Срам и позор: Българската църква се моли за победа на руското оръжие в Украйна
На фотографията: проф. Калин Янакиев
На 6-и декември т.г. у нас дойде „ завеждащият външните каузи “ на Руската православна черква, Волоколамският митрополит Антоний. Покрито с неизясненост остана питането със (както го изискват църковните правила) или без покана от de iure автокефалната ни черква ни споходи висшият съветски свещеник. Осведомен за църковната неначетеност на нашата общност, светият ни Синод изначало не си направи труда да ни осведоми за това. Едва след прочитането на (протестна) декларация на „ Демократична България “ в Народно събрание по този мотив, към 17 ч. на 6-и декември, т.е. откакто съветският епископ бе отслужил дружно с Ловчанския митрополит Гавриил и основния секретар на Св. Синод свещеник Герасим литургия в така наречен Руска черква в София, на уеб страницата на патриаршията ни, както споделят, се появи известие, че визитата била получила (още на 5-и декември) „ благословение “ от патриарх Неофит.
В предварителната информация за това изключително предизвикателно в сегашния миг посещаване се загатваше, че наши владици ще извършат дружно с митроп. Антоний молебен „ за успеха на съветското оръжие “ в Украйна, а „ външният министър “ на РПЦ ще уговаря нашите синодали да признаят издадения в несъгласие с каноните „ томос “ за автономност на Македонската черква от страна на Сръбската патриаршия. С две думи: визитата на съветския епископ бе замислена като формена провокация както към църквата, по този начин и към страната ни. Въпреки тази информация персонално аз бях сигурен, че чак в молебен „ за победа на съветското оръжие “ никой от нашите висши духовници не би се решил да взе участие – не тъй като значително от тях не я желаят, а тъй като не биха се решили на толкоз безочливо предизвикателство към държавната ни власт.
Неграмотно поднесеният на 7-и декември във в. „ 24 часа “ материал за въпреки всичко осъщественото съслужение на наши епископи с митроп. Антоний обаче даде опция на Ловчанския митрополит Гавриил да се възползва от „ правото си на отговор “ и да отхвърли съвсем всичко от предварителната информация. За това, че в взаимно отслужената с руснака литургия нямало нищо смущаващо, ще кажа нещо по-долу. Ще си разреша да се усъмня обаче както в полученото (предварително) от патр. Неофит „ благословение “ за визитата, по този начин и в показаната ни в „ правото на отговор “ от Ловчанския митрополит цел на визитата на съветския църковен „ външен министър “. Още един път ще кажа, че за мен остава прекомерно индикативен фактът, че известието за патриаршеското „ благословение “ се появи на формалния уебсайт на БПЦ едвам в късния следобяд на 6-и декември, откакто взаимното служение (а и митингът на българи и украинци пред храма в София) се бяха към този момент състояли.
Дълбоко неубедително
за мен остана и обяснението на митроп. Гавриил, че публична покана от страна на Св. Синод към въпросния Антоний нямало, защото Синодът не се бил събирал (наскоро) на съвещание и в тези случаи се постъпвало по този начин, както в този момент се било постъпило. А за какво, ще попитам, архиереите ни не са настояли съветският църковен „ външен министър “ да изчака, до момента в който въпреки всичко се съберат и обсъдят дали да го одобряват? Защо е трябвало раздразнено да легализират с патриаршеско „ благословение “ неговото настъпление? И след това: в литургията в съветската черква в София с изключение на митроп. Гавриил взе присъединяване и основният секретар на Синода, свещеник Герасим. Упълномощен от кого го направи и коя наша църковна институция представляваше той сутринта на 6-и декември, щом Св. Синод не се е произнасял за визитата?
Ловчанският митрополит Гавриил в правото си на отговор във в. „ 24 часа “ отхвърли също при диалозите с Антоний да е ставало дума за признаването от наша страна на „ томоса “ на Сръбската патриаршия за Македонската черква. Доколкото обществена информация за тези диалози (а такива не може да не е имало) ние не получихме, ще си разреша да се усъмня надълбоко, че казаното от митрополита дава отговор на истината. Не мога да си показва, че не някой различен, а таман „ външният министър “ на РПЦ ще пристигна – и точно в сегашния миг – у нас единствено по отношение на храмовия празник на Руското подворие в София. Защото дано съобразим: преждевременно издаденият от Сръбската патриаршия „ томос “ обтегна в последно време мощно връзките сред Константинополския Вселенски патриарх – чието е правото да издава подобен жанр документи – и Белград. Още повече, че Вселенската патриаршия бе стартирала каноничната процедура по даването на автономност на Македонската черква. С безспорната интервенция на Москва, значи, и във връзка Македония РПЦ и намиращата се в топли връзки с нея Сръбска патриаршия
режисираха следващото разтягане на връзките
сред православните църкви. От което следва, че в случай че БПЦ в този миг би се произнесла положително за неканоничния „ томос “ на Сръбската черква, тя, дружно с РПЦ, би се включила към църковна „ партия “, опълчена на Константинопол (а и на гръкоезичните православни църкви) и – затова – разделяща Православието. А точно това – ще съобрази всеки осведомен с междуцърковната обстановка през днешния ден – е лелеяна цел на РПЦ, която, с изключение на заради войната на Путин, е във все по-отчетлива изолираност от останалия православен свят, откакто преди към три години прекъсна евхаристийното си общение с Вселенската патриаршия, а по-късно и с Еладската (Гръцката) и Кипърската архиепископии и с Александрийската патриаршия, признали автокефалната черква на Украйна.
С други думи не мога да си показва, че информацията за подмолната (и същинска) цел на визитата на съветския църковен „ външен министър “ не почива на никакви действителни учредения. А че тя е точно тази, ще съобрази всеки, който е „ по във вътрешността “ в църковните ни работи, откакто научи, че след 6-и декември митроп. Антоний не си отпътува за Русия, а продължи да „ гостува “ тук и там, и – ето че – след „ братското съслужение “ с Ловчанския митрополит – дойде в Пловдив, с цел да се срещне с митрополит Николай – единствения, който намерено си разреши да осъди експанзията на Русия в Украйна и (поне напоследък) показва непосредственост с Константинополската патриаршия. Няма по какъв начин за в бъдеще Св. Синод да одобри „ томоса “ на Сръбската черква, в случай че за това не бъде уверен и Пловдивският Николай. Предстои значи да забележим дали е съумял в начинанието си „ външният министър “ на РПЦ.
Разбира се, съветският митрополит реализира изцяло другата си съществена цел: безочливо да показва, че Путинова Русия разполага с доста значима „ пета колона “ в България в лицето на управителната подчиненост на БПЦ. Абсолютно уверен съм, че въпросният Антоний не би могъл в сегашния миг да отиде на посещаване на която и да било друга православна черква. Да посети (малцинствената) Полска православна черква да вземем за пример не би му разрешила полската страна, в гръкоезичните – не биха го приели църковните предстоятели, в Румънската – евентуално също. А ето:
у нас той идва демонстративно
като истински стопанин, на своя глава и да чака синодално позволение, без реакция от българските всемирски управляващи и на часа да му съслужат в съветския храм-подворие (същински каноничен нонсенс, само че за това различен път) се явяват двама наши епископи. Кани го дружно с цялата му делегация и го приема не някой различен, а… Симеон Сакскобургготски („ главата на българската царска фамилия “, както е показано това на формалната страница на външния отдела на РПЦ).
Нека отбележа за непроследилите „ мероприятието “: на литургията на 6-и декември, с цел да „ обслужи “ демонстрацията на руснака, участва цялата кохорта откровени путинисти, ръководена от госпожа Митрофанова и включваща църковно-банкетния „ завсегдатай “ Румен Петков, свръхрусофилската зилотка Василианна Мерхеб и свещеника Иоан Куков – наскоро „ конфигурирал “ съветското знаме в притвора на Ротондата „ Св. Георги “ в София, където „ просвещава “ пасомите си за тровещите ни с „ кемтрейлс “ натовски самолети над България.
Дайте си сметка какъв брой изразително нагла беше тази проява.
Ние, изолираните в този миг от целия цивилизован свят, агресори имаме тук неприкриваща се „ пета колона “ в лицето на самата Българска православна черква и надълбоко почитания от нея „ цар “ Симеон, на който, а не на „ цивилните “ политици на измислената ви „ република “ отиваме на посетители.
А в този момент нещо за молитвите за „ съветското оръжие “, каквито, както споделя митроп. Гавриил в „ правото си на отговор “, изобщо не било имало, тъй като в литургията се възнасят молебствия „ единствено за мир, благоденствие и благополучие “. Само че не е тъкмо по този начин и аз ще се опитам да обясня за читателите на Портал Култура за какво съслужението в този миг с свещеник на РПЦ, тотално послушна на незаконния кремълски цезар, не може да не съставлява скандал за лично християнската съвест.
Да, в Св. Литургия няма и не може да има молебствия за победа (специално) на „ съветското оръжие “, само че в нейното чинопоследование още в така наречен Велика ектения, в самото ѝ начало наред с другите моления се съдържа и ето това (ще изтъквам на църковнославянски, тъй като в Руската православна черква богослуженията се правят единствено на този неговорим език): „ О благочестивом, православном (в съветската черква, схваща се) русском народе и о христолюбивем его воинстве, Господу помолимся. О пособити и покорити под нозе их всякаго врага и супостата, Господу помолимся “. При съслужението в софийския храм към молението за „ съветския народ и воинство “ се прибавят и българските, а молитвата Господ да покори под нозете на „ воинството “ всеки „ зложелател и супостат “ се произнася в множествено число (тоест под нозете и на двете „ воинства “).
Да, тези молебствия са изконно съдържащи се в чинопоследованието на Св. Литургия, само че дайте си сметка по какъв метод те звучат в този миг, произнесени от българските „ съслужители “ на съветския епископ – в този миг, в който съветското „ воинство “ обстрелва с ракети жилищни здания, лечебни заведения, училища; убива дами и деца в украинските градове; в който, поразявайки електропроводи и водопроводи, оставя без ток и вода съвсем цялата украинска страна.
Обърнете внимание също, че в ектенията се молим Господ да покори под нозете на „ христолюбивото воинство “ всеки „ зложелател и супостат “, а втората дума в превод от църковнославянски значи „ агресор “ и това е по този начин, тъй като Църквата Христова не би могла да се моли за проваляне на различен с изключение на на врага агресор, на врага, на който „ православният народ “ е жертва. В подтекста на незаконната война на Русия в Украйна затова съветски и съслужещ с него български свещеник да възнасят тази молитва е
безспорна безочливост
и двуличие, в случай че вършещите го не се управляват от Путиновата „ опорка “, че в действителност от 24-ти февруари не някой различен, а Русия е нападната (от „ целокупния Запад “ в Украйна) и той, Западът, е „ супостат-ът “, за който се молим на Господа да го „ покори под нозете “ на „ христолюбивото воинство “. Виждате ли за какво християнин със здрава съвест не може в този миг да влиза в съслужение с духовници на РПЦ. Съвместното изговаряне на литургийните слова тук е напряко единодушие с агресора.
По-нататък: след четенето на Св. Евангелие в литургията следва така наречен Сугуба (или усърдна) ектения, в която се съдържа сходна молитва в още по-разгърната форма: „ Еще молимся о благочестивом и православном (в съветския храм) русском и болгарстем народе и о христолюбивом их воинстве, о державе, победе, пребивании, мире, здравии и спасении их “ – т.е. на държавните управляващи на съветския и българския народ, тъй като тук, „ держава “ значи не „ страната “, а точно държавната власт. Питам: не са ли си дали сметка съслужилите в сегашния миг с съветския митрополит наши духовници за чия власт („ держава “) през днешния ден са възнесли молитвата си? За чия „ победа, местонахождение, здраве и избавление “, в случай че не за тези на… Путин, на Медведев (заплашващи Божия свят с нуклеарно унищожение), на Шойгу, на Пригожин (който неотдавна изпрати на Европейския парламент оцапан с кръв ковашки чук, символизиращ оня, с който неговите „ вагнеровци “ разрушиха обществено черепа на дезертьора Нужин)? Именно те са „ държавната власт “ в Русия през днешния ден. Ще кажа отново, че въпреки тези молебствия да са в чинопоследованието на литургията, позволилите си да съслужат в съветската черква наши архиереи – щом са архиереи на Христовата черква – би трябвало, длъжни са да си дават сметка за кого през днешния ден те ги насочат.
Още по-нататък: на така наречен Велик вход се възнася молитва, която в съветския храм-подворие звучи по този начин: „ О богохранимей стране нашей Российстей и о державе Болгарстей “. Питам: белким не си дават сметка направилите този Велик вход наши духовници, че към днешна дата „ страната Русийска “ е оповестила „ страната Българска “ (забележете, че тя не е „ богохранима “) за „ неприятелска “, а значи молещият се за нея в този миг Волоколамски митрополит или се опълчва на държавните съветски управляващи, което изобщо нямам доверие, или лицемерничи, а нашите епископи, молейки се за „ Русийската “, позорно нископоклонничат пред нея.
Почитаеми наши духовници, молитвените слова в Св. Литургия не са празни звуци, нито са църковнославянски „ финтифлюшки “ – те са слова, които, както се споделя в цитираната към този момент Сугуба ектения, ние сме призовани да изречем към Господа „ от всея души и от всего помишления нашего “. Ето за какво аз запитвам: може ли живеещ през днешния ден православен християнин – очевидец на безчинствата на съветския агресор, очевидец на купчините трупове на цивилни в Мариупол, в случай че щете и на изгаряните в „ преносими крематориуми “ (от своите) тела на съветски бойци, точно „ от цялата си душа и мисъл “ да моли Христос за „ страната, успеха и пребъдването “ на Путин и шайката му, да желае Христос „ да покори под нозете “ на състоящото се основно от чеченски, бурятски и така нататък (тоест иноверни наемници) съветско „ воинство “, защитаващите земята и домовете си украинци? И по-късно да споделя, че в съветската черква се е молил в действителност „ за мир, благоденствие и благополучие “?
Срам. Срам и срам!
Текстът е препубликуван от. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
На 6-и декември т.г. у нас дойде „ завеждащият външните каузи “ на Руската православна черква, Волоколамският митрополит Антоний. Покрито с неизясненост остана питането със (както го изискват църковните правила) или без покана от de iure автокефалната ни черква ни споходи висшият съветски свещеник. Осведомен за църковната неначетеност на нашата общност, светият ни Синод изначало не си направи труда да ни осведоми за това. Едва след прочитането на (протестна) декларация на „ Демократична България “ в Народно събрание по този мотив, към 17 ч. на 6-и декември, т.е. откакто съветският епископ бе отслужил дружно с Ловчанския митрополит Гавриил и основния секретар на Св. Синод свещеник Герасим литургия в така наречен Руска черква в София, на уеб страницата на патриаршията ни, както споделят, се появи известие, че визитата била получила (още на 5-и декември) „ благословение “ от патриарх Неофит.
В предварителната информация за това изключително предизвикателно в сегашния миг посещаване се загатваше, че наши владици ще извършат дружно с митроп. Антоний молебен „ за успеха на съветското оръжие “ в Украйна, а „ външният министър “ на РПЦ ще уговаря нашите синодали да признаят издадения в несъгласие с каноните „ томос “ за автономност на Македонската черква от страна на Сръбската патриаршия. С две думи: визитата на съветския епископ бе замислена като формена провокация както към църквата, по този начин и към страната ни. Въпреки тази информация персонално аз бях сигурен, че чак в молебен „ за победа на съветското оръжие “ никой от нашите висши духовници не би се решил да взе участие – не тъй като значително от тях не я желаят, а тъй като не биха се решили на толкоз безочливо предизвикателство към държавната ни власт.
Неграмотно поднесеният на 7-и декември във в. „ 24 часа “ материал за въпреки всичко осъщественото съслужение на наши епископи с митроп. Антоний обаче даде опция на Ловчанския митрополит Гавриил да се възползва от „ правото си на отговор “ и да отхвърли съвсем всичко от предварителната информация. За това, че в взаимно отслужената с руснака литургия нямало нищо смущаващо, ще кажа нещо по-долу. Ще си разреша да се усъмня обаче както в полученото (предварително) от патр. Неофит „ благословение “ за визитата, по този начин и в показаната ни в „ правото на отговор “ от Ловчанския митрополит цел на визитата на съветския църковен „ външен министър “. Още един път ще кажа, че за мен остава прекомерно индикативен фактът, че известието за патриаршеското „ благословение “ се появи на формалния уебсайт на БПЦ едвам в късния следобяд на 6-и декември, откакто взаимното служение (а и митингът на българи и украинци пред храма в София) се бяха към този момент състояли.
Дълбоко неубедително
за мен остана и обяснението на митроп. Гавриил, че публична покана от страна на Св. Синод към въпросния Антоний нямало, защото Синодът не се бил събирал (наскоро) на съвещание и в тези случаи се постъпвало по този начин, както в този момент се било постъпило. А за какво, ще попитам, архиереите ни не са настояли съветският църковен „ външен министър “ да изчака, до момента в който въпреки всичко се съберат и обсъдят дали да го одобряват? Защо е трябвало раздразнено да легализират с патриаршеско „ благословение “ неговото настъпление? И след това: в литургията в съветската черква в София с изключение на митроп. Гавриил взе присъединяване и основният секретар на Синода, свещеник Герасим. Упълномощен от кого го направи и коя наша църковна институция представляваше той сутринта на 6-и декември, щом Св. Синод не се е произнасял за визитата?
Ловчанският митрополит Гавриил в правото си на отговор във в. „ 24 часа “ отхвърли също при диалозите с Антоний да е ставало дума за признаването от наша страна на „ томоса “ на Сръбската патриаршия за Македонската черква. Доколкото обществена информация за тези диалози (а такива не може да не е имало) ние не получихме, ще си разреша да се усъмня надълбоко, че казаното от митрополита дава отговор на истината. Не мога да си показва, че не някой различен, а таман „ външният министър “ на РПЦ ще пристигна – и точно в сегашния миг – у нас единствено по отношение на храмовия празник на Руското подворие в София. Защото дано съобразим: преждевременно издаденият от Сръбската патриаршия „ томос “ обтегна в последно време мощно връзките сред Константинополския Вселенски патриарх – чието е правото да издава подобен жанр документи – и Белград. Още повече, че Вселенската патриаршия бе стартирала каноничната процедура по даването на автономност на Македонската черква. С безспорната интервенция на Москва, значи, и във връзка Македония РПЦ и намиращата се в топли връзки с нея Сръбска патриаршия
режисираха следващото разтягане на връзките
сред православните църкви. От което следва, че в случай че БПЦ в този миг би се произнесла положително за неканоничния „ томос “ на Сръбската черква, тя, дружно с РПЦ, би се включила към църковна „ партия “, опълчена на Константинопол (а и на гръкоезичните православни църкви) и – затова – разделяща Православието. А точно това – ще съобрази всеки осведомен с междуцърковната обстановка през днешния ден – е лелеяна цел на РПЦ, която, с изключение на заради войната на Путин, е във все по-отчетлива изолираност от останалия православен свят, откакто преди към три години прекъсна евхаристийното си общение с Вселенската патриаршия, а по-късно и с Еладската (Гръцката) и Кипърската архиепископии и с Александрийската патриаршия, признали автокефалната черква на Украйна.
С други думи не мога да си показва, че информацията за подмолната (и същинска) цел на визитата на съветския църковен „ външен министър “ не почива на никакви действителни учредения. А че тя е точно тази, ще съобрази всеки, който е „ по във вътрешността “ в църковните ни работи, откакто научи, че след 6-и декември митроп. Антоний не си отпътува за Русия, а продължи да „ гостува “ тук и там, и – ето че – след „ братското съслужение “ с Ловчанския митрополит – дойде в Пловдив, с цел да се срещне с митрополит Николай – единствения, който намерено си разреши да осъди експанзията на Русия в Украйна и (поне напоследък) показва непосредственост с Константинополската патриаршия. Няма по какъв начин за в бъдеще Св. Синод да одобри „ томоса “ на Сръбската черква, в случай че за това не бъде уверен и Пловдивският Николай. Предстои значи да забележим дали е съумял в начинанието си „ външният министър “ на РПЦ.
Разбира се, съветският митрополит реализира изцяло другата си съществена цел: безочливо да показва, че Путинова Русия разполага с доста значима „ пета колона “ в България в лицето на управителната подчиненост на БПЦ. Абсолютно уверен съм, че въпросният Антоний не би могъл в сегашния миг да отиде на посещаване на която и да било друга православна черква. Да посети (малцинствената) Полска православна черква да вземем за пример не би му разрешила полската страна, в гръкоезичните – не биха го приели църковните предстоятели, в Румънската – евентуално също. А ето:
у нас той идва демонстративно
като истински стопанин, на своя глава и да чака синодално позволение, без реакция от българските всемирски управляващи и на часа да му съслужат в съветския храм-подворие (същински каноничен нонсенс, само че за това различен път) се явяват двама наши епископи. Кани го дружно с цялата му делегация и го приема не някой различен, а… Симеон Сакскобургготски („ главата на българската царска фамилия “, както е показано това на формалната страница на външния отдела на РПЦ).
Нека отбележа за непроследилите „ мероприятието “: на литургията на 6-и декември, с цел да „ обслужи “ демонстрацията на руснака, участва цялата кохорта откровени путинисти, ръководена от госпожа Митрофанова и включваща църковно-банкетния „ завсегдатай “ Румен Петков, свръхрусофилската зилотка Василианна Мерхеб и свещеника Иоан Куков – наскоро „ конфигурирал “ съветското знаме в притвора на Ротондата „ Св. Георги “ в София, където „ просвещава “ пасомите си за тровещите ни с „ кемтрейлс “ натовски самолети над България.
Дайте си сметка какъв брой изразително нагла беше тази проява.
Ние, изолираните в този миг от целия цивилизован свят, агресори имаме тук неприкриваща се „ пета колона “ в лицето на самата Българска православна черква и надълбоко почитания от нея „ цар “ Симеон, на който, а не на „ цивилните “ политици на измислената ви „ република “ отиваме на посетители.
А в този момент нещо за молитвите за „ съветското оръжие “, каквито, както споделя митроп. Гавриил в „ правото си на отговор “, изобщо не било имало, тъй като в литургията се възнасят молебствия „ единствено за мир, благоденствие и благополучие “. Само че не е тъкмо по този начин и аз ще се опитам да обясня за читателите на Портал Култура за какво съслужението в този миг с свещеник на РПЦ, тотално послушна на незаконния кремълски цезар, не може да не съставлява скандал за лично християнската съвест.
Да, в Св. Литургия няма и не може да има молебствия за победа (специално) на „ съветското оръжие “, само че в нейното чинопоследование още в така наречен Велика ектения, в самото ѝ начало наред с другите моления се съдържа и ето това (ще изтъквам на църковнославянски, тъй като в Руската православна черква богослуженията се правят единствено на този неговорим език): „ О благочестивом, православном (в съветската черква, схваща се) русском народе и о христолюбивем его воинстве, Господу помолимся. О пособити и покорити под нозе их всякаго врага и супостата, Господу помолимся “. При съслужението в софийския храм към молението за „ съветския народ и воинство “ се прибавят и българските, а молитвата Господ да покори под нозете на „ воинството “ всеки „ зложелател и супостат “ се произнася в множествено число (тоест под нозете и на двете „ воинства “).
Да, тези молебствия са изконно съдържащи се в чинопоследованието на Св. Литургия, само че дайте си сметка по какъв метод те звучат в този миг, произнесени от българските „ съслужители “ на съветския епископ – в този миг, в който съветското „ воинство “ обстрелва с ракети жилищни здания, лечебни заведения, училища; убива дами и деца в украинските градове; в който, поразявайки електропроводи и водопроводи, оставя без ток и вода съвсем цялата украинска страна.
Обърнете внимание също, че в ектенията се молим Господ да покори под нозете на „ христолюбивото воинство “ всеки „ зложелател и супостат “, а втората дума в превод от църковнославянски значи „ агресор “ и това е по този начин, тъй като Църквата Христова не би могла да се моли за проваляне на различен с изключение на на врага агресор, на врага, на който „ православният народ “ е жертва. В подтекста на незаконната война на Русия в Украйна затова съветски и съслужещ с него български свещеник да възнасят тази молитва е
безспорна безочливост
и двуличие, в случай че вършещите го не се управляват от Путиновата „ опорка “, че в действителност от 24-ти февруари не някой различен, а Русия е нападната (от „ целокупния Запад “ в Украйна) и той, Западът, е „ супостат-ът “, за който се молим на Господа да го „ покори под нозете “ на „ христолюбивото воинство “. Виждате ли за какво християнин със здрава съвест не може в този миг да влиза в съслужение с духовници на РПЦ. Съвместното изговаряне на литургийните слова тук е напряко единодушие с агресора.
По-нататък: след четенето на Св. Евангелие в литургията следва така наречен Сугуба (или усърдна) ектения, в която се съдържа сходна молитва в още по-разгърната форма: „ Еще молимся о благочестивом и православном (в съветския храм) русском и болгарстем народе и о христолюбивом их воинстве, о державе, победе, пребивании, мире, здравии и спасении их “ – т.е. на държавните управляващи на съветския и българския народ, тъй като тук, „ держава “ значи не „ страната “, а точно държавната власт. Питам: не са ли си дали сметка съслужилите в сегашния миг с съветския митрополит наши духовници за чия власт („ держава “) през днешния ден са възнесли молитвата си? За чия „ победа, местонахождение, здраве и избавление “, в случай че не за тези на… Путин, на Медведев (заплашващи Божия свят с нуклеарно унищожение), на Шойгу, на Пригожин (който неотдавна изпрати на Европейския парламент оцапан с кръв ковашки чук, символизиращ оня, с който неговите „ вагнеровци “ разрушиха обществено черепа на дезертьора Нужин)? Именно те са „ държавната власт “ в Русия през днешния ден. Ще кажа отново, че въпреки тези молебствия да са в чинопоследованието на литургията, позволилите си да съслужат в съветската черква наши архиереи – щом са архиереи на Христовата черква – би трябвало, длъжни са да си дават сметка за кого през днешния ден те ги насочат.
Още по-нататък: на така наречен Велик вход се възнася молитва, която в съветския храм-подворие звучи по този начин: „ О богохранимей стране нашей Российстей и о державе Болгарстей “. Питам: белким не си дават сметка направилите този Велик вход наши духовници, че към днешна дата „ страната Русийска “ е оповестила „ страната Българска “ (забележете, че тя не е „ богохранима “) за „ неприятелска “, а значи молещият се за нея в този миг Волоколамски митрополит или се опълчва на държавните съветски управляващи, което изобщо нямам доверие, или лицемерничи, а нашите епископи, молейки се за „ Русийската “, позорно нископоклонничат пред нея.
Почитаеми наши духовници, молитвените слова в Св. Литургия не са празни звуци, нито са църковнославянски „ финтифлюшки “ – те са слова, които, както се споделя в цитираната към този момент Сугуба ектения, ние сме призовани да изречем към Господа „ от всея души и от всего помишления нашего “. Ето за какво аз запитвам: може ли живеещ през днешния ден православен християнин – очевидец на безчинствата на съветския агресор, очевидец на купчините трупове на цивилни в Мариупол, в случай че щете и на изгаряните в „ преносими крематориуми “ (от своите) тела на съветски бойци, точно „ от цялата си душа и мисъл “ да моли Христос за „ страната, успеха и пребъдването “ на Путин и шайката му, да желае Христос „ да покори под нозете “ на състоящото се основно от чеченски, бурятски и така нататък (тоест иноверни наемници) съветско „ воинство “, защитаващите земята и домовете си украинци? И по-късно да споделя, че в съветската черква се е молил в действителност „ за мир, благоденствие и благополучие “?
Срам. Срам и срам!
Текстът е препубликуван от. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ