На 84, Ал Пачино е баща на момченце на една

На 84, Ал Пачино е татко на момченце на една година, на щерка Джули на 33, както и на 22-годишните близнаци Антон Джеймс и Оливия Роуз. Зад гърба му има връзки с десетки дами, измежду тях Даян Кийтън и Ким Бейсинджър. Дете на разведени родители, Алфред Пачино отраства в Бронкс. Животът в тъкмо този нюйоркски квартал го белязва надълбоко. Бедността там не е проблем, тъй като всички са небогати, боевете сред младежките банди са ежедневие, другарството е вечно и най-много до момента в който приятелите ти са живи.В автобиографията си „ Сони пердах “ Ал Пачино споделя за другарите си в белите и свободата Клифи, Брус и Пийти. От карето само той не пада в ямата с опиатите и оживява, с цел да изиграе неподражаемо функции на човек от ъндърграунда. Когато попитах Антон Велчев от „ Бард “ какво е особеното на книгата с изключение на очевидното – един от най-мълчаливите холивудски артисти е решил да се изповяда на висок глас, той отговори: „ Има абзаци, в които единствено с няколко фрази са разказани човешки ориси. Динамиката е висока. Личи характерът на разказващия и очевидно Пачино има добра памет, освен за събития, само че и за това по какъв начин се е чувствал в даден миг “. Предлагаме ви фрагмент от „ Сони пердах “. СТРЪКЧЕ ТРЕВАИграех още от дребен. Майка ми стартира да ме води на кино, когато бях едвам три-четиригодишен. През деня беше заета във фабриката или вършеше някоя черна работа, а когато се прибираше у дома, единствената компания, която имаше, беше синът ѝ. Затова ме водеше със себе си на кино. Не знаеше, че по този начин ми обезпечава бъдеще. Веднага се привързах към гледането на актьорите на екрана. Тъй като нямаше с кого да си играя в жилището ни, а и към момента нямахме тв приемник, не ми оставаше какво друго да върша, с изключение на да мисля за кино лентата, който съм гледал последно. Прехвърлях героите в главата си и ги съживявах един по един в жилището. Още в ранна възраст се научих да се сприятелявам с въображението си. Понякога да се сприятелиш със самотата си, може да бъде същинска благословия, изключително за другите хора, с които споделяш живота си.Киносалонът беше място, където майка ми можеше да се скрие в тъмното и да не споделя своя Сони пердах с никой различен. Това беше нейният прякор за мен, този, който тя ми даде първа, преди всички останали да стартират да ме назовават Сони. Беше нещо, което беше заимствала от киното, откакто чула Ал Джолсън да го пее в една ария, която след това станала доста известна. Текстът на песента е следният:
Качи се на коляното ми, Сони пердах!
Въпреки че си единствено на три годинки, Сони пердах,
няма по какъв начин да знаеш,
няма по какъв начин да го покажа,
какво означаваш за мен,
Сони пердах.Песента останала да се върти в главата ѝ в продължение на десетина години, и след раждането ми през 1940 година към момента беше толкоз жива за майка ми, че ми я пееше. Бях първото дете на родителите ми, първото внуче на баба ми и дядо ми. Вдигаха огромен звук към мен.Баща ми бил на осемнайсет години, когато съм се родил, а майка ми – единствено с няколко години по-голяма. Достатъчно е да се каже, че са били млади, даже за това време. Вероятно не съм бил навършил още и две годинки, когато се разделили. Първите няколко години от живота ми прекарахме двамата с майка ми в непрекъснато преместване, без непоклатимост и сигурност. Живеехме в обзаведени стаи чартърен в Харлем, а по-късно се преместихме в жилището на родителите ѝ в Южен Бронкс. Почти не получавахме поддръжка от татко ми. Накрая със правосъдно решение ни бяха отпуснати по пет $ на месец, което беше задоволително, с цел да покриваме разноските за квартира и храна в жилището на родителите ѝ.Много години по-късно, когато бях на четиринайсет години, майка ми още веднъж заведе дело против татко ми в съда, с цел да моли за повече пари, които той сподели, че няма, и които по този начин и не получихме. Тогава ми се стори, че съдията се беше посочил доста неправдив към майка ми. Трябваше да минат десетилетия, с цел да могат съдилищата да се ориентират в потребностите на самотните майки.За да намеря най-ранния си спомен, в който съм дружно с двамата си родители, би трябвало да се върна обратно към времето, когато съм бил на към три-четири годинки. Гледахме някакъв филм с майка ми на балкона на кинотеатър „ Доувър “. Сюжетът беше някаква мелодрама за възрастни, а майка ми беше напряко потънала във кино лентата. Знаех, че виждам нещо, което в действителност е предопределено за възрастни, и допускам, че съм изпитвал известна тръпка от това, че съм малко дете до майка си и споделям това време с нея. Но не можех да проследя сюжета и вниманието ми непрекъснато се отклоняваше. Погледнах надолу от балкона към редиците седалки под нас. И видях един мъж, който се разхождаше там и търсеше нещо. Беше облечен в униформа на военната полиция, в която татко ми е служил по време на Втората международна война.