Васил Левски и архимандрит хаджи Василий
На 6/18 юли 2025-а се навършиха 185 години от рождението на Апостола на свободата Васил Левски
Обективността постанова да бъде преоценена ролята на архимандрит Василий в живота на неговия изтъкнат племенник
В юношеските години на Апостола на свободата изключително място в неговия живот заема хилендарският духовник Василий. През 1852 година Гина Кунчева поверява най-големия си наследник на своя брат, който от 1848 година е таксидиот (пълномощник, събиращ помощи) на Хилендарския манастир в Карлово. Майката на Левски взема това нелеко решение, тъй като мечтае Васил да стане „ академик човек “ – преподавател или духовник. Оттук-нататък повече от 10 години йеромонах, по-късно архимандрит Василий играе значима роля в израстването на своя племенник – роля, оценена пристрастно и извънредно отрицателно от неговите ранни биографи, водени от всемирски, антиклерикални и съвременни до радикализъм схващания.
Архимандрит хаджи Василий Караиванов (ок. 1816-1874)
Василий (светското му име е Христо Караиванов) става духовник на към 30-годишна възраст, като преди този момент е търговец. Вуйчото на Левски е колоритна персона, само че обликът, с който остава в историята, несъмнено е погрешен. Нека се отърсим от предубежденията и се опитаме да проумеем неговото същинско място в живота на бъдещия Апостол на свободата. Конфликтите сред двамата, на които натъртват биографите на Левски, са подбудени от съответни условия и едва ли са водещи при тяхното общуване в продължение на повече от едно десетилетие. Тази едностранчива визия е наложена най-много от Захарий Стоянов, само че „ слугуването “ на младия Васил в всекидневието и при обиколките по села и градове за събиране на помощи не се разграничава по принцип от връзките сред деца и родители в онази ера с нейните патриархални правила. От друга страна, обещанията на Василий да изучи своя племенник в общи линии са изпълнени. Наистина, вуйчото не съблюдава дадената дума да изпрати младия Васил на обучение в Русия, само че това не трябва да виси като непростима присъда над архимандрита. Така или другояче, на негова прехрана през 1853-1854 година Левски е частен възпитаник при популярния „ даскал “ Райно Попович, през 1855-1858-а учи в влиятелното класно учебно заведение в Стара Загора и е ученик на едногодишния „ курс за свещеници “ (семинария) на Атанас Илиев. Най-накрая, през 1863-1864 година, продължава образованието си при Йоаким Груев в учебното заведение в Пловдив, считано в тези години за най-хубавото по българските земи. Дори и да не ни се има вяра, сред вуйчото и племенника дълго време е имало относително хармонични връзки. Монахът Василий, през 1852 година на тридесет и шест години, има нелеката задача да замести отишлия си рано от този свят татко на момчето... Ще напомним и думите на поп Минчо Кънчев, другар и съученик на Левски в Стара Загора: „ Вуйчо му хаджи Василий – какъв добър свещеник беше! Много пъти ни съветуваше, само че ний малко слушахме умните му духовни съвети… “ Василий на два пъти посещава Божи Гроб, „ видял е свят “ и едва ли е оня стеснен и лаком „ калугер “, за какъвто най-често е представян в биографиите на Апостола.
Съвременниците означават някои значими моменти на непосредственост сред вуйчо и племенник, изключително когато пеят дружно в храма – съкровени моменти на духовно другарство, макар разликите във възрастта и характерите. Нерядко се твърди се, че хаджи Василий е стоял настрана от църковно-националната битка – допускане, което не почива на доказателства. Напротив, надали Василий е апатичен към вълненията на своите сънародници, още повече че Хилендарската обител дава на България ярки персони като св. Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, екзарх Антим I… Василий е непосредствен другар с рилския духовник Кирил, човек с размирен дух, който оказва въздействие върху юношата „ Василчо Левски “, както го назовава Кирил в спомените си. Василий е повдигнат в ранг архимандрит от пловдивския митрополит Паисий – владиката, изпращан на изгнание дружно с Иларион Макариополски и Авксентий Велешки поради присъединяване си в битката за българска черква. Монахът Виктор, родом от Калофер, другар на Василий, през 1872 година е определен от Българската Екзархия за митрополит на Ниш. С други думи, едва ли Василий остава настрана от ставащото в църквата и обществото през тези бурни години. Освен че е пеел прелестно, и то на български, той сигурно е имал най-малко скромна библиотека. Дали Левски не е получил първите си уроци по национализъм от „ Плач бедная Мати Болгария “ на хилендареца Неофит Бозвели и други книги, владеене на вуйчото?
Прословутата „ милостиня “, т.е. обиколките за събиране на помощи, е част от живота на младия Левски. Представата, че монасите таксидиоти „ паразитират “ на гърба на „ бедния народ “ още веднъж е последна оценка, дадена от радикалните дейци на светската интелигенция. В реалност, основна част от даренията отиват за издръжката на учебни заведения, читалища, помощи за бедните… Обяснимо е негодуванието на Левски, когато вуйчо му е губел мярка в държанието си, само че дано обърнем внимание на някои страни на таксидиотството. Обиколките по села и градчета оказват помощ на бъдещия Апостол още като младеж да усети своя народ като общественост, да бъде съпричастен към болките и насладите на другите. Будното момче се среща със структурата на тогавашното общество, с локалните първенци, интелигенцията и елементарните хора – освен това „ на терен “, а не от Цариград, Белград, Одеса или Букурещ… Животът „ отвън “ и в същото време „ вътре “ в общността се оказват незаменима школа за бъдещия Апостол. Не е ли това една от аргументите Левски повече от всеки различен от водачите на революцията да познава от близко „ благия си български жанр “ – без илюзии, интелигентски възторзи и разочарования? Църквата, тази антична институция, по едно и също време закостенял и либерален „ организъм “, е ключ към построената у Левски визия за подчиненост, дисциплинираност, възприятие за отговорност. Създаваните от него „ секрети “ и „ частни “ (местни) революционни комитети припомнят както модерните европейски политически структури, по този начин и ранните християнски общини. Затова няма причина да се търсят „ масонски “ черти в активността на Левски, както настояват някои фенове на сензациите и тайните теории…
Съвместният живот на младия Васил с неговия вуйчо му носи освен разочарования, само че и скъп житейски и обществен опит. Разбира се, хаджи Василий е имал своите дефекти и явно нееднократно е прехвърлял мярката – и при „ просията “, и в склонността му към търговски интервенции. Знае се, че неговият другар архимандрит Виктор от Ниш изпращал своя дякон Генадий в Карлово да продава килими, а с посредничеството на хаджи Василий купувал карловски шнур и шаяк. С други думи, макар монашеските одежди, вуйчото е деятелен и релативно богат човек. Това е повода и за неговото ликвидиране за обир през 1874 година
Василий е упрекван, че през 1862 година е предал своя непослушен племенник, тъй като е взел „ вместо заплата “ коня му при заминаването си за Белград. Левски е хвърлен в пандиза в Пловдив, където лежи към месец. В същина за прегрешенията на младия духовник властта е известена от мюсюлманина Тахир, назначен за въоръжена защита при таксидиотските обиколки на Василий съгласно тогавашните правила. Намерението на вуйчото през 1863 година да изпрати Васил, към този момент йеромонах Игнатий, в Рилския манастир също не е злоумишлен акт. Напротив, концепцията е племенникът да бъде отклонен от рисковия път на бунтовник… Наистина, няма данни Левски да се е срещал с вуйчо си при обиколките си като революционен деятел, само че това също не би трябвало да се пояснява превратно – както проличава от редица случаи, Левски се стреми да държи своите близки родственици надалеч от своята рискова задача.
В умозаключение, няколко думи за годишнината, която отбелязахме през вчерашния ден. Както бе показано от доктор Григор Бойков и проф. Пламен Митев, Левски е роден не през 1837-а, а през лятото на 1840 година Откритието е реалност, само че към момента не влиза в полезрението на „ формалните фактори “ в мечтаната от Дякона република – държание, което е недопустимо, в случай че не и обидно… Мерило за отношението ни към най-обичания наш народен воин би трябвало да бъде историческата истина, в това число в нейните привидно „ дребни “ елементи.
Обективността постанова да бъде преоценена ролята на архимандрит Василий в живота на неговия изтъкнат племенник
В юношеските години на Апостола на свободата изключително място в неговия живот заема хилендарският духовник Василий. През 1852 година Гина Кунчева поверява най-големия си наследник на своя брат, който от 1848 година е таксидиот (пълномощник, събиращ помощи) на Хилендарския манастир в Карлово. Майката на Левски взема това нелеко решение, тъй като мечтае Васил да стане „ академик човек “ – преподавател или духовник. Оттук-нататък повече от 10 години йеромонах, по-късно архимандрит Василий играе значима роля в израстването на своя племенник – роля, оценена пристрастно и извънредно отрицателно от неговите ранни биографи, водени от всемирски, антиклерикални и съвременни до радикализъм схващания.
Архимандрит хаджи Василий Караиванов (ок. 1816-1874)
Василий (светското му име е Христо Караиванов) става духовник на към 30-годишна възраст, като преди този момент е търговец. Вуйчото на Левски е колоритна персона, само че обликът, с който остава в историята, несъмнено е погрешен. Нека се отърсим от предубежденията и се опитаме да проумеем неговото същинско място в живота на бъдещия Апостол на свободата. Конфликтите сред двамата, на които натъртват биографите на Левски, са подбудени от съответни условия и едва ли са водещи при тяхното общуване в продължение на повече от едно десетилетие. Тази едностранчива визия е наложена най-много от Захарий Стоянов, само че „ слугуването “ на младия Васил в всекидневието и при обиколките по села и градове за събиране на помощи не се разграничава по принцип от връзките сред деца и родители в онази ера с нейните патриархални правила. От друга страна, обещанията на Василий да изучи своя племенник в общи линии са изпълнени. Наистина, вуйчото не съблюдава дадената дума да изпрати младия Васил на обучение в Русия, само че това не трябва да виси като непростима присъда над архимандрита. Така или другояче, на негова прехрана през 1853-1854 година Левски е частен възпитаник при популярния „ даскал “ Райно Попович, през 1855-1858-а учи в влиятелното класно учебно заведение в Стара Загора и е ученик на едногодишния „ курс за свещеници “ (семинария) на Атанас Илиев. Най-накрая, през 1863-1864 година, продължава образованието си при Йоаким Груев в учебното заведение в Пловдив, считано в тези години за най-хубавото по българските земи. Дори и да не ни се има вяра, сред вуйчото и племенника дълго време е имало относително хармонични връзки. Монахът Василий, през 1852 година на тридесет и шест години, има нелеката задача да замести отишлия си рано от този свят татко на момчето... Ще напомним и думите на поп Минчо Кънчев, другар и съученик на Левски в Стара Загора: „ Вуйчо му хаджи Василий – какъв добър свещеник беше! Много пъти ни съветуваше, само че ний малко слушахме умните му духовни съвети… “ Василий на два пъти посещава Божи Гроб, „ видял е свят “ и едва ли е оня стеснен и лаком „ калугер “, за какъвто най-често е представян в биографиите на Апостола.
Съвременниците означават някои значими моменти на непосредственост сред вуйчо и племенник, изключително когато пеят дружно в храма – съкровени моменти на духовно другарство, макар разликите във възрастта и характерите. Нерядко се твърди се, че хаджи Василий е стоял настрана от църковно-националната битка – допускане, което не почива на доказателства. Напротив, надали Василий е апатичен към вълненията на своите сънародници, още повече че Хилендарската обител дава на България ярки персони като св. Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, екзарх Антим I… Василий е непосредствен другар с рилския духовник Кирил, човек с размирен дух, който оказва въздействие върху юношата „ Василчо Левски “, както го назовава Кирил в спомените си. Василий е повдигнат в ранг архимандрит от пловдивския митрополит Паисий – владиката, изпращан на изгнание дружно с Иларион Макариополски и Авксентий Велешки поради присъединяване си в битката за българска черква. Монахът Виктор, родом от Калофер, другар на Василий, през 1872 година е определен от Българската Екзархия за митрополит на Ниш. С други думи, едва ли Василий остава настрана от ставащото в църквата и обществото през тези бурни години. Освен че е пеел прелестно, и то на български, той сигурно е имал най-малко скромна библиотека. Дали Левски не е получил първите си уроци по национализъм от „ Плач бедная Мати Болгария “ на хилендареца Неофит Бозвели и други книги, владеене на вуйчото?
Прословутата „ милостиня “, т.е. обиколките за събиране на помощи, е част от живота на младия Левски. Представата, че монасите таксидиоти „ паразитират “ на гърба на „ бедния народ “ още веднъж е последна оценка, дадена от радикалните дейци на светската интелигенция. В реалност, основна част от даренията отиват за издръжката на учебни заведения, читалища, помощи за бедните… Обяснимо е негодуванието на Левски, когато вуйчо му е губел мярка в държанието си, само че дано обърнем внимание на някои страни на таксидиотството. Обиколките по села и градчета оказват помощ на бъдещия Апостол още като младеж да усети своя народ като общественост, да бъде съпричастен към болките и насладите на другите. Будното момче се среща със структурата на тогавашното общество, с локалните първенци, интелигенцията и елементарните хора – освен това „ на терен “, а не от Цариград, Белград, Одеса или Букурещ… Животът „ отвън “ и в същото време „ вътре “ в общността се оказват незаменима школа за бъдещия Апостол. Не е ли това една от аргументите Левски повече от всеки различен от водачите на революцията да познава от близко „ благия си български жанр “ – без илюзии, интелигентски възторзи и разочарования? Църквата, тази антична институция, по едно и също време закостенял и либерален „ организъм “, е ключ към построената у Левски визия за подчиненост, дисциплинираност, възприятие за отговорност. Създаваните от него „ секрети “ и „ частни “ (местни) революционни комитети припомнят както модерните европейски политически структури, по този начин и ранните християнски общини. Затова няма причина да се търсят „ масонски “ черти в активността на Левски, както настояват някои фенове на сензациите и тайните теории…
Съвместният живот на младия Васил с неговия вуйчо му носи освен разочарования, само че и скъп житейски и обществен опит. Разбира се, хаджи Василий е имал своите дефекти и явно нееднократно е прехвърлял мярката – и при „ просията “, и в склонността му към търговски интервенции. Знае се, че неговият другар архимандрит Виктор от Ниш изпращал своя дякон Генадий в Карлово да продава килими, а с посредничеството на хаджи Василий купувал карловски шнур и шаяк. С други думи, макар монашеските одежди, вуйчото е деятелен и релативно богат човек. Това е повода и за неговото ликвидиране за обир през 1874 година
Василий е упрекван, че през 1862 година е предал своя непослушен племенник, тъй като е взел „ вместо заплата “ коня му при заминаването си за Белград. Левски е хвърлен в пандиза в Пловдив, където лежи към месец. В същина за прегрешенията на младия духовник властта е известена от мюсюлманина Тахир, назначен за въоръжена защита при таксидиотските обиколки на Василий съгласно тогавашните правила. Намерението на вуйчото през 1863 година да изпрати Васил, към този момент йеромонах Игнатий, в Рилския манастир също не е злоумишлен акт. Напротив, концепцията е племенникът да бъде отклонен от рисковия път на бунтовник… Наистина, няма данни Левски да се е срещал с вуйчо си при обиколките си като революционен деятел, само че това също не би трябвало да се пояснява превратно – както проличава от редица случаи, Левски се стреми да държи своите близки родственици надалеч от своята рискова задача.
В умозаключение, няколко думи за годишнината, която отбелязахме през вчерашния ден. Както бе показано от доктор Григор Бойков и проф. Пламен Митев, Левски е роден не през 1837-а, а през лятото на 1840 година Откритието е реалност, само че към момента не влиза в полезрението на „ формалните фактори “ в мечтаната от Дякона република – държание, което е недопустимо, в случай че не и обидно… Мерило за отношението ни към най-обичания наш народен воин би трябвало да бъде историческата истина, в това число в нейните привидно „ дребни “ елементи.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ