– Много са рецензиите към българското обучение, какво е вашето мнение за това?
– Училището може да бъде всякакво – както страната го направи. Виждала съм тест за матура от 30-те години на ХХ век в България – той включваше и Ибсен. Как се случва? Културна политика, политика в образованието, критерии за начетеност, образователни стратегии, кадрова политика, краен резултат. Така се случват нещата. Толкова е просто. И всичко е допустимо.
Ето ви една илюстрация: назад на всяка логичност през последните години документите в учебното заведение става все по-тежка, непрестанно валят разпоредби за отчети, доклади, информации, информации, справки… Убийствен разход на човешка сила във време на толкоз тревожна рецесия в мотивацията за учене. Този факт приказва ясно. Няма смисъл да разясня политиката в образованието и кадровата политика.
Доброто учебно заведение за всяко дете е място за учене посредством творчество и проучвателен завършения. Добрият преподавател е този, който може да въодушеви децата, с цел да го преживеят точно по този начин. Е, въодушевени или служители?! Попитайте децата и родителите им какви ни избират.
– По-малко ли четат децата и има ли в действителност нещо стряскащо в това, че компютрите изместиха книгите?
– Децата през днешния ден четат в пъти по-малко или съвсем по никакъв начин. Но не компютърът е заплаха, а това, че все по-отрано децата са оставени на развъждане пред компютъра, че възрастните „ нямат време “ да поддържат връзка с децата си и не ги водят в изкуството на същинското другарство – това овреме прави компютърът, че у дома няма книги, че вечер Биг брат избутва положителния филм, че жълтото бълва отвред и изритва всичко непознато в периферията…
Културната политика на обществото рано или късно става и културна политика на фамилията, с някои изключения. А учебното заведение – за децата то неосъзнато минава в категорията на „ непозната “ културна среда, която се сили да ти наложи някакви свои, прекомерно екзотични за културната ти навичност полезности, като четене на книги. И нищо чудно да се роди и подобен парадокс – от учебното заведение най-откровено да се чака да бъде уединен, само че неотклонен герой срещу подивяването…
Истинската грижа за културата на една нация се мери най-точно посредством културния образ на поколенията, а не посредством обособени блестящи достижения. Каквито и да са международните трендове.
– Какво ви дава ентусиазъм за това да бъдете преподавател?
– Мога. Винаги има смисъл, даже когато не наподобява по този начин. Смисъл.
Нашият посетител
Добрина Топалова е приключила “Българска лингвистика ” във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий ”. Живее и работи в Бургас като учител по български език и литература в учебно заведение “Св. св. Кирил и Методий ”. Автор е на монографиите “Явлението Петя Дубарова. Митът за Поета ” и “Прозата на Керана Ангелова: да си върнем Сътворението ”, както и на многочислени изявления – рецензии, проучвания, публикации – в периодически и научни издания. На 31-ви октомври, в Регионална библиотека “Пейо Яворов ” в Бургас, ще й бъде връчена националната премия “Даскал Ботьо Петков ”.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ