Давид ОВАДИЯ | Поезията на сърцето
" Нa кaкво мe учaт cобcтвeнитe ми книги? He знaя..., тоя въпpоc e много cложeн. Аз cмятaм, чe пиcaтeлят e длъжeн дa cтои зaд вcякa cвоя книгa, зaд вcяко cвоe пpоизвeдeниe. Haпиcaното от нeго e изpaз нa нaй-cъщecтвeнитe му миcли и чувcтвa. Bceки фaлш в литepaтуpaтa, вcяко нaгaждaнe към eдни или дpуги конюнктуpи e нeщо, коeто зa мeнe e нeдопуcтимо. Bинaги когaто пиcaтeлят твоpи, cлeдвa дa миcли, чe той пишe нe caмо зa тия, които ca към нeго. Cловото отивa в бъдeщeто. Автоpът тpябвa дa cи дaдe cмeткa дaли cлeд дeceт, двaдeceт години нямa дa ce cpaмувa от ceгaшното cи cлово. Аз отдaвнa ce пpидъpжaм към товa пpaвило... "
***
Аз имам вяра в безмълвната обич
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз имам вяра единствено в нямото страдане,
в сподавения ентусиазъм на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от обети, от невъздържан рев по ясно
приказват на човешкото сърце.
Тя всичките загради побеждава!
Тя - безконечен огън и неотслабващ вик!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз имам вяра в безмълвната обич.
***
На сватбата - в най-хубавия час
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с церемониален глас,
а може би ще бъдеш най-щастлива -
ще дойда аз - неочакван и незван!
В момент всеки диалект, всеки звук ще стихне!
И може единствено някой посетител пийнал
с помътени очи да се усмихне!
С паника ще ме гледа твоят брат
и майка ти зад мен ще зашушука:
" Това е той... това е наш прочут..
Защо ли измежду нощ пристигнал е тука? "
Лицето на обичаният ти мъж
ще запламти от яд и от засегнатост
и твоят смях ще секне изведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.
***
Късна среща
Каква орис след толкоз години
събра ни тоя гръмък ресторант?
Звънят неуместно чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се дръзвам
и с другите да пея с радостен глас...
И ти, която в миналото обичах
с такава деликатност, болежка и горест
и благополучие само назовах,
усмихваш се насреща ми в този момент.
Аз постепенно подвигам чашата и пия:
спокоен, апатичен и леден.
Но по какъв начин от теб, само че по какъв начин от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
Но по какъв начин да заповядам да не бие
така мощно неспокойното сърце?
Аз отново сипвам чашата - и пия...
Треперят леко моите ръце.
Защо така нежно грее твоят взор?
Защо сълза в очите ти свети?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
... Повярвал бих, повярвал бих още веднъж
и в хората, и в теб, и в любовта,
в случай че в този момент, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа изплашен на брачна половинка,
пред погледа на твоите деца,
ненадейно, като в приказка прелестна,
като в превъзходен, приказен сън,
целунеш ме задъхано и буйно
и тръгнеш с мен - в нощта,
в дъжда - на открито...
Картини ~ Edvard Munch
