Тръгвам си топла и светла като лятото... ♥ Петя ДУБАРОВА
На лятото, с любов от 13-годишната Петя Дубарова.
(Петя Дубарова, 13 годишна)
♥ Лятото
Слънцето залязва... Заровило рошава глава в полата ми, лятото плаче. Аз го адресирам до тополата и го целувам за финален път по челото. След това то се покатерва с нечувана сръчност догоре, разтваря ръце и изчезва. След лятото остава единствено пепел от мрак и прегорели смехове. Жежките му бронзови стъпки постепенно изстиват. Става хладно.
„ Нататък, нататък! ” – шепне вятърът и ме дърпа към морската градина...
„ А къде е лунапаркът? ”
„ Няма го! Лятото си го прибра! ” – отвръщат няколко побелели от горест талази.
„ Лятото, лятото! ” – шушукат сивите пясъци.
„ Жадни сме – проплакват стъпките. – Къде е лятото? То ни даваше и топлота, и сол, с цел да не умрем! ”
„ Лятото? То си отиде! ” – пропява един отдалечен фар и светлото му око се премрежва от сълзи.
„ Отиде си! ” – зашумяват мидите. Една розова раковина свирва безшумно, уплашено и става напълно черна.
„ То си е отишло! ” – крясва за финален път чайка и пада мъртва на студените пясъци.
Морето е горчиво, горчиво като бира.
„ Искам лятото, лято! – плаче малко раче. – То ми сподели, че съм алено като косите му. О, по какъв начин ме галеше всяка вечер! Какви приказки ми разказваше! ”
„ Наистина ли лятото си е отишло? ” – пита задъхано една риба, изплувала от дълбините на своя дом.
„ Отиде си! ”
„ Отиде си? ” – и бясно разтрепераните й хриле застиват. Тя е мъртва. Вълните я изхвърлят на брега и единствено студена тъга като сол остава да свети по безжизнените люспи.
Но внезапно кеят ме вижда: „ Лятото, лятото, то не си е тръгнало! ”
Поглеждат ме талази, миди, пясъци.
„ Лятото! Лятото! ” – блясва окото на фара. Цялото море трепери от наслада.
Поглеждам се. И знамение! Полата ми е светла, напълно светла и топла. Дланите, косите ми греят. Та нали с тях съм галила лятото. Сълзите му попиваха в облеклата ми.
И в този момент аз се усещам добра и светла като самото лято. Загребвам с шепа солена светлина и напоявам стъпките. Стоплям сивите пясъци, а в черната раковина слагам няколко златни косъма от косите си и тя още веднъж е розова. Поемам в длани рачето и то престава да плаче. В отворената човка на мъртвата чайка изсипвам лято и сгорещявам хрилете на рибата. Те отново са живи.
„ Лятото, лятото! ” – шепне морето.
„ Лятото! ” – пропява фарът.
„ Лятото! ” – приказва морският вятър.
И затоплени, щастливи, те заспиват за есента и зимата! Целувам дребното спящо раче, помахвам на фара и си потеглям. Тръгвам си топла и светла като лятото...
1975 година
Снимка: Петя Дубарова на 13 година, bg.wikipedia.org
