"Има такава държава. Записки по българските кризи" е новата книга на Тони Николов
На повтарящите се рецесии в българската история е основана новата книга на философа Тони Николов. " Има такава страна. Записки по българските рецесии " е алманах със публикации, публикуван от " Хермес " предишния месец. Авторът отбелязва, че всичко, което през днешния ден претърпяваме в комплицираната политическа конюнктура, се е случвало към този момент неведнъж.
" Тези текстове са писани през годините. В първата част аз преднамерено оставих датите. Защото това, което се случва и ни връхлита, не се е случвало единствено през вчерашния ден или оня ден. И въпреки това тя е един тип диалог във времето с съвсем 100 години разстояние - с доста създатели - стартирам с Петър Мутафчиев, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов. И непрестанно едно и също. Ние в действителност въртим последните 90-100 години като калейдоскоп. Всичко, това което съм поставил в книгата е писмено ".
Кал и политика
Това съобщи Николов в изявление за студиото " Култура. БГ " на Българска национална телевизия, взето във връзка книгата му.
" Има такава страна. Записки по българските рецесии " ще има публична премиера на 7 юни (сряда) от 18 часа в столичната книжарница " Гринуич ". За книгата ще приказват проф. Веселин Методиев и писателката Теодора Димова.
Тони Николов е мъдрец и публицист. Главен редактор на " Портал Култура " и на списание " Култура ". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши филантропични науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за проучване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) в Лувен.
От 2005 до 2009 година е основен редактор на Радио Франс Ентернасионал - България. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Оливие Клеман. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на книга с неиздадени ръкописи на Иван Хаджийски. Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция. Автор на книгите " Пропуканата България " (2015), " Българската алтернатива " (2017), " Спомнена София " (2021) и " Бленувана София " (2022).
Из " Има такава страна " от Тони Николов
Тя съществува такава, каквато е, разпъната сред географията и историята. Така е зародила, по този начин е и оцелявала, в превратности и възмогвания. Често отвън " огромното време " на континента, вписана в него посредством личната си микроистория: в непрекъснатото настояще на самооцеляването, душа в душа и тяло в тяло, отвън което - пет века в Османската империя - не се случва " нищо " (отвъд епидемиите или безчинствата на кърджалии и черкези).
Но " мрачините стартират да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден " (Петър Мутафчиев, " Книга за българите " ). С нежната вяра за възземане на България, което въпреки всичко идва, само че и с тревожното предусещане за някакво зло, като че ли просмукало се в груповото тяло, дето все я тегли към размириците, към бездната. Усещане, дало съображение на остроумен мъдрец като Цветан Стоянов да забележи, че " каквото е ситуацията ни в географията, такова е и в духа " - мост сред два свята, който за жал не съчетава, а разединява: ту в едната, ту в другата посока, дори самия себе си. Как тогава да мислим или опишем тази си разделеност, а и кой би дръзнал? И какъв би бил резултатът от един подобен опит? Не ще ли е гибелен и за нас самите?
***
" Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е това двукрако без перушина, което обитава сивите пространства от двете страни на Балкана и което поради парче самун е способно на всичко ", написа с болежка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е таман от неговата " Оптимистична доктрина на българския народ ", поставяща си за цел да разобличи пагубния ни " скептичен комплекс ", радикалното ни обезверение в самите нас като общественост.
С тюхканията и вайканията ни, че от времената на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, че в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е по никакъв начин радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам разказват бездейност на духа, материална нерадост и липса на каквато и да е обществена предприемчивост, които са много обезсърчителни.
И въпреки всичко общността я има, даже задрямала бездънен сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е образец за тази " пробуда ", в която всеки взе участие - кой с каквото може и колкото му стигат силите.
Има такава общественост, само че няма такава страна. Тя единствено мержелее в очакванията и упованията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор, пристигнал " под Балкана " (според заглавието на едноименната му книга) през 1876 година, с цел да интервюира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви по какъв начин в доста селища, които в Англия умерено биха били наречени градове, има смайващо бърз прогрес в образованието: " от възхитителното начално обучение на безплатните селски учебни заведения до образованието на синовете на земевладелците и комерсиалните класи в Роберт лицей, което идва да покаже, че няма да липсват основи за локално самоуправление единствено в случай че се допусне свободно развиване на материалните и нравствените запаси на страната ".
Колко през днешния ден бихме се зарадвали на една сходна оценка, когато образоваността на българчетата непрекъснато пада в класациите.
***
Голяма и извечна е тази българска драма - сред обособената персона и държавния ред. Особено при съществуването на стеснен икономически и финансов запас. Дилемата е разказана в детайли отново от Хаджийски: избира се власт, която основава ред, само че изникват проблеми, а и би трябвало да се заплащат налози. Става отвратително за всички. И още веднъж: " Няма такава страна ".
Властта би трябвало да дава обещание на всекиго всичко, а не може да му го даде. А ръководство би трябвало да има, освен това като демонстрация на националната воля. Затуй то се " обезпечава " - къде с дребни облаги, къде с " морално влияние ", къде с раздаването на служби (описаните от Вазов " службогонци " ), къде с тояги, къде с " гасене на ламбите " и замяна на бюлетините. Избори по български.
Ако властта не " даде ", опозицията ще " обещае ". А там периметърът на популизма е извънредно по-широк.
" Какво желае опозицията - пита Константин Иречек, различен остроумен наблюдаващ на нашенските нрави, - натурален отпор на полуобразования против европейския административен ред: неограничена независимост без налози, без монополи, без мита, без набори. "
Чудно ли е тогава за какво " реформаторските държавни управления " в България се броят на пръсти? Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, а сетне съвсем ги няма. Че кой ще гласоподава за " такива "? Пък и те постоянно са идвали на власт не по " най-надлежния ред ".
А след това - сещам се само за Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, и комай няма други. Пропускам Стамболийски съзнателно - той прави промени, само че основава голям безпорядък в страната, замислена да бъде погълната от една оранжева партия. Съдбата на най-новите " български реформатори " - на държавните управления на Филип Димитров и Иван Костов или на президентския мандат на Петър Стоянов - е още по-незавидна. В интернет ще прочетете, че те са " ликвидатори " на българската страна, без значение от осъществените от тях действителни промени, довели до действителни и позитивни промени. Да не би таман по тази причина - съгласно някои - " да няма такава страна "?
Ако перифразираме Пол Валери, страните също са смъртни, само че наследените от тях манталитети или ментални структури - не. Те са устойчиви и оцеляват даже когато големите им паметници (особено тези на тоталитарната държава) от дълго време тънат в съсипия или над тях е избуяла трева. Нали този нрав се е утаил в бита и логиката на психиката на един народ. Върху подобен обичай - такава просвета.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
" Тези текстове са писани през годините. В първата част аз преднамерено оставих датите. Защото това, което се случва и ни връхлита, не се е случвало единствено през вчерашния ден или оня ден. И въпреки това тя е един тип диалог във времето с съвсем 100 години разстояние - с доста създатели - стартирам с Петър Мутафчиев, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов. И непрестанно едно и също. Ние в действителност въртим последните 90-100 години като калейдоскоп. Всичко, това което съм поставил в книгата е писмено ".
Кал и политикаТова съобщи Николов в изявление за студиото " Култура. БГ " на Българска национална телевизия, взето във връзка книгата му.
" Има такава страна. Записки по българските рецесии " ще има публична премиера на 7 юни (сряда) от 18 часа в столичната книжарница " Гринуич ". За книгата ще приказват проф. Веселин Методиев и писателката Теодора Димова.
Тони Николов е мъдрец и публицист. Главен редактор на " Портал Култура " и на списание " Култура ". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши филантропични науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за проучване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) в Лувен.
От 2005 до 2009 година е основен редактор на Радио Франс Ентернасионал - България. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Оливие Клеман. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на книга с неиздадени ръкописи на Иван Хаджийски. Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция. Автор на книгите " Пропуканата България " (2015), " Българската алтернатива " (2017), " Спомнена София " (2021) и " Бленувана София " (2022).
Из " Има такава страна " от Тони Николов
Тя съществува такава, каквато е, разпъната сред географията и историята. Така е зародила, по този начин е и оцелявала, в превратности и възмогвания. Често отвън " огромното време " на континента, вписана в него посредством личната си микроистория: в непрекъснатото настояще на самооцеляването, душа в душа и тяло в тяло, отвън което - пет века в Османската империя - не се случва " нищо " (отвъд епидемиите или безчинствата на кърджалии и черкези).
Но " мрачините стартират да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден " (Петър Мутафчиев, " Книга за българите " ). С нежната вяра за възземане на България, което въпреки всичко идва, само че и с тревожното предусещане за някакво зло, като че ли просмукало се в груповото тяло, дето все я тегли към размириците, към бездната. Усещане, дало съображение на остроумен мъдрец като Цветан Стоянов да забележи, че " каквото е ситуацията ни в географията, такова е и в духа " - мост сред два свята, който за жал не съчетава, а разединява: ту в едната, ту в другата посока, дори самия себе си. Как тогава да мислим или опишем тази си разделеност, а и кой би дръзнал? И какъв би бил резултатът от един подобен опит? Не ще ли е гибелен и за нас самите?
***
" Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е това двукрако без перушина, което обитава сивите пространства от двете страни на Балкана и което поради парче самун е способно на всичко ", написа с болежка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е таман от неговата " Оптимистична доктрина на българския народ ", поставяща си за цел да разобличи пагубния ни " скептичен комплекс ", радикалното ни обезверение в самите нас като общественост.
С тюхканията и вайканията ни, че от времената на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, че в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е по никакъв начин радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам разказват бездейност на духа, материална нерадост и липса на каквато и да е обществена предприемчивост, които са много обезсърчителни.
И въпреки всичко общността я има, даже задрямала бездънен сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е образец за тази " пробуда ", в която всеки взе участие - кой с каквото може и колкото му стигат силите.
Има такава общественост, само че няма такава страна. Тя единствено мержелее в очакванията и упованията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор, пристигнал " под Балкана " (според заглавието на едноименната му книга) през 1876 година, с цел да интервюира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви по какъв начин в доста селища, които в Англия умерено биха били наречени градове, има смайващо бърз прогрес в образованието: " от възхитителното начално обучение на безплатните селски учебни заведения до образованието на синовете на земевладелците и комерсиалните класи в Роберт лицей, което идва да покаже, че няма да липсват основи за локално самоуправление единствено в случай че се допусне свободно развиване на материалните и нравствените запаси на страната ".
Колко през днешния ден бихме се зарадвали на една сходна оценка, когато образоваността на българчетата непрекъснато пада в класациите.
***
Голяма и извечна е тази българска драма - сред обособената персона и държавния ред. Особено при съществуването на стеснен икономически и финансов запас. Дилемата е разказана в детайли отново от Хаджийски: избира се власт, която основава ред, само че изникват проблеми, а и би трябвало да се заплащат налози. Става отвратително за всички. И още веднъж: " Няма такава страна ".
Властта би трябвало да дава обещание на всекиго всичко, а не може да му го даде. А ръководство би трябвало да има, освен това като демонстрация на националната воля. Затуй то се " обезпечава " - къде с дребни облаги, къде с " морално влияние ", къде с раздаването на служби (описаните от Вазов " службогонци " ), къде с тояги, къде с " гасене на ламбите " и замяна на бюлетините. Избори по български.
Ако властта не " даде ", опозицията ще " обещае ". А там периметърът на популизма е извънредно по-широк.
" Какво желае опозицията - пита Константин Иречек, различен остроумен наблюдаващ на нашенските нрави, - натурален отпор на полуобразования против европейския административен ред: неограничена независимост без налози, без монополи, без мита, без набори. "
Чудно ли е тогава за какво " реформаторските държавни управления " в България се броят на пръсти? Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, а сетне съвсем ги няма. Че кой ще гласоподава за " такива "? Пък и те постоянно са идвали на власт не по " най-надлежния ред ".
А след това - сещам се само за Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, и комай няма други. Пропускам Стамболийски съзнателно - той прави промени, само че основава голям безпорядък в страната, замислена да бъде погълната от една оранжева партия. Съдбата на най-новите " български реформатори " - на държавните управления на Филип Димитров и Иван Костов или на президентския мандат на Петър Стоянов - е още по-незавидна. В интернет ще прочетете, че те са " ликвидатори " на българската страна, без значение от осъществените от тях действителни промени, довели до действителни и позитивни промени. Да не би таман по тази причина - съгласно някои - " да няма такава страна "?
Ако перифразираме Пол Валери, страните също са смъртни, само че наследените от тях манталитети или ментални структури - не. Те са устойчиви и оцеляват даже когато големите им паметници (особено тези на тоталитарната държава) от дълго време тънат в съсипия или над тях е избуяла трева. Нали този нрав се е утаил в бита и логиката на психиката на един народ. Върху подобен обичай - такава просвета.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ