Западът е изправен пред най-великата дилема на 21-ви век
На фона на провелата се преди дни среща в Техеран сред Путин, Ердоган и Раиси, където бяха затегнати властническите редици, Западът е изправен пред най-голямата си алтернатива за 21-ви век. Това споделя в изявление за списание Atlantico военният специалист и учител в Парижкия институт за политически проучвания Гийом Лаган.
Atlantico : Преди дни в Техеран се организира среща на върха сред Путин, Ердоган и Ибрахим Раиси. Тя въплъщава, по някакъв метод, съюза на властническите режими. Изправен пред това, би трябвало ли Западът да се помири с един многополюсен, само че и многомоделен свят - както политически, по този начин и стопански - или да се бори за налагане на своето военно, икономическо и цивилизационно владичество?
Гийом Лаган : Тази среща на върха е нова демонстрация на доближаването сред властническа Русия, теократичен Иран и Турция, която при мандата на Ердоган мина от предпочитание за демократични промени към форма на неоосмански авторитаризъм (въпреки че от трите режима тя резервира най-вече свобода). Тази настройка към този момент беше открита на сирийски терен. Спомняме си по-специално процеса от Астана, който разреши разговор сред трите страни под егидата на Казахстан и сякаш изключи западняците. Отвъд тези три сили, явно стои въпросът за руско-китайската ос, която се преглежда като форма на съюз, който намерено оспорва западното водачество от края на Студената война. Китай и Русия, ревизионистки сили, желаят да провокират интернационалната система, доминирана от Запада. Изправен пред тази обстановка, Западът може единствено да вземе под внимание тази нова действителност, само че не е наложително да реши да го направи, а в противен случай, би трябвало да се стреми да утвърди своите полезности и може би да върне избрани съперници назад в своя лагер. Може да се мисли по-специално за Турция, която има доста двусмислена роля. Хем е канена на този вид властнически срещи на върха, хем си остава член на Организацията за икономическо сътрудничество и раз, НАТО и претендент за влизане в Европейския съюз.
Atlantico : Казвате " да вземе под внимание, само че не е наложително да реши да го направи ". Какво значи това? Че Западът би трябвало да продължи да постанова своя модел?
Г. Лаган: Тази " нова " обстановка не е такава, каквато наподобява. Можем да кажем, че Западът господства в света от края на 18 век доникъде на 20 век, с появяването на Съединените щати и колониалната система. Но след края на Втората международна война, появяването на Третия свят, предизвикването от Съветския блок провокира модела, който Китай през днешния ден следва. Следователно има две вероятни тактики. Първата е да се схване един многополюсен свят, в който Западът ще бъде заставен да споделя власт с други сили; това по някакъв метод показва системата на Организация на обединените нации: Русия и Китай имат места в Съвета за сигурност, Китай е вторият по величина финансиращ орган на Организация на обединените нации. Реалността на Организация на обединените нации - това е все по-силна тежест на разрастващите се страни.
Втората тактика, също толкоз настояща, е да не се отхвърляме от полезностите и въздействието на Запада, тъй като това са полезности, които могат да бъдат от изгода за човечеството като цяло. Това е повода, заради която можем в този подтекст да желаеме да утвърдим форма на нео-оксидентализъм, която би се състояла в сливане на западняците в техните лични институции. Можем да се сетим за G7, която сплотява Европа, Северна Америка и Япония. Можем също по този начин да считаме, че НАТО се трансформира в политико-военен конгрес за съдействие сред Запада, до момента в който Япония и Южна Корея бяха поканени в Лисабон за последната среща на върха на организацията. Западът може също по този начин да се стреми да върне разрастващите се страни назад към себе си, както в подтекста на американо-индийската ос. Това беше обновено от 2005 година и с подписването на нуклеарното съглашение с Ню Делхи. Оста наподобява малко отслабена, защото Индия реши да не ползва наказания против Русия, само че продължава да има ползи в западния алианс (икономически, дипломатически в съперничеството си с Китай и т.н.)
Atlantico: Има ли сега Западът средства за реализирането на тази втора тактика?
Г. Лаган: Очевидно е, че със мощния стопански напредък на Китай (втори в света БВП) и разрастващите се страни, относителната тежест на Запада има наклонност да понижава по стопански въпроси. По същия метод увеличението на китайските военни средства, интензивността на Русия, са същински провокации за Запада. Трябва обаче да останем оптимисти. Западът има обилни активи: Г-7 продължава да тежи повече от половината от международния Брутният вътрешен продукт, доларът остава референтната валута за интернационалната търговия, еврото остава значимо, а повишението на американските лихвени проценти има наклонност да отслабва разрастващите се страни. По същия метод, на военно равнище, макар неуспеха им в Афганистан, Съединените щати остават пример за мощ и не можем да считаме, че Западът е в крах от тази позиция (нека погледнем въздействието на доставките на оръжия за Украйна, които сложиха Русия в затруднение). Трябва да се добави и един " нравствен " детайл. Западът също по този начин въплъщава демократичната народна власт, политическия демократизъм, човешките права. Това значи, че даже Западът да е доста нежен - виждаме го посредством подправени вести, популизъм и така нататък - и даже властническите страни да играят върху нашите недостатъци, имаме огромна духовна мощ и това е може би основният детайл на нашата опозиция против властническите страни. Когато Монтескьо написа " За духа на законите " за аргументите за величието на римляните и техния крах, той демонстрира, че упадъкът на империята се дължи на първо място на изгубването на гражданския дух. Ценностите, които разрешиха на Рим да се появи, когато те отслабнаха, попречиха на римляните да устоят на провокациите, които им се изпречиха. По същия метод е значимо Западът да поддържа тази религия в личните си полезности. За историка Едуард Гибън, приемането на християнството беше траурния звънец за края на Римската империя. Ще бъде ли пробуденият Запад към момента Запад?
Atlantico: Какви са преимуществата и минусите - както " морални ", по този начин и съответни - от избора на многополюсния вид?
Г. Лаган: Ако Западът избере многополюсен свят, то това ще има своите преимущества. Съветът за сигурност на Организация на обединените нации може да се отвори към страни като Индия, Южна Африка, които може би биха могли да предложат по-лесен международен консенсус по избрани тематики. Това би дало на страните от Юга чувство за по-добра интеграция в интернационалната система. За Запада това може да е и опция да показа " тежестта на белия човек ", в случай че използваме формулировката на Киплинг. Развиващите се страни биха могли да умиротворят избрани области на въздействие вместо западняците.
Системата може също по този начин да бъде по-малко постоянна, в сравнение с си мислим, с появяването на сфери на въздействие. Някои страни може да изискат да имат думата в прилежащите страни, както Русия наподобява мисли в Украйна. Така че умножаването на сферите на въздействие може да бъде съпроводено от умножаване на споровете. Другото следствие би било, че споделяйки избрани решения с други сили, Западът също би се отказал от своите полезности. Ако Западът не се активизира за Киев, това би било отвод и намаляване на демократичната народна власт в интерес на други полезности. Китай и други страни твърдяха, че " азиатските полезности " на послушание и обществен надзор, въодушевени от конфуцианството, би трябвало да се опълчват на западните полезности, учредени на индивидуализма. Много разрастващи се страни биха могли да се подадат на това прелъщение и да желаят да се борят със западния империализъм в името на личните си полезности. Това евентуално би имало отрицателни последствия върху концепцията за универсализма.
Atlantico: А в другата настройка, в случай че Западът реши да се опита да се резервира като преобладаваща мощ?
Г. Лаган: Очевидното преимущество за западняците би било да запазят въздействието си върху международните каузи, да ги контролират съгласно своите ползи и евентуално също по този начин в полза на локалното население. През последните тридесет години демократичният интервенционизъм докара до няколко триумфа, като да вземем за пример края на гражданските войни на Балканите - доста скъпи войни за популацията на някогашна Югославия. Западната интервенция имаше изгоди, а ненамесата, да вземем за пример в Сирия през 2011 година, докара до филантропични произшествия: висока човешка цена, разпространяване на химически оръжия и така нататък Но западният интервенционизъм има и действителна цена. И преди всичко това е грешката: Западът не постоянно съумява в своите интервенции (от Либия до Ирак). Това също е забележителна икономическа цена, тъй като изисква обилни военни разноски. Следователно задължението е доста безценен и от време на време сложен за отбрана пред публичното мнение.
Atlantico: На фона на климатичните провокации, да вземем за пример, ще бъде ли някой от моделите по-подходящ от различен?
Г.Лаган: Многополюсният модел явно би бил по-уместен, защото това е световно предизвикателство, което не може да бъде посрещнато без уговорката на бързо разрастващите се страни. Въпреки това системата за справяне с това климатично предизвикателство до момента беше преобладаващо насочена към Запада. В Протокола от Киото от 1997 година западняците трябваше да създадат жертвите и напъните сами за понижаване на парниковите газове. Развиващите се страни не бяха загрижени в името на " диференцираната отговорност ", поета от Организация на обединените нации през 1970 година Оттогава Китай се трансформира във водещ международен замърсител и не можем да решим казуса без уговорката на южните страни. Това е смисълът на Парижкото съглашение от 2015 година, само че действителността е, че то сътвори доста малко ограничавания за страните от Юга и точно страните от Севера не престават да поемат най-амбициозните задължения, изключително Европейският съюз. Западът би трябвало да може да наложи на други страни жертви, които те не са склонни да създадат, с цел да се отговори на предизвикването.
Atlantico : Преди дни в Техеран се организира среща на върха сред Путин, Ердоган и Ибрахим Раиси. Тя въплъщава, по някакъв метод, съюза на властническите режими. Изправен пред това, би трябвало ли Западът да се помири с един многополюсен, само че и многомоделен свят - както политически, по този начин и стопански - или да се бори за налагане на своето военно, икономическо и цивилизационно владичество?
Гийом Лаган : Тази среща на върха е нова демонстрация на доближаването сред властническа Русия, теократичен Иран и Турция, която при мандата на Ердоган мина от предпочитание за демократични промени към форма на неоосмански авторитаризъм (въпреки че от трите режима тя резервира най-вече свобода). Тази настройка към този момент беше открита на сирийски терен. Спомняме си по-специално процеса от Астана, който разреши разговор сред трите страни под егидата на Казахстан и сякаш изключи западняците. Отвъд тези три сили, явно стои въпросът за руско-китайската ос, която се преглежда като форма на съюз, който намерено оспорва западното водачество от края на Студената война. Китай и Русия, ревизионистки сили, желаят да провокират интернационалната система, доминирана от Запада. Изправен пред тази обстановка, Западът може единствено да вземе под внимание тази нова действителност, само че не е наложително да реши да го направи, а в противен случай, би трябвало да се стреми да утвърди своите полезности и може би да върне избрани съперници назад в своя лагер. Може да се мисли по-специално за Турция, която има доста двусмислена роля. Хем е канена на този вид властнически срещи на върха, хем си остава член на Организацията за икономическо сътрудничество и раз, НАТО и претендент за влизане в Европейския съюз.
Atlantico : Казвате " да вземе под внимание, само че не е наложително да реши да го направи ". Какво значи това? Че Западът би трябвало да продължи да постанова своя модел?
Г. Лаган: Тази " нова " обстановка не е такава, каквато наподобява. Можем да кажем, че Западът господства в света от края на 18 век доникъде на 20 век, с появяването на Съединените щати и колониалната система. Но след края на Втората международна война, появяването на Третия свят, предизвикването от Съветския блок провокира модела, който Китай през днешния ден следва. Следователно има две вероятни тактики. Първата е да се схване един многополюсен свят, в който Западът ще бъде заставен да споделя власт с други сили; това по някакъв метод показва системата на Организация на обединените нации: Русия и Китай имат места в Съвета за сигурност, Китай е вторият по величина финансиращ орган на Организация на обединените нации. Реалността на Организация на обединените нации - това е все по-силна тежест на разрастващите се страни.
Втората тактика, също толкоз настояща, е да не се отхвърляме от полезностите и въздействието на Запада, тъй като това са полезности, които могат да бъдат от изгода за човечеството като цяло. Това е повода, заради която можем в този подтекст да желаеме да утвърдим форма на нео-оксидентализъм, която би се състояла в сливане на западняците в техните лични институции. Можем да се сетим за G7, която сплотява Европа, Северна Америка и Япония. Можем също по този начин да считаме, че НАТО се трансформира в политико-военен конгрес за съдействие сред Запада, до момента в който Япония и Южна Корея бяха поканени в Лисабон за последната среща на върха на организацията. Западът може също по този начин да се стреми да върне разрастващите се страни назад към себе си, както в подтекста на американо-индийската ос. Това беше обновено от 2005 година и с подписването на нуклеарното съглашение с Ню Делхи. Оста наподобява малко отслабена, защото Индия реши да не ползва наказания против Русия, само че продължава да има ползи в западния алианс (икономически, дипломатически в съперничеството си с Китай и т.н.)
Atlantico: Има ли сега Западът средства за реализирането на тази втора тактика?
Г. Лаган: Очевидно е, че със мощния стопански напредък на Китай (втори в света БВП) и разрастващите се страни, относителната тежест на Запада има наклонност да понижава по стопански въпроси. По същия метод увеличението на китайските военни средства, интензивността на Русия, са същински провокации за Запада. Трябва обаче да останем оптимисти. Западът има обилни активи: Г-7 продължава да тежи повече от половината от международния Брутният вътрешен продукт, доларът остава референтната валута за интернационалната търговия, еврото остава значимо, а повишението на американските лихвени проценти има наклонност да отслабва разрастващите се страни. По същия метод, на военно равнище, макар неуспеха им в Афганистан, Съединените щати остават пример за мощ и не можем да считаме, че Западът е в крах от тази позиция (нека погледнем въздействието на доставките на оръжия за Украйна, които сложиха Русия в затруднение). Трябва да се добави и един " нравствен " детайл. Западът също по този начин въплъщава демократичната народна власт, политическия демократизъм, човешките права. Това значи, че даже Западът да е доста нежен - виждаме го посредством подправени вести, популизъм и така нататък - и даже властническите страни да играят върху нашите недостатъци, имаме огромна духовна мощ и това е може би основният детайл на нашата опозиция против властническите страни. Когато Монтескьо написа " За духа на законите " за аргументите за величието на римляните и техния крах, той демонстрира, че упадъкът на империята се дължи на първо място на изгубването на гражданския дух. Ценностите, които разрешиха на Рим да се появи, когато те отслабнаха, попречиха на римляните да устоят на провокациите, които им се изпречиха. По същия метод е значимо Западът да поддържа тази религия в личните си полезности. За историка Едуард Гибън, приемането на християнството беше траурния звънец за края на Римската империя. Ще бъде ли пробуденият Запад към момента Запад?
Atlantico: Какви са преимуществата и минусите - както " морални ", по този начин и съответни - от избора на многополюсния вид?
Г. Лаган: Ако Западът избере многополюсен свят, то това ще има своите преимущества. Съветът за сигурност на Организация на обединените нации може да се отвори към страни като Индия, Южна Африка, които може би биха могли да предложат по-лесен международен консенсус по избрани тематики. Това би дало на страните от Юга чувство за по-добра интеграция в интернационалната система. За Запада това може да е и опция да показа " тежестта на белия човек ", в случай че използваме формулировката на Киплинг. Развиващите се страни биха могли да умиротворят избрани области на въздействие вместо западняците.
Системата може също по този начин да бъде по-малко постоянна, в сравнение с си мислим, с появяването на сфери на въздействие. Някои страни може да изискат да имат думата в прилежащите страни, както Русия наподобява мисли в Украйна. Така че умножаването на сферите на въздействие може да бъде съпроводено от умножаване на споровете. Другото следствие би било, че споделяйки избрани решения с други сили, Западът също би се отказал от своите полезности. Ако Западът не се активизира за Киев, това би било отвод и намаляване на демократичната народна власт в интерес на други полезности. Китай и други страни твърдяха, че " азиатските полезности " на послушание и обществен надзор, въодушевени от конфуцианството, би трябвало да се опълчват на западните полезности, учредени на индивидуализма. Много разрастващи се страни биха могли да се подадат на това прелъщение и да желаят да се борят със западния империализъм в името на личните си полезности. Това евентуално би имало отрицателни последствия върху концепцията за универсализма.
Atlantico: А в другата настройка, в случай че Западът реши да се опита да се резервира като преобладаваща мощ?
Г. Лаган: Очевидното преимущество за западняците би било да запазят въздействието си върху международните каузи, да ги контролират съгласно своите ползи и евентуално също по този начин в полза на локалното население. През последните тридесет години демократичният интервенционизъм докара до няколко триумфа, като да вземем за пример края на гражданските войни на Балканите - доста скъпи войни за популацията на някогашна Югославия. Западната интервенция имаше изгоди, а ненамесата, да вземем за пример в Сирия през 2011 година, докара до филантропични произшествия: висока човешка цена, разпространяване на химически оръжия и така нататък Но западният интервенционизъм има и действителна цена. И преди всичко това е грешката: Западът не постоянно съумява в своите интервенции (от Либия до Ирак). Това също е забележителна икономическа цена, тъй като изисква обилни военни разноски. Следователно задължението е доста безценен и от време на време сложен за отбрана пред публичното мнение.
Atlantico: На фона на климатичните провокации, да вземем за пример, ще бъде ли някой от моделите по-подходящ от различен?
Г.Лаган: Многополюсният модел явно би бил по-уместен, защото това е световно предизвикателство, което не може да бъде посрещнато без уговорката на бързо разрастващите се страни. Въпреки това системата за справяне с това климатично предизвикателство до момента беше преобладаващо насочена към Запада. В Протокола от Киото от 1997 година западняците трябваше да създадат жертвите и напъните сами за понижаване на парниковите газове. Развиващите се страни не бяха загрижени в името на " диференцираната отговорност ", поета от Организация на обединените нации през 1970 година Оттогава Китай се трансформира във водещ международен замърсител и не можем да решим казуса без уговорката на южните страни. Това е смисълът на Парижкото съглашение от 2015 година, само че действителността е, че то сътвори доста малко ограничавания за страните от Юга и точно страните от Севера не престават да поемат най-амбициозните задължения, изключително Европейският съюз. Западът би трябвало да може да наложи на други страни жертви, които те не са склонни да създадат, с цел да се отговори на предизвикването.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ