Начинът, по който разговаряме с децата си е пряко свързан

Начинът, по който беседваме с децата си е директно обвързван с това по какъв начин децата ни ще поддържат връзка с другите хора и ще схващат света. Говорейки с децата ги възпитаваме, учим, предаваме своите полезности и опит. Всяко семейство има своя характерност, само че също по този начин съществуват и много общи изрази, присъщи за всяко семейство.

Родителите постоянно употребяват изрази като: „ доста добре! “, „ отлично! “, „ кажи благодаря! “, когато приказват на своите деца. Но какво в действителност действително значат те?

Тези общоприети наставнически изрази са много постоянно използвани и това единствено по себе си ги утвърждава като верни.

Възможно е да има безконечен брой способи, с цел да се каже нещо, само че методът, по който възрастните приказват с децата е постоянно, колкото стеснен, толкоз и предсказуем, само че той може да е и неефикасен.

Когато децата ни скачат, тичат, ние ги умоляваме: „ Бъди деликатен! “.

Когато две дребни деца се карат за една и съща играчка, ние им споделяме: „ Дай му я! “.

Когато тръгваме за работа, ние питаме: „ Къде ми е целувката? “

Когато те се хранят с броколи, възкликваме: „ Браво! “ … и по този начин нататък.

Казваме тези неща, с цел да се уверим, че нашите деца се усещат обичани и насърчени, а също и с цел да им внушим самоконтрол и обноски. Как обаче нашите положителни планове се превеждат?

Същността на този метод на говорене е на първо място надзор. Използваме го, с цел да кажем на децата си това, което:

• ние желаеме те да кажат: „ Кажи скърбя! “;
• ние желаеме те да усещат: „ Всичко ти е наред! “, “Нищо ти няма! “;
• което желаеме от тях да вършат: „ Дръж се обичайно! “;
• и какво ще се случи, в случай че те не го вършат: „ Искаш ли през днешния ден да пропуснеш играта? “

С други думи, този жанр на говорене е свързан със спазването и съобразяването с условията на родителя. Това постоянно е спънка да се схванат възприятията, мотивите, мислите и поведението на нашите деца. Вместо да ги учим да поддържат връзка и сами да решават своите проблеми, ние по същество ги учим да се подчиняват.

„ Кажи благодаря! “ крие посланието – „ Малък/ка  си и си обект на моя надзор. Аз знам по-добре от теб “.
Също по този начин дава приоритет на това по какъв начин децата да се показват пред другите и че другите са по-важни от тях, по-важни от персоналното достолепие.

Добрият метод, в случай че детето към момента няма навика да благодари, е да го вземем „ под крилото си “ и да благодарим вместо него, да вземем за пример:

„ Каква прелестна кукла сте подарили на щерка ми! Благодаря ви! “

Обикновено детето непринудено следва родителя си и също на собствен ред споделя – „ Благодаря “. Но даже и да не го направи в този случай, идващия път единствено ще подходи с признателност. Този вид на учене, посредством предоставяне на образец е доста по-ефективен, тъй като е белязан от позитивни страсти и почитание към детето.

Друг вид е да кажем на детето:

„ Когато не благодари на Петя се тормозих, че тя ще намерения, че не оценяваш подаръка й. “

В този случай детето не е притискано и подложено на критика и ще разбере посланието на родителя. Може да му се предложи вид да изрази признателност със известие или позвъняване или различен вид, което също подтиква творчеството на детето, а и дава обръщение, че нещата могат да се поправят даже и в случай че са били сбъркани в началото. (Идеята за втори късмет.)

Докато следното:

„ Не можа ли да кажеш благодаря? “ е конфронтиращ въпрос, съдържащ отрицателна оценка и има манипулативна цел. Същата манипулативна роля изиграват репликите – „ Браво! “; „ Ето, това е моето момче! “; „ Ето, видя ли, че съумя? “; „ Знаех си, че можеш да го направиш! “

Всички тези изрази не подтикват инициативността и самостоятелността на децата, а по-скоро тяхната изпълнителност – резултат от това, че някой различен им споделя по какъв начин е редно, а те единствено сътрудничат.

Важно е да обсъждаме дружно с децата тематиките, които са значими за нас, само че също и тематиките, които вълнуват тях, даже да ни се костват несъществени.

Изслушвайки мнението на децата, ние ги учим, че са значими и по този начин последователно израстват като самостоятелни  хора. Вярват в себе си, взимат решения независимо и надълбоко в себе си са уверени, че могат да се оправят. Стават уверени хора, тъй като порастват в среда на приемане и почитание във всеки миг – и в моментите на положително държание, и във всички останали моменти, когато не са успявали. Когато детето е недоволно от себе си или е комплицирано, уплашено, сбъркало, неразбиращо,  родителят е до него, само че не с цел да го учи по какъв начин да прави нещата, а с цел да даде опция детето са се освободи от неприятните страсти, да успее да ги изрази, тъй че да бъдат  разбрани и подредени, съгласно смисъла им и съответните обстановки.

Ключът към връзката с децата е разбирането, че от време на време е по-добре да НЕ кажем какво мислим или какво ни е желаеме, да изчакаме и да подтикваме детето да доближи единствено до решението на своя проблем. Хубаво е да се опитаме да разберем възприятията на децата, вместо да пожелаваме послушание и съблюдаване на нашите правила.

Aвтор: Галина Ковачева – магистър психолог
Когнитивно – поведенчески съветник и инструктор по програмата „ Трениране на Успешни Родители “ към институт Gordon Training International (GTI)
Телефон за връзка: 0888 263 409

Инфо: http://purvite7.bg