Минута за култура: Неизвестен разказ от Антон Страшимиров – войникът с нежно перо
На днешния 15 юни през 1872 година е роден огромния български публицист, драматург и журналист Антон Страшимиров. Именитият създател основава паметни за българската просвета разкази, повести, романи и пиеси, като е един от най-известните родни модернисти. Страшимиров е и изявен журналист, взе участие в освободителните войни, които разказва с перото си. Умира на 7 декември 1937 година във Виена, до последно остава правилен на обичаната Варна и плодородната Добруджа.
Приживе е другар на Яворов, а като въстаник взе участие в четата на Яне Сандански. Служи и по време на Първата международна война, а след това работи дружно с Гео Милев. В началото на антиеврейската акция е част от Комитет за отбрана на евреите.
Произведенията му са преведени на над 10 езика. По мотив рождения ден на огромния Антон Страшимиров ви представяме непобликувания негов роман „ Как седем пъти заплаках “, отпечатан за първи път от уеб страницата „ boiniznamena.com “.
Как седем пъти заплаках
Изкачих се на Казълъдуалийски хълм. Заплаках за първи път.
Това беше началото на моите сълзи.
И аз заплаках и повторно, тъй като взех решение да опиша на топлата компания следната същинска преживелица от тая велика война, в която и аз вземам участие.
Учителче някакво, топло момче, хилаво, смазано, само че с плам в душата – данъчник – някакъв към Петрич устроило засищащ пункт за ранените герои. Минах оттова, видях го.
Два дни не ял и на третия едвам получил един самун, учителят изял половината и другият оставил: кой знае по кое време отново ще получи различен самун.
Заплаках за трети път.
И ето – откъм Беласица се зададе ранен французин. Едната му ръка вързана, отдалеко вика на френски – учителчето разбирало от този език: „ И двама сме родени от жена. В името на вашата майка – отрежете ми хубавичко ръка, само че дайте малко самун ”.
Аз (А. Страшимиров) рева – коства ми се за четвърти път.
Нещо се спря в гърлото ми – разказваше ми учителят – задуши ме. Пред очите ми мина. Стори ми се, че гърдите ми ще се разпилян – като че ли нещо голямо, по-силно от мен се разпалва вътре…
Дадох му половината самун, без да му нарязвам ръката. Дадох го, въпреки да знаех, че скоро самун няма да получа. Но и да знаех, че в никакъв случай през живота си няма да видя самун, аз отново бих му го дал ”…
Аз заплаках за пети път – стори ми се исполин тоя спокоен, непретенциозен, неусетен воин.
Но макар вашето отвращение господа, аз заплаках и шести път. Сега към този момент от отвращение.
Ял французинът и се наял нахално, подло.
„ Аз не зная страна – споделил той – дето така безчовечен се третират пленниците – да им се дава половин самун ”.
Пак нещо се спря в гърлото ми, отново нещо ме задуши и отново ми притъмня – разказваше ми учителят. Французинът потегли да си върви. Аз пропуснат от болежка, от отвращение, от засегнатост – с безчовечен глас извиках подире му – несъмнено отново на френски, тъй като другояче той нямаше да ме разбере.
„ И двама сме родени от жена, само че вашата майка би трябвало да е била простит… ”
Шест пъти ли заплаках до в този момент? Да. Седмият път беше, когато, откакто напуснах топлата компания, отидох да се снимам, дружно с коня си … (цензура)…. Стъклото е у господин Тръпко Василев, непрекъснат собственик на Непостоянната Художествена изложба в София.
Край
Разказът е написан на ръка в „ Странствующ обзор ” (бивш Казълъдуалийски обзор ”), година І, брой 2. Февруари 1916 година Периодично списание. Уреждат гениални редови войници от 3-та мак. бригада.
