,fit(1920:897)&format=webp)
Iron Maiden на 50 – между амбицията и постоянството
На въпроса по какъв начин е допустимо Iron Maiden да съществува към този момент половин век, басистът и създателят на групата Стив Харис реагира с обърканост. По думите му времето е минало незабелязано: „ Всичко се случи толкоз бързо. Тръгваш на турне за няколко месеца и времето лети, до момента в който преживяваш безчет събития. Цялата ни кариера е продължение на това движение – към този момент 50 години “.
Той прави ретроспекция на метода, по който е управлявал една от най-влиятелните и самобитни английски групи в историята. Изстреляни във „ висшата лига “ на метала през 80-те години с помощта на емблематичния си препускащ темп и театрални, мултиплатинени албуми като The Number of the Beast, Powerslave и Seventh Son of a Seventh Son, Iron Maiden освен оцеляват по време на спада в интереса към жанра в средата на 90-те, само че стават още по-твърди в звученето си и амбициозни, написа музикалният публицист на The Guardian Хари Суорд.
Миналата година групата означи своята 50-а годишнина с турнето Run for Your Lives, което продължава до ноември и включва най-мащабните им независими концерти във Англия досега – техния личен двудневен фестивал EddFest в Небуърт през юли. Следващия месец по кината потегля и Burning Ambition – документален филм, проследяващ десетилетията им на сцена посредством редки архивни фрагменти, преплетени с изявленията с персони като Том Морело, Чък Ди, Ларс Улрих и – много по-неочаквано – Хавиер Бардем.
„ Заклетите почитатели на Maiden несъмнено ще кажат – за какво не е 10 часа? “, смее се вокалистът Брус Дикинсън. „ Но се надявам да е занимателно странствуване. “
Основана в Лондон през 1975 година от басиста Стив Харис, Iron Maiden минава през голям брой промени в състава, преди да се утвърди като водеща мощ в Новата вълна на английския хеви метъл (NWOBHM). Това придвижване, родено в дребните пъбове пред аудитория, облечена в кожа и деним, се отличава с „ направи си самичък “ нравственос и сурова сила. Въпреки че по това време критиците постоянно ги съпоставят с пънка поради скоростта и произхода им от Ийст Енд, Харис изрично отхвърля сходни паралели: „ Предпочитах да мета улиците, в сравнение с да изсвирвам това “, декларира той, наблягайки устрема на групата към техническо съвършенство.
Голямата смяна настава през 1981 година, когато на мястото на вокалиста Пол Ди’Ано идва Брус Дикинсън. Той внася в Maiden освен невероятния си гласов диапазон, само че и интелектуална дълбочина, черпеща ентусиазъм от класическата литература и историята. Дикинсън си спомня с доза подигравка момента, в който се причислява: „ Беше като да си нападател в долните дивизии и да ти кажат: отивай да играеш централен нападател за Манчестър Сити “. Неговата самонадеяност и дисциплинираност се оказват решаващи за упоритостите на Харис.
С албума The Number of the Beast (1982) групата реализира съвършения баланс сред експанзия и театрална епичност. Докато Харис непретенциозно отбелязва: „ Просто мислех, че сме създали един демонски добър албум “, Дикинсън е по-експресивен по отношение на атмосферата в студиото: „ Знаехме ли, че е специфичен? О, да! Стояхме до късно, слушахме записите и се щипехме: мамка му, не е ли ужасно? “. Успехът им в Съединени американски щати е свръхестествен, само че реализиран отвън нормите на промишлеността – без поддръжката на радиото или лъскави видеоклипове.
Цената на този международен успех обаче е изтощителна. През 80-те Maiden следват безсърдечен цикъл от годишни албуми и великански турнета. След близо двегодишното World Slavery Tour, Дикинсън доближава точката на изкривяване: „ Нямах живот. Започна да наподобява на златна клетка. Мислех да се откажа и да стана преподавател по фехтовка – това бе за предпочитане пред това да загубиш душата си “. Това напрежение, съчетано с изменящата се музикална сцена при започване на 90-те, води до напускането на китариста Ейдриън Смит, а по-късно и на самия Брус.
Той прави ретроспекция на метода, по който е управлявал една от най-влиятелните и самобитни английски групи в историята. Изстреляни във „ висшата лига “ на метала през 80-те години с помощта на емблематичния си препускащ темп и театрални, мултиплатинени албуми като The Number of the Beast, Powerslave и Seventh Son of a Seventh Son, Iron Maiden освен оцеляват по време на спада в интереса към жанра в средата на 90-те, само че стават още по-твърди в звученето си и амбициозни, написа музикалният публицист на The Guardian Хари Суорд.
Миналата година групата означи своята 50-а годишнина с турнето Run for Your Lives, което продължава до ноември и включва най-мащабните им независими концерти във Англия досега – техния личен двудневен фестивал EddFest в Небуърт през юли. Следващия месец по кината потегля и Burning Ambition – документален филм, проследяващ десетилетията им на сцена посредством редки архивни фрагменти, преплетени с изявленията с персони като Том Морело, Чък Ди, Ларс Улрих и – много по-неочаквано – Хавиер Бардем.
„ Заклетите почитатели на Maiden несъмнено ще кажат – за какво не е 10 часа? “, смее се вокалистът Брус Дикинсън. „ Но се надявам да е занимателно странствуване. “
Основана в Лондон през 1975 година от басиста Стив Харис, Iron Maiden минава през голям брой промени в състава, преди да се утвърди като водеща мощ в Новата вълна на английския хеви метъл (NWOBHM). Това придвижване, родено в дребните пъбове пред аудитория, облечена в кожа и деним, се отличава с „ направи си самичък “ нравственос и сурова сила. Въпреки че по това време критиците постоянно ги съпоставят с пънка поради скоростта и произхода им от Ийст Енд, Харис изрично отхвърля сходни паралели: „ Предпочитах да мета улиците, в сравнение с да изсвирвам това “, декларира той, наблягайки устрема на групата към техническо съвършенство.
Голямата смяна настава през 1981 година, когато на мястото на вокалиста Пол Ди’Ано идва Брус Дикинсън. Той внася в Maiden освен невероятния си гласов диапазон, само че и интелектуална дълбочина, черпеща ентусиазъм от класическата литература и историята. Дикинсън си спомня с доза подигравка момента, в който се причислява: „ Беше като да си нападател в долните дивизии и да ти кажат: отивай да играеш централен нападател за Манчестър Сити “. Неговата самонадеяност и дисциплинираност се оказват решаващи за упоритостите на Харис.
С албума The Number of the Beast (1982) групата реализира съвършения баланс сред експанзия и театрална епичност. Докато Харис непретенциозно отбелязва: „ Просто мислех, че сме създали един демонски добър албум “, Дикинсън е по-експресивен по отношение на атмосферата в студиото: „ Знаехме ли, че е специфичен? О, да! Стояхме до късно, слушахме записите и се щипехме: мамка му, не е ли ужасно? “. Успехът им в Съединени американски щати е свръхестествен, само че реализиран отвън нормите на промишлеността – без поддръжката на радиото или лъскави видеоклипове.
Цената на този международен успех обаче е изтощителна. През 80-те Maiden следват безсърдечен цикъл от годишни албуми и великански турнета. След близо двегодишното World Slavery Tour, Дикинсън доближава точката на изкривяване: „ Нямах живот. Започна да наподобява на златна клетка. Мислех да се откажа и да стана преподавател по фехтовка – това бе за предпочитане пред това да загубиш душата си “. Това напрежение, съчетано с изменящата се музикална сцена при започване на 90-те, води до напускането на китариста Ейдриън Смит, а по-късно и на самия Брус.
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ