"Неговото призвание беше карикатурата" - 130 години от рождението на Райко Алексиев
На 7 март се навършват 130 години от рождението на Райко Алексиев - художник, карикатурист, фейлетонист и издател на именития язвителен вестрик " Щурец ". Той един от водещите сатирици в България и е неколкократен ръководител на Съюза на сдруженията на художниците.
Веднага след комунистическия прелом през септември 1944 година е задържан като " зложелател на народа " поради сатиричните си карикатури. Малтретиран е в продължение на повече от месец и, докаран до неразбираемост и пребит до гибел, умира на 18 ноември 1944 година в болничното заведение на Червения кръст.
По мотив 130-годишнината от рождението на Райко Алексиев " Дневник " разгласява със съкращения спомен на сина му Веселин Алексиев, припомнен през май 2018 година в статиятата на Алберт Бенбасат в - " Райко Алексиев - живот, гибел, обругаване, възкресяване ". Заглавието е на " Дневник ".
Из " Животът и гибелта на Райко Алексиев "
Разказва неговият наследник Веселин Алексиев
Преди да основе вестник " Щурец " Райко Алексиев завежда хумористичната страница на вестник " Зора " под рубриката " Смях и закачки ". През 1932 година той споделя на майка ми (понеже постоянно се е съветвал с нея), че към този момент се усеща задоволително квалифициран да стартира издаването на собствен вестник. И я пита какво мисли. Тя дава отговор: " Действай! " - макар че това е огромен риск; вестникът е частно дружество и естествено всички скромни средства на фамилията би трябвало да бъдат вложени в него. Баща ми я предизвестява, че в случай че изгубят, ги чака един доста беден живот, тъй като е взел и заеми от банките и така нататък Но майка ми постоянно е подкрепяла неговите инициативи, тъй като е знаела кой е Райко Алексиев, какъв брой той е кадърен и е вярвала, че той ще успее.
И тогава, в 1932 година, Р. Алексиев издава първия брой - с доста огромни опасения, с огромен боязън. Обаче още до обяд цялото количество се продава и от будките се обаждат и споделят: " Пращайте " Щурец. " Това е единственият комичен вестник тогава, ползата е страховит, тъй че до вечерта - доколкото на мене ми е известно - вестникът е претърпял три издания. Интересно е да се спомене, че първият брой е бил публикуван в 1900 екземпляра, с цел да доближи през 1941-42-43 година до 50 000 на седмица, което е голям тираж за това време.
" Щурец " се продаваше малко по-скъпо от другите вестници, струваше два лв., от които един, считам, беше чиста облага. Съобразно с тези приходи татко ми можеше да живее по-добре от един индустриалец, притежаващ 2-3 огромни заводи, а в действителност парите ги нямаше. Естествено е да се появи въпросът - къде са тези пари? От това, което ми е известно, той е помагал извънредно доста на хората.
Във вестник " Щурец " печаташе Матвей Вълев, който е с леви убеждения, Стоян Венев даваше карикатури, също Стефан Сърмабоджов и други Р. Алексиев печаташе руски комизъм от " Крокодил ", от Зощенко и други Той покровителстваше и помагаше на левите художници и писатели, както и на евреите художници Давид Перец, Марко Бехар и други и правеше опити да облекчи ориста им. След 9. IX. 1944 година моят дядо ми е разказвал: " Ще ти кажа една загадка. Всяка година татко ти идваше при мене с близо половин милион лв., даваше ми ги дружно с един лист от имена на небогати художници и публицисти и споделяше: " Бабалък, изпрати на всеки един! ", като отбелязваше с червени кръстчета най-нуждаещите се. И обезателно искаше неговото име да не се загатва. "
Дори когато схваща, че Стоян Сотиров е арестуван в Дирекция на полицията, той отива да му помогне. Сотиров обаче отхвърля да се застъпи за него по молба на майка ми след 9.IX.1944 година
Райко Алексиев. Албум със 150 карикатуриС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Райко Алексиев е бил доста добър човек, тъй като самият е живял в страхотна бедност. Известно е, че единствено който е страдал, може да разбере страдащите. Когато неговият татко умира, освен че не му оставя нищо, само че му оставя 50 000 лв. дълг. И той би трябвало да се грижи за братята и сестрите си, както и за майка си. Така че когато Райко Алексиев идва в София и стартира курсовете в Рисувалното учебно заведение, той живее в страхотна бедност. Спал е във вагоните на гарата, в които са пренасяли добитък.
Гладувал е. Даже е разправял на майка ми: " Беше време, когато съм си купувал вакса за обувки и съм си боядисвал чорапи на краката, тъй като беше срамно човек да върви с необут крайник в обувките. " Носил е нагръдник начело, а откъм гърба гърбът му е бил гол. Започва последователно да рисува компании по улица " Пиротска ". Убеждавал е притежателите - тъй като тогава те не са имали този търговски нюх, - че една компания по този метод усилва оборота си и притегля клиентите.
(...)
Ако някой го упрекна, че е бил експлоататор - няма база. Защото дълги години той е бил напълно самичък. Хората през днешния ден се учудват, по какъв начин е допустимо при сегашните редакции от по 100-200 души Райко Алексиев да бъде самичък - шеф, карикатурист, художник, публицист, сатирик (естествено с някои сътрудници и един администратор). Той рисуваше, правеше вестника, експедираше го, всичко напълно самичък. Вече по-късно е имал коректор - вуйна ми, - само че до края постоянно са били 2-3 души.
След 19 май стана много тежко, имаше цензура. Бях дребен - тогава живеехме на бул. " Цар Фердинанд " 5 - и помня по какъв начин татко ми беше малтретиран от цензурата, виждал съм по какъв начин коректурите се връщаха зачертани с червен молив. Райко Алексиев беше доста нервозен и споделяше: " В края на краищата ще издам вестника по този начин, както е зачертан. Нека види българският народ, че няма опция за независимост на словото и печата. " Веднъж се обади Каран Алтимиров, който беше началник на цензурата, и аз започнах да му се карам по детски: " Ти си неприятен човек, за какво мъчиш татко ми! " Когато ситуацията стана извънредно тежко, татко ми написа, че вестникът е цялостен с реклами, тъй като не му разрешават да споделя това, което желае.
В последните си години татко ми беше състоятелен, само че наподобява, че много от парите му са отивали за помощи и за доста други неща, тъй като ние не живеехме на неговия сан - ранга на един издател. Аз знам, че през днешния ден един Шпрингер да вземем за пример е мултимилиардер. А татко ми едвам през 1943 година направи една виличка в Чамкория, която след това беше иззета, а имуществото ѝ разграбено. В съпоставяне с вилите, които в този момент се строят, тя е напълно скромна. Апартаментът ни на бул. " Цар Освободител " 33 (сега бул. " Руски " ) беше дребен, тъкмо за потребностите на фамилията. Ние, децата, нямахме лични стаи - живяхме трима синове в една стая.
Райко Алексиев се движеше извънредно в средите на хората на изкуството - художници, писатели, публицисти. Той се движеше и в необятната българска общност, тъй като беше дълготраен ръководител на Съюза на художниците, а преди този момент и ръководител на Дома на изкуствата. Около него имаше един всеобхватен кръг от хора, без разлика на партийна принадлежност. Сред най-хубавите му другари бяха Константин Щъркелов, Елин Пелин, Александър Божинов, беше доста непосредствен с Илия Бешков, също с Никола Мушанов, който му беше кум и наш кръстник.
(...)
Неговото предопределение беше карикатурата и сатирата. Пишеше комизъм, разкази, анекдоти, афоризми и рисуваше. Райко Алексиев бичуваше всички наред - от най- висшестоящото лице до най-нискостоящия пазач. Така че той беше първообраз на същинския самостоятелен публицист, който не си затваря очите пред мощните на деня, не прави никому благи очи. Поне 5-6 пъти му е предлагано да стане министър, можеше да стане и министър-председател, само че той е отказвал.
(...)
Той не избяга на 9.IX.1944 година, тъй като не беше виновен. Въпреки че в случай че искаше, можеше - имахме дипломатически паспорт, публикуван от Никола Мушанов, който беше министър на просвещението в държавното управление на Муравиев. Всички го караха да избяга, само че той споделяше: " Не съм направил на никого неприятно, помагал съм на хората, помагал съм на комунисти Е, ще ми вземат вилата, само че нали ръката няма да ми вземат - аз отново ще се основа "
Последният брой на " Щурец " излиза на 8. IX. 1944 година. И Райко Алексиев, вместо да се скрие от бурята (тогава не се знаеше кой кого), отива в Министерството на пропагандата и споделя на министъра Димо Казасов: " Какво да върша в този момент, бай Димо? " Той му отвърнал, че ще попита в централния комитет. От Централен комитет, както съм чул, дават отговор, че партията няма нищо против Райко Алексиев и дано незабавно да издаде първия деветосептемврийски брой. Оттам татко ми отива в сладкарница " Цар Освободител " и Лев Главинчев (пръв шеф на милицията тогава) го арестува. Тук в скоби ще отбележа, че двамата са имали дрязги по македонска линия (Р. Алексиев по татко е македонец), а Лев Главинчев е бил доста злобна и отмъстителна персона.
След арестуването му Райко Алексиев е отведен в учебното заведение на слепите, което е превърнато в следствено поделение и където го пребиват до гибел. Към него не е предявено никакво обвиняване. Посмъртно беше изваден на Народен съд, с цел да може да се узакони убийството му и конфискацията на нашето имущество. Смъртният акт е публикуван от Червения кръст и в него се споделя, че Р. Алексиев е умрял от язва. Непосредствено преди гибелта на татко ми се срещнахме с един човек, пуснат оттова, който е бил с него в една килия и ни описа, че от всички затворени в килията Райко Алексиев е бил най-вече измъчван. Когато го питали: " Райко, за какво толкоз те бият? " - той отговарял: " Бият ме неугледни художничета и писатели, които ме питат: " Ти, мръсно куче, за какво не поместваше нещата, които ти пращахме? " А аз им давам отговор: " И в този момент да е, като са неугледни, не мога да ги поместя и да си кепазя вестника. "
Знае се, че един от основните инквизитори е бил следователят Бачо Зеев - прочут със садистичните си способи, - който е разследвал и Трайчо Костов. Другите са били някакви художници, само че и до ден-днешен не се знае кои тъкмо са били. Предполага се, че един от тях е Крум Кюлявков, тъй като същият влезна и разграби нашия дом. По-късно админът на " Щурец " Йордан Николов го вижда с коженото палто на татко ми и с неговите костюми. Казал му: " А бе, бай Круме, ти носиш облеклата на Райко! " Отговорът бил: " Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него! "
Райко Алексиев е доста зле от побоя и го придвижват в болничното заведение на пандиза. Тогава майка ми посредством проф. Ташо Ташев урежда да го реалокират в болничното заведение на Червения кръст. Проф. Ташев дава една кола за спешна помощ и споделя на майка ми да постави бяла престилка, с цел да може да го види и да бъде с него. Тя ми е разказвала, че в началото не могла да го познае. Видяла една дрипава маса от хора - кой пребит, кой болен, кой със счупени кости.
Изведнъж някаква ръка едва-едва се мърда и ѝ маха. Това бил татко ми - брадясал, слаб, стенещ при всяко помръдване. Взели го на носилка, качили го в колата за спешна помощ и тогава той споделил: " Мразя тази страна, ненавиждам България, която обичах повече от себе си. Мразя я, тъй като разреши да бъда инквизиран по този начин грубо за нищо. " Добавил още: " Ако съумея да се спася - боси и голи, с децата на гръб; ще просиме ли, Черно море ли ще преплуваме, желая да се махна от тази страна! " Бил е уверен, че в случай че стигне до съд, ще го оправдаят, тъй като е почтен.
В болничното заведение на Червения кръст проф. Ташев поставя големи човешки и лекарски старания, с цел да го избави. Преливат му и кръв на няколко пъти, до момента в който последователно ситуацията му се усъвършенства. Тогава професорът се обажда на майка ми и я твърди, че Райко Алексиев ще бъде избавен. Даже по думите му той бил към този момент по-добре, че почнал и да се майтапи: " Г-н докторе, казвал, какво ме храните с тия диети, дайте ми една свинска пържола и една чаша вино и аз незабавно ще оздравея. "
След няколко денонощни наряди при татко ми проф. Ташев си отива у дома, като оставя при него една лекарка. Отвън дежурял полицай. След тръгването му обаче идва някаква съветска лекарка или партизанка (каква е била тъкмо, не се знае), която декларира, че ще му постави една инжекция и той ще се почувства доста по-добре. Веднага след инжекцията Райко Алексиев умира.
(...)
След това го осъдиха посмъртно. Аз имам присъдата. В нея написа, че с две карикатури и една злободневка е уронил престижа на англо-американците. Нищо не се загатва за Съюз на съветските социалистически републики, макар че има възможност за неговото очистване да е асъдействало Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). Защото през 1937 година той направи една подигравка - Сталин с лулата, над него една алена звезда и на петте ѝ края по една глава: Троцки, Бухарин, Зиновиев. Отдолу текстът гласеше: " Не се натискайте, един по един, има място за всички. " А както е известно, Сталин не прощаваше...
(...)
Веднага след комунистическия прелом през септември 1944 година е задържан като " зложелател на народа " поради сатиричните си карикатури. Малтретиран е в продължение на повече от месец и, докаран до неразбираемост и пребит до гибел, умира на 18 ноември 1944 година в болничното заведение на Червения кръст.
По мотив 130-годишнината от рождението на Райко Алексиев " Дневник " разгласява със съкращения спомен на сина му Веселин Алексиев, припомнен през май 2018 година в статиятата на Алберт Бенбасат в - " Райко Алексиев - живот, гибел, обругаване, възкресяване ". Заглавието е на " Дневник ".
Из " Животът и гибелта на Райко Алексиев "
Разказва неговият наследник Веселин Алексиев
Преди да основе вестник " Щурец " Райко Алексиев завежда хумористичната страница на вестник " Зора " под рубриката " Смях и закачки ". През 1932 година той споделя на майка ми (понеже постоянно се е съветвал с нея), че към този момент се усеща задоволително квалифициран да стартира издаването на собствен вестник. И я пита какво мисли. Тя дава отговор: " Действай! " - макар че това е огромен риск; вестникът е частно дружество и естествено всички скромни средства на фамилията би трябвало да бъдат вложени в него. Баща ми я предизвестява, че в случай че изгубят, ги чака един доста беден живот, тъй като е взел и заеми от банките и така нататък Но майка ми постоянно е подкрепяла неговите инициативи, тъй като е знаела кой е Райко Алексиев, какъв брой той е кадърен и е вярвала, че той ще успее.
И тогава, в 1932 година, Р. Алексиев издава първия брой - с доста огромни опасения, с огромен боязън. Обаче още до обяд цялото количество се продава и от будките се обаждат и споделят: " Пращайте " Щурец. " Това е единственият комичен вестник тогава, ползата е страховит, тъй че до вечерта - доколкото на мене ми е известно - вестникът е претърпял три издания. Интересно е да се спомене, че първият брой е бил публикуван в 1900 екземпляра, с цел да доближи през 1941-42-43 година до 50 000 на седмица, което е голям тираж за това време.
" Щурец " се продаваше малко по-скъпо от другите вестници, струваше два лв., от които един, считам, беше чиста облага. Съобразно с тези приходи татко ми можеше да живее по-добре от един индустриалец, притежаващ 2-3 огромни заводи, а в действителност парите ги нямаше. Естествено е да се появи въпросът - къде са тези пари? От това, което ми е известно, той е помагал извънредно доста на хората.
Във вестник " Щурец " печаташе Матвей Вълев, който е с леви убеждения, Стоян Венев даваше карикатури, също Стефан Сърмабоджов и други Р. Алексиев печаташе руски комизъм от " Крокодил ", от Зощенко и други Той покровителстваше и помагаше на левите художници и писатели, както и на евреите художници Давид Перец, Марко Бехар и други и правеше опити да облекчи ориста им. След 9. IX. 1944 година моят дядо ми е разказвал: " Ще ти кажа една загадка. Всяка година татко ти идваше при мене с близо половин милион лв., даваше ми ги дружно с един лист от имена на небогати художници и публицисти и споделяше: " Бабалък, изпрати на всеки един! ", като отбелязваше с червени кръстчета най-нуждаещите се. И обезателно искаше неговото име да не се загатва. "
Дори когато схваща, че Стоян Сотиров е арестуван в Дирекция на полицията, той отива да му помогне. Сотиров обаче отхвърля да се застъпи за него по молба на майка ми след 9.IX.1944 година
Райко Алексиев е бил доста добър човек, тъй като самият е живял в страхотна бедност. Известно е, че единствено който е страдал, може да разбере страдащите. Когато неговият татко умира, освен че не му оставя нищо, само че му оставя 50 000 лв. дълг. И той би трябвало да се грижи за братята и сестрите си, както и за майка си. Така че когато Райко Алексиев идва в София и стартира курсовете в Рисувалното учебно заведение, той живее в страхотна бедност. Спал е във вагоните на гарата, в които са пренасяли добитък.
Гладувал е. Даже е разправял на майка ми: " Беше време, когато съм си купувал вакса за обувки и съм си боядисвал чорапи на краката, тъй като беше срамно човек да върви с необут крайник в обувките. " Носил е нагръдник начело, а откъм гърба гърбът му е бил гол. Започва последователно да рисува компании по улица " Пиротска ". Убеждавал е притежателите - тъй като тогава те не са имали този търговски нюх, - че една компания по този метод усилва оборота си и притегля клиентите.
(...)
Ако някой го упрекна, че е бил експлоататор - няма база. Защото дълги години той е бил напълно самичък. Хората през днешния ден се учудват, по какъв начин е допустимо при сегашните редакции от по 100-200 души Райко Алексиев да бъде самичък - шеф, карикатурист, художник, публицист, сатирик (естествено с някои сътрудници и един администратор). Той рисуваше, правеше вестника, експедираше го, всичко напълно самичък. Вече по-късно е имал коректор - вуйна ми, - само че до края постоянно са били 2-3 души.
След 19 май стана много тежко, имаше цензура. Бях дребен - тогава живеехме на бул. " Цар Фердинанд " 5 - и помня по какъв начин татко ми беше малтретиран от цензурата, виждал съм по какъв начин коректурите се връщаха зачертани с червен молив. Райко Алексиев беше доста нервозен и споделяше: " В края на краищата ще издам вестника по този начин, както е зачертан. Нека види българският народ, че няма опция за независимост на словото и печата. " Веднъж се обади Каран Алтимиров, който беше началник на цензурата, и аз започнах да му се карам по детски: " Ти си неприятен човек, за какво мъчиш татко ми! " Когато ситуацията стана извънредно тежко, татко ми написа, че вестникът е цялостен с реклами, тъй като не му разрешават да споделя това, което желае.
В последните си години татко ми беше състоятелен, само че наподобява, че много от парите му са отивали за помощи и за доста други неща, тъй като ние не живеехме на неговия сан - ранга на един издател. Аз знам, че през днешния ден един Шпрингер да вземем за пример е мултимилиардер. А татко ми едвам през 1943 година направи една виличка в Чамкория, която след това беше иззета, а имуществото ѝ разграбено. В съпоставяне с вилите, които в този момент се строят, тя е напълно скромна. Апартаментът ни на бул. " Цар Освободител " 33 (сега бул. " Руски " ) беше дребен, тъкмо за потребностите на фамилията. Ние, децата, нямахме лични стаи - живяхме трима синове в една стая.
Райко Алексиев се движеше извънредно в средите на хората на изкуството - художници, писатели, публицисти. Той се движеше и в необятната българска общност, тъй като беше дълготраен ръководител на Съюза на художниците, а преди този момент и ръководител на Дома на изкуствата. Около него имаше един всеобхватен кръг от хора, без разлика на партийна принадлежност. Сред най-хубавите му другари бяха Константин Щъркелов, Елин Пелин, Александър Божинов, беше доста непосредствен с Илия Бешков, също с Никола Мушанов, който му беше кум и наш кръстник.
(...)
Неговото предопределение беше карикатурата и сатирата. Пишеше комизъм, разкази, анекдоти, афоризми и рисуваше. Райко Алексиев бичуваше всички наред - от най- висшестоящото лице до най-нискостоящия пазач. Така че той беше първообраз на същинския самостоятелен публицист, който не си затваря очите пред мощните на деня, не прави никому благи очи. Поне 5-6 пъти му е предлагано да стане министър, можеше да стане и министър-председател, само че той е отказвал.
(...)
Той не избяга на 9.IX.1944 година, тъй като не беше виновен. Въпреки че в случай че искаше, можеше - имахме дипломатически паспорт, публикуван от Никола Мушанов, който беше министър на просвещението в държавното управление на Муравиев. Всички го караха да избяга, само че той споделяше: " Не съм направил на никого неприятно, помагал съм на хората, помагал съм на комунисти Е, ще ми вземат вилата, само че нали ръката няма да ми вземат - аз отново ще се основа "
Последният брой на " Щурец " излиза на 8. IX. 1944 година. И Райко Алексиев, вместо да се скрие от бурята (тогава не се знаеше кой кого), отива в Министерството на пропагандата и споделя на министъра Димо Казасов: " Какво да върша в този момент, бай Димо? " Той му отвърнал, че ще попита в централния комитет. От Централен комитет, както съм чул, дават отговор, че партията няма нищо против Райко Алексиев и дано незабавно да издаде първия деветосептемврийски брой. Оттам татко ми отива в сладкарница " Цар Освободител " и Лев Главинчев (пръв шеф на милицията тогава) го арестува. Тук в скоби ще отбележа, че двамата са имали дрязги по македонска линия (Р. Алексиев по татко е македонец), а Лев Главинчев е бил доста злобна и отмъстителна персона.
След арестуването му Райко Алексиев е отведен в учебното заведение на слепите, което е превърнато в следствено поделение и където го пребиват до гибел. Към него не е предявено никакво обвиняване. Посмъртно беше изваден на Народен съд, с цел да може да се узакони убийството му и конфискацията на нашето имущество. Смъртният акт е публикуван от Червения кръст и в него се споделя, че Р. Алексиев е умрял от язва. Непосредствено преди гибелта на татко ми се срещнахме с един човек, пуснат оттова, който е бил с него в една килия и ни описа, че от всички затворени в килията Райко Алексиев е бил най-вече измъчван. Когато го питали: " Райко, за какво толкоз те бият? " - той отговарял: " Бият ме неугледни художничета и писатели, които ме питат: " Ти, мръсно куче, за какво не поместваше нещата, които ти пращахме? " А аз им давам отговор: " И в този момент да е, като са неугледни, не мога да ги поместя и да си кепазя вестника. "
Знае се, че един от основните инквизитори е бил следователят Бачо Зеев - прочут със садистичните си способи, - който е разследвал и Трайчо Костов. Другите са били някакви художници, само че и до ден-днешен не се знае кои тъкмо са били. Предполага се, че един от тях е Крум Кюлявков, тъй като същият влезна и разграби нашия дом. По-късно админът на " Щурец " Йордан Николов го вижда с коженото палто на татко ми и с неговите костюми. Казал му: " А бе, бай Круме, ти носиш облеклата на Райко! " Отговорът бил: " Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него! "
Райко Алексиев е доста зле от побоя и го придвижват в болничното заведение на пандиза. Тогава майка ми посредством проф. Ташо Ташев урежда да го реалокират в болничното заведение на Червения кръст. Проф. Ташев дава една кола за спешна помощ и споделя на майка ми да постави бяла престилка, с цел да може да го види и да бъде с него. Тя ми е разказвала, че в началото не могла да го познае. Видяла една дрипава маса от хора - кой пребит, кой болен, кой със счупени кости.
Изведнъж някаква ръка едва-едва се мърда и ѝ маха. Това бил татко ми - брадясал, слаб, стенещ при всяко помръдване. Взели го на носилка, качили го в колата за спешна помощ и тогава той споделил: " Мразя тази страна, ненавиждам България, която обичах повече от себе си. Мразя я, тъй като разреши да бъда инквизиран по този начин грубо за нищо. " Добавил още: " Ако съумея да се спася - боси и голи, с децата на гръб; ще просиме ли, Черно море ли ще преплуваме, желая да се махна от тази страна! " Бил е уверен, че в случай че стигне до съд, ще го оправдаят, тъй като е почтен.
В болничното заведение на Червения кръст проф. Ташев поставя големи човешки и лекарски старания, с цел да го избави. Преливат му и кръв на няколко пъти, до момента в който последователно ситуацията му се усъвършенства. Тогава професорът се обажда на майка ми и я твърди, че Райко Алексиев ще бъде избавен. Даже по думите му той бил към този момент по-добре, че почнал и да се майтапи: " Г-н докторе, казвал, какво ме храните с тия диети, дайте ми една свинска пържола и една чаша вино и аз незабавно ще оздравея. "
След няколко денонощни наряди при татко ми проф. Ташев си отива у дома, като оставя при него една лекарка. Отвън дежурял полицай. След тръгването му обаче идва някаква съветска лекарка или партизанка (каква е била тъкмо, не се знае), която декларира, че ще му постави една инжекция и той ще се почувства доста по-добре. Веднага след инжекцията Райко Алексиев умира.
(...)
След това го осъдиха посмъртно. Аз имам присъдата. В нея написа, че с две карикатури и една злободневка е уронил престижа на англо-американците. Нищо не се загатва за Съюз на съветските социалистически републики, макар че има възможност за неговото очистване да е асъдействало Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). Защото през 1937 година той направи една подигравка - Сталин с лулата, над него една алена звезда и на петте ѝ края по една глава: Троцки, Бухарин, Зиновиев. Отдолу текстът гласеше: " Не се натискайте, един по един, има място за всички. " А както е известно, Сталин не прощаваше...
(...)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ