На този ден през 1929 година е дадено името на

...
На този ден през 1929 година е дадено името на
Коментари Харесай

На тази дата през 1929 година е дадено името на Югославия

На този ден през 1929 година е обещано името на несъществуващата към този момент страна Югосла̀вия.

Държавата води начолото си 10 години по-рано след края на Първата международна война като Дръжава на Държава на словенци, хървати и сърби.

През октомври 1918 г. Австро-Унгария прави предложение на Антантата за помирение, подкрепено с автономност за славянските нации в границите на страната, което обаче бива отхвърлено от президента на САЩ Удроу Уилсън. На 21 октомври 1918 година последва гледище от страна на Народния съвет за абсолютно самоопределяне. След разгрома на Австро-Унгария и Централните сили, на 29 октомври 1918 година хърватският Сабор в Загреб и словенският народен Сход в Любляна обявяват националното избавление и основаването на независима Държава на словенци, хървати и сърби с център в Загреб. На 1 ноември 1918 година Народният съвет на Щирия повишава Рудолф Майстер в чин военачалник и му поверява командването в словенска Щирия. На 23 ноември словенските елементи разоръжават австрийските опълченци в Марибор.

Държават съществува в поредни държавни форми на Балканския полуостров от 1918 до 2003 година.

Обхващала е западната част на южнославянските земи (сред които е и забележителна част от българското землище, включващо Вардарска Македония, част от Поморавието (Пиротско и Вранско) и Западните околности.

Сръбско-българските крамоли в края на XIII и изключително през XIV век довеждат до относително лесното и бързо рухване под османска власт на съвсем всички християнски земи на Балканите до края на XV век.

Папската държава (756 – 1870) преследва, главно посредством дипломатически начини, реализиране на политическа единодушие сред християнските нации в Югоизточна Европа (и в частност за тези, които са взаимно родствени, със сходни или близки езици, просвета и светоглед), целейки обезвреждане на османското въздействие, въздържане на турското настъпление към сърцето на Европа и дефинитивно изтласкване на исляма от Балканите посредством лансиране и сработване на концепцията за южнославянско обединяване.

През XVI и XVII век идеологическата аргументация на тези цели, с оглед съществуващото цивилизационно, религиозно и политическо статукво в европейския християнски подтекст, е нужда. Въз основа на тази теория в папската политика, поддържана и прокарвана най-много от Свещената римска империя и от Венецианската република, поражда течението на илиризма.

През 1766 година е закрита Печката патриаршия, а в идната 1767 година – и Охридската архиепископия.

В началото на XIX век сърбите получават автономия в рамките на Османската империя. Постепенно дребното княжество, ситуирано сред 2 империи (Австрийската и Османската), натрупва самостойно опит и самочувствие, придобивайки упоритост за по-сериозна политическа тежест в Европейския югоизток.

Не без значение за модифицирането на концепцията за южнославянско обединяване е събитието, че в границите на автономното Сръбско княжество от 1817 година влиза и значително българско население по река Велика Морава, разселено плътно най-много източно от нея, и наричано в началото от сръбските управляващи с названието сърбиянци.

През 1844 година сръбският политик и предстоящ премиер Илия Гарашанин изготвя своето „ Начертание “. Сръбското държавно управление, предчувствайки сгодите, които би могло да му донесе реализацията на остарялата концепция на илиризма, стартира мълчешком да толерира и покровителства по всякакъв начин нейното развиване. Княжеството не щади средства за пропагандиране и налагане в политическия мир на Балканите на концепцията за южнославянско обединяване под сръбска доминанта. Османската империя е към този момент „ болният човек на Европа “.

През 1848 година е направен проект за основаване на югославянска федерация (без словенците). Планът, иницииран от сръбското държавно управление, е формиран от дейците на Тайния белградски кръжок, измежду които е имало и лица, близки до ръководещите кръгове.

План от 1848 година

Сърбите и хърватите, като най-съзнателните измежду югославяните, поставят долуизложените основи на своето политическо бъдеще и като ги одобряват, дават обещание, че ще се стремят към тяхното реализиране в единно направление, доколкото външната конюнктура по места разрешава това за всеки клон (на югославяните):

За всички славяни се приема федеративната система.

Югославяните ще сформират югославянска държава начело с един началник.

Югославяните се разделят на 3 племена: сръбско, хърватско и българско.

Всяко племе ще има пълна автономия и свое народно събрание начело с наместника на краля, ще ръководи свои фондове, институции, църковни каузи и така нататък Наместникът ще избира служителите измежду локалното население и ще ги показва за одобряване на краля.

При краля ще има министерство, формирано от най-способните дейци от всички племена. На общото законодателно събрание всичките 3 племена ще бъдат показани по равно. Въоръжените сили също ще бъдат показани по равно. Въоръжените сили също ще бъдат съсредоточени, а разноските им ще се разпределят по равно.

На всяко племе ще бъде предоставена опция да образова народа си на своето наречие, а за администрацията и литературата ще се приеме сръбският език и кирилицата. Източната и Западната църква ще бъдат равнопоставени.

Към хърватското племе се отнасят следните области: Хърватско и Славония (с Военната граница), Истрия с областите Крайна, Хорутания (Каринтия) и Славянска Щирия, Босна от сухоземната граница до Върбас и Далмация до Цетине, т.е. до Сплитския и Загребския окръг, където по-рано се е намирала столицата на хърватските крале.

Към сръбското племе се отнасят следните области: Сърбия, Стара Сърбия със София, цяла Славянска Македония, Зета с мирдитите, Которски и Дубровнишки окръг в Далмация дружно с островите в Черна гора, Херцеговина, Босна от Върбас до Дрина и Срем със Сремска Войводина.

Всички останали области се отнасят към българското племе.

Племената ще се подкрепят взаимно при освобождение от чужденците.

Всяко югославянско племе ще запази етнографското си наименование, като всички дружно ще се наричат югославяни, а държавата им – Югославия.

Княжество Сърбия

Въпреки неуспеха на Първото сръбско въстание, Второто – отпред с Милош Обренович, съумява да реализира задачата си – извоюване на автономност от 1817 година за Смедеревския санджак в рамките на Османската империя. Благоприятната интернационална обстановка след Виенския конгрес, успеха на Русия във войната срещу Наполеон, в комбиниране с нейната поддръжка и настойничество над православните християни в Османската империя, спомагат за реализиране на проекта за извоюване на сръбска автономност за санджака.

Благодарение на триумфа на Русия в Руско-турската война (1828 – 1829) сръбската власт в санджака съумява да разпростре автономията през 1830 – 1833 година и върху още 6 съседни нахии, включително Тимошко. Сръбският княжески автономен регион от 24 440 km² става на 37 740 km², т.е. усилва се с 13 300 km² (или 53%). Високата порта е принудена от въстанието на Али паша в Египет (застрашил Цариград чрез похода си през Сирия) с 2 хатишерифа от 1830 и 1833 година да признае териториалното уголемение на автономията. Тези придобивки, колкото лесни, толкоз и непредвидени за сърбите, не ги задоволяват. В княжеството към този момент се замислят за самостоятелна страна, сложена на необятна повърхност, в рамките на която да влязат Босна, Херцеговина, България, Сирмия и Кроация (Хърватия).

Въпреки отхвърлянето с контрапредложение от Високата врата през 1838 година на първия органически устав на Княжество Сърбия от 1835 година, сръбската власт последователно укрепва и заздравява. С поддръжката на Русия младата страна стартира да построява свои институции.

В интервала 1848 – 1856 година (след революциите в Европа и най-много подир Кримската война) сръбската външна политика се преориентира от проруска към прозападна. Австрийската империя, възползвайки се от този поврат и преследвайки свои имперски ползи, окуражава сърбите към агресия на югоизток в османските лимити. Австрийската дипломация се надява, че посредством южнославянско обединяване в границите на Империята ще обезврежда сръбския национализъм, сдобивайки се чрез Солун и с изход на Бяло море.

През третата четвъртина на XIX век княжеството, ловко лавирайки сред ползите на двете огромни християнски сили в Европейския югоизток (Русия и Австро-Унгария), съумява да завоюва редица поддръжници и симпатизанти за концепцията за основаване на Южнославянска или Дунавска федерация между южнославянските или и с някои от балканските нации. Сръбското държавно управление, като прикрит основател и модератор на концепцията, се стреми при нейната реализация да прокара и реализира свои тясно национални ползи във щета на прилежащите нации.

Политически настройки

В началото на XX век югославската концепция измежду южнославянските нации е непозната на сърбите, близка до хърватите и словенците, само че неприемлива за българите, т.к. зад нея за последните прозира концепцията за Велика Сърбия. Българите съзират, през призмата на историческия си опит, нови сърбошовинистични амбиции към българските земи зад въображаемата Югославия. Сърбите не симпатизират на концепцията, защото „... тази стъпка може да докара до завоюването и поглъщането на Сърбия. Към това се стремят някои хървати и словенци. Затова сърбите би трябвало да са внимателни към всевъзможни проекти за обединяване на южните славяни. “.За сърбите, които имат национална страна, тя би трябвало да се уголемява. Затова гледат по-благосклонно на възобновяване на Стара Сърбия в нейните граници от времето на крал Стефан Душан. В същото време хърватите и словенците бленуват за национална независимост. В югославската концепция те съзират „ избавителния пояс “, който ще ги изведе от австро-унгарското етническо море.

За Хабсбургската и Османската империя югославската концепция е нездравословна. Вследствие от загубата на Централните сили в Първата международна война, последвана от естествения разпад на двете империи, реализирането на концепцията за обединяването на южните славяни в обща държава е логичен край за геополитическо влияние върху Балканите от наследилите империите страни – Австрия, Унгария и Турция.

В края на Първата международна война, при очертаващия се немски погром, Антантата вече не държи на запазването на Австро-Унгария. Подкрепяно от Франция и Англия, Кралство Сърбия от великосръбски гледни позиции предявява искания към „ балканското завещание “ на Хабсбургите, разчитайки за задоволяването им главно на съюзническите си връзки, особени заслуги и принос за извоюване на успеха за Антантата. Интегрирането на разнородно в етническо и верско отношение население на 2 някогашни империи в нова и мощна страна (каквато е нужна на Франция за опазване на статуквото след Версайските договори), изисква обединителна концепция. Такава концепция концептуално, в исторически, етничен и нравствен проект, е единствено югославската.
Източник: petel.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР